Черната кутия

36. АНГО

- О, мили... - прошепна тя, отвръщайки на целувките ми с пъргав мокър език. - Не ми казвай, че тези неща те възбуждат! Няма да постъпиш с мен по този начин, нали? Не си такъв, нали? Обещай, че няма да ме наказваш! Никога!!

Кучката се въртеше край вратата и тънко цвилеше.

- Трябва да я изведа - въздъхна Даян.

- Ти по-добре недей излиза никъде! - рекох. - Сигурно ще те търсят.

От хладилника вееше безутешна пустота. Пресмятах какво ще ми трябва, за да забъркам някоя манджица. Добре, че е картата на брат ми! Май ще се наложи да се разделя с Голямата бяла лейди по-скоро, отколкото очаквам.

- Имаш ли пари?

- Моля? - обърнах се.

Тя ми подаде издутата си червена чантичка.

- Виж, знам, че си без работа по моя вина. Изобщо не се притеснявай!

Капакът й се откопча от само себе си. Беше натъпкана с банкноти.

- Забърсах няколко хиляди от Йенс. Нали им върнах псето все пак.

- От Йенс?!

- Изобщо не спориха, предвид сумата, която им поискаха отначало. Щяха да се изръсят и повече, тъпкани са с мангизи, но исках да приключа час по-скоро с тази история. Половината ти се полага по право. Макар че не ти ли се струва много еснафско, когато двама души са заедно, да имат отделни сметки?

И да мислех, и да не мислех, вече се бях накиснал до гуша! Нямаше връщане назад. Отскубнах една стотачка, закачих каишката на Лили и изхвърчах. На улицата инстинктивно се заозъртах, първата ми мисъл беше, че трябва да разкараме червения миникупър, който сякаш крещеше: тук съм, тук съм! - някъде по-далеч. Изчаках Лили да си свърши работата и като се убедих, че никой не ме наблюдава осъдително, отминах, зарязвайки синкавото й лайно на тротоара. Голямата бяла лейди си беше на мястото. Вече не се налагаше да я продавам толкова спешно.

Вързах Лили пред супермаркета, но предвид печалния ми опит изскачах през пет минути да проверявам дали не е изчезнала. Събирах от рафтовете всичко, за което се сетя, като че ли се готвех за дълга обсада. Излязох от магазина с два чудовищни плика. Дозаредих от съседния дюкян за спиртни напитки, захапах края на каишката и се повлякох обратно към къщи. Точно пред входа усетих как стъпвам върху нещо меко и лепкаво. Погледнах крака си: лайното на Лили се беше размазало по цялата ми подметка.

Бог вижда!

Закарах миникупъра в един паркинг на 72-ра, като предплатих за две седмици. Следобед пак се отдадохме на секс, пихме Sauvignon Blanc, ядохме от леко смачканите ягоди, привечер направих кюфтета със сос и картофена салата.

- Колко вкусно готвиш, Енгъс! - блажено продума тя, облизвайки мазните си пръсти. - Какво им слагаш на тия meat balls, та ухаят така възбуждащо?

От време на време се сещах за хората на каишката. Бяха вдигнали цяла стачка заради мен! Или поне така твърдяха официално. Предполагах, че Сретен ми е обиден до смърт, защото не се обаждаше никакъв. Ама че говедо излязох, загриза ме съвестта. Трябваше поне да се отбия да ги видя.

- Не! - отсече Даян. - Забрави! Повече нищо общо с този окаян бизнес! Или смяташ отново да хукнеш подир псетата? Трябва да си намериш нещо достойно за твоя интелект, мили!

Ако трябва да съм честен, през тези дни не мислех за никаква работа. Дори забравих да проверявам пощенската кутия. Може би бях изпуснал ценни оферти? Не ми пукаше! Решихме на първо време да не си подаваме носа навън, докато суматохата не утихне, каквото и да означаваше това. Продължаваше да ми е кофти заради хората на каишката, но Даян също беше зарязала своите, с които я свързваха много повече неща. В лагуната на любовното щастие, мислех си, или в гьола, според гледната точка, винаги се слиза по хлъзгавите стъпала на предателството!

Излизах само за да местя Голямата бяла лейди вечер, когато миеха улиците, и сутрин, да извеждам кучката по нужда. Второто беше по-рисковано. Имах авангардния план да я водя за тази цел на покрива, но вратата се оказа заключена. Идеята да се облекчава в една от големите саксии с изсъхнала пръст, подредени върху решетката под прозореца, също не даде резултат.

