Черната кутия

14. НЕД

Розовото хапче лежи на масата, загърнато в парче вестник, до чашката с ракия и чинията с нагарчащи краставици. Музиката блъска в тъпанчетата ми. От време на време мяркам вратовръзката на Бергер сред телата на дансинга като палава златна рибка. Почти му завиждам... Какво ми пречи да се включа и аз? Може би цялата тази скъпа храна, която съм погълнал. Тежи