- Е, да, малко е капризна - съгласи се Даян. - Но иначе е мила, нали? Подариха ми я преди три години. Джефри Сянката я домъкна отнякъде, съвсем мъничка. Макар да бях израснала сред кучета, досега си нямах мое, като изключим, разбира се, Тери, моят спасител. Но той си беше в някакъв друг свят. Страхувах се, че може да ревнува или още по-лошо, да се почувства самотен и изоставен. Вече знам, че между животните и техните стопани възникват метафизични връзки, които продължават и след смъртта. Особено след смъртта! Беше толкова дребна, кльощава и сива като прилеп. Но Тери я прие. Сънувах го да я носи за врата като малко пуделче! Сега вече е голя-ма... - тя почеса Лили между ушите. - Мисля, че тя те харесва, Енгъс. Досега не е излизала с друг човек освен с мен, но веднага те прие. Животните имат интуиция.

Тези дни температурите не падаха под 90° по фаренхайт, дори през нощта. Климатикът тракаше и духаше без особена полза. Потта се изпаряваше от телата ни, завърташе се обратно във въздуха, за да избие отново през порите на кожата ни. Бяхме разпънали дивана в хола, разпръсвайки наоколо чаши, купички с лед и бутилки вино. От време на време готвех гол пред печката и оставях чиниите да се трупат в умивалника. Даян не ги изми нито веднъж. Сякаш предчувстваше, че безметежното ни съществуване може да свърши всеки миг, и държеше да не губи нито секунда в ежедневни суетни. Затова пък можеше да прекарва с часове в банята: да търка петите си, да изрязва кожичките около пръстите си, да епилира всяко кътче на кожата си с маниакална педантичност. Следите от тази дейност се трупаха в ъгълчетата на ваната, насищайки пространството със знаци на интимност.

Бележката стоеше върху бара, надраскана с едри широки букви. Ядосах се: толкова ли не можеше да ме изчака да се събудя! Елементарна предпазливост. От няколко дена ми мрънкаше... Имала нужда от глътка въздух. На ти сега! Обхвана ме гадно предчувствие. После си казах: не ставай параноичен! Всичко ще бъде окей. Реших да направя нещо за закуска, докато чакам. Сложих четири яйца на печката и засякох три минути...

Ослушвам се да чуя стъпките ѝ. Но ето, минава половин час, а нея я няма. Водата е извряла, яйцата подскачат по сухото и нажежено дъно. Изпуснал съм ги! Къде си, Даян? Къде си, скъпа?

Пробвах да я търся на мобилния, но беше изключен.

Малко по-късно го открих, забравен върху камината. Имаше шанс да се е забила по магазините на Амстердам Авеню. Можех да го повярвам. Колкото и лекомислено да бе това поведение, все пак беше за предпочитане пред всяка друга възможност. Яйцата бяха посинели от варене. Изядох две, с малко майонеза и бира. Надявах се алкохолът да притъпи тревогата ми, но всъщност само я размъти...

Не ме свърташе вкъщи, слязох на улицата. Заозъртах се в двете посоки. Струваше ми се, че ще се зададе отнякъде всеки миг. Скоро обаче се простих и с тази илюзия. Отскочих до гаража на 72-ра, където бях скрил червената й количка. Там си беше. Поседях вътре няколко минути, вдишвайки жадно остатъците от уханието й. После се сетих, че Даян нямаше ключ и ако случайно се е върнала, ще трябва да виси пред входа. Хукнах обратно, но нея, естествено, я нямаше. Вече не се съмнявах, че ония изроди са я спипали. Знаех си, беше твърде хубаво, за да трае по-дълго. Всичко на този свят се плаща.

Най-вече щастието!

Поляната гъмжеше от народ. Цялото бюро беше тук заедно с много от редовите членове. Бяха надонесли храна, термоси с кафе и хладилни чанти с безалкохолни и бира. Дрънкаха китари. Доброволците, които доскоро събираха подписи, сега канеха минувачите да се присъединят към купона. Хората на каишката може би имаха повод да се веселят, но аз не бях част от празника им. Промъквах се край дърветата с мрачно, напрегнато лице като диверсант.

Не ми беше лесно да се реша на тази стъпка. Съзнавах, че бях дезертирал от борбата в името на индивидуалното си щастие. Никога не бях възприемал сериозно нито каузата им, нито професията им. И все пак не виждах кой друг можеше да ми помогне в тази ситуация. Бях обърнал две-три питиета за кураж преди това, бях съчинил някакво нелепо оправдание, но изведнъж почувствах, че не мога да направя и крачка по-нататък. Толкова тъпо ми стана! Стърчах зад един храст в периферията на поляната и гледах. Може би щях просто да си тръгна, ако съдбата на Даян внезапно не ми се беше разкрила с потресаваща сила. Мярна се сянката на зловещата кула, после видях и самата нея, зъзнеща в тъмната шахта, чисто гола, обкръжена от ръмжащи, свирепи морди. Раните по тялото й отново цъфтяха, а кръвта се смесваше със сълзите й.

„Енгъс! Енгъс!“, кънтят воплите й.

- Енгъс! - сепна ме дружелюбен глас.

Обърнах глава: Натали, онази от Беларус.

- Къде се губиш, тап!? - по-скоро риторично възкликна тя. - Ние победихме!

- Победихме? - глуповато повторих.

- Да, днес всички агенции в Манхатън подписаха договори с нас. Признати сме официално. Най-големият синдикат на кучешките разводачи в историята! Ти също си възстановен на работа. Не се ли радваш? Хайде, ела!

Тя ме поведе през навалицата.

- Вижте кой се появи!

- Здравейте, другари - поздравих ги с интонация, на която най-точно би прилягало определението „минорна“.

Разговорите секнаха за миг, сякаш някой беше гръмнал празна кесия от пуканки, но почти веднага потекоха отново. Само Сретен и седналата до него Умбрела останаха мълчаливо втренчени в мен. Очаквах да се излее обвинителна тирада и вече се стягах за отпор. Обаче нищо подобно не последва. Двамата запазиха ледено спокойствие, което ме обърка още повече.

- Защо ли не се изненадвам? - подхвърли саркастично той.

- Вижте - подех решително, - знам, че ви дължа обяснение...

- Запази си го! - прекъсна ме Сретен. - Ние да не сме военен трибунал. Важното е, че делото победи. Дори можеш да се върнеш на работа. Макар че лично аз не те съветвам. Ти си способен човек. Сигурен съм, че ще намериш реализация в далеч по-престижни области.

- Където солидарността между хората не е толкова важна... - допълни снизходително Умбрела, поклащайки кръглата си черна глава.

Не ми стана добре от тези думи; предпочитах да ме обвинят директно в измяна, престъпно лекомислие или каквото там им хрумне. Сега излизаше, че просто са ме отписали.

- Догстерите ми устроиха капан - продължих по сценария. - Опитаха се да ме натопят, че съм отвлякъл Зукеро, за да компрометират стачката. Подлият им план се провали обаче. Благодарение на Даян Прингъл!

- Чухме, че кучето е било върнато на стопаните - кимна Сретен.

- Тя го върна! - натъртих.

- Защо?

Нямах готов отговор, но след кратко замисляне казах:

- По лични причини.

- Аха... - двамата се спогледаха.

- Ако си мислите, че ще се предадат толкова лесно, лъжете се! - бързо продължих. - Сигурно замислят нови провокации. Тази сутрин отвлякоха Даян. Предполагам, че са я затворили в кулата...

- Чакай малко, каква кула? - намръщи се Умбрела.

- Така нареченият пансион. Където държат откраднатите псета! Не сте ли чували? Някъде в Бронкс... Крепостта на Мерл. Подлагат животните на системни мъчения, за да изнудват стопаните им. Или ги продават за опити. Ако това лъсне, с тях е свършено.

- Хъм - присви очи Сретен, - за пръв път чувам.

- Няма такова нещо - обади се неочаквано Умбрела. -Аз съм работила в пансиона на Мерл. Намира се в Горен Манхатън, в дома му. Доста е луксозен, но се махнах, за-щото ми плащаше жълти стотинки. Самият Мерл може и да не е стока, но никога не съм видяла да мъчат животните. Напротив, това е нещо като визитната му картичка.

Зяпнах.

- Кой ти е казал тази глупост? - попита Сретен.

- Самата Даян!

- Виж, не знам защо, но ми се струва, че отново искаш да ни използваш, за да разрешиш някакви лично твои проблеми.

- Благодарение на моя случай спечелихте признание - казах с укор.

- Но сега случаят е съвсем друг. Имаме споразумение с догстерите да не си пречим взаимно. Не виждам основание да се намесваме. Според мен става дума за някакви техни вътрешни интриги. Стой по-далеч от тях, съветвам те.

- Но те отвлякоха Даян! - повторих отчаяно.

- Ех, брате бугарино - Сретен сложи ръка на рамото ми. - Казах ти да не се занимаваш с нея, нали? Обърни се към полицията. Това не е наша работа.

Глъчката постепенно изпълни освободеното от думи пространство. Натали ми подаде една бира. Бялата й гладка китка се задържа върху коляното ми; обзеха ме разни подли промискуитетни мисли... Но си спомних печалния зов на Даян. Не, нямаше да я предам! Нямаше да се откажа толкова лесно от щастието, което бях изпитал с нея. Бледата дневна луна плуваше над сградите като огромно глухарче. Отпих още няколко глътки от кутията, внимателно преместих ръката й и станах.

- Чао, Натали, успех!

Стори ми се, че вкъщи има някой, и сърцето ми подскочи в гърлото.

- Даян! - извиках още от вратата.

Но се появи брат ми. Явно беше пристигнал съвсем преди малко. Щураше се напред-назад като пиян и не можеше да познае къщурката си.

- Здрасти! - възкликнах. - Добре дошъл.

Той ме изгледа с почуда и страх.

- Бомба ли е паднала тук?!

- Сори, човече! - измънках. - Ако ме беше предупредил, щях да пооправя. Но като се изтърсваш така неочаквано...

Гневът му пробива меката обвивка на първоначалното недоумение.

- Неочаквано?! Скъсах се да звъня! Защо си изключил телефона?

- Не съм... - зяпнах. - Освен ако Даян не го е изключила.

- Даян ли?! - долових паника в тона му.

- Гаджето ми...

Погледът му изпитателно зашари по леглото, дрехите, бара, бюрото, чашите, чиниите и се закачи за червените бикини, метнати върху дръжката на банята. Аз й ги бях купил. Налагаше се да й взема някои неща. Предимно бельо, дънки, фланелки. Тя беше излетяла от къщи без нищо, освен кучето, колата и чантичката.

- Довел си я тук? - свъси вежди той.

- Ами, виж - подех объркано, - знам, че не трябваше, но просто нямаше къде да отиде. Тя ме спаси. Жертва всичко за мен. Бандата никога няма да й го прости!

Брат ми изви поглед към тавана и нададе болезнен стон, сякаш пронизан от невидими стрели като свети Валентин. Сипах му малко уиски и го накарах да седне. Така. Настаних се на леглото срещу него.

- Сега ще ти обясня всичко - започнах отначало, - но няма да се шашкаш. Тук се случиха доста неща. Значи има два синдиката на кучешките разводачи, които са във вражда: Догстерите и Хората на каишката. Догстерите ми свиха кучето, защото не исках да им плащам членски внос. Бях уволнен, но Хората на каишката вдигнаха стачка, за да ме защитят и същевременно да се легитимират като организация.

Стори ми се, че мисълта му блуждае нанякъде и не вдява какво му казвам.

- Два синдиката - повторих. - Догстерите и Хората на каишката. Даян беше член на бандата на Мерл, който е шеф на Догстерите. А сега внимавай! Догстерите решават да дискредитират протеста на Хората на каишката. Опитват се да ме натопят, че аз съм отвлякъл Зукеро. Кучето, което разхождам. Искат откуп от 200 000 долара. Защото Зукеро всъщност е клонинг...

- Какво?! - облещи се той.

- Клонинг на предишното куче на Йенс. Затова струва толкова. Поне така твърди сержант Зоненфелд, който ръководи разследването. Но според мен работи за Мерл. Страшна гадина, повярвай ми!

Брат ми е изгълтал уискито си и търси бутилката с поглед. Наливам му.

- Направиха ми клопка - продължих. - Даян обаче ги изигра. Този Мерл й се пада вуйчо. Тя го мрази. С пълно основание впрочем. Навремето се е отнасял крайно дивашки с нея. Лишил я от нормално образование! И не само това... Но тя го направи за мен. Разбираш ли? Има разлика.

- Разбирам - отрони някак печално той.

Чашата му пак беше празна. Може би се опитваше да проумее всичко казано досега. Или си мислеше за нещо свое. Изпитах леко неудобство, че го занимавам единствено с моите проблеми.

- А къде е тя сега? - заинтересува се той накрая.

- Излезе да разходи кучето си. Още не се е върнала!

- Аха, значи има и куче...

Подминах забележката му.

- Боя се, че може да са я отвлекли.

- Кой?

- Нейните хора, кой! Догстерите! Знаех си, че дебнат наоколо...

- Не е трябвало да я пускаш тогава - поклати глава Нед.

- Не съм я пускал!!

- Ами ако се е запиляла по магазините?... - подхвърли той.

Макар че допреди малко си мислих същото, предположението му силно ме раздразни. Най-вече заради тона. Стори ми се, че издава не само равнодушие, но и известно злорадство.

- Ами ако са я отвлекли, по дяволите?!!

Той не каза нищо. Забелязах, че гледа снимката на татко и Варава, която бях подпрял на една дебела свещ върху бара. Като че ли не можеше да прецени дали се е появила сега, или винаги си е стояла там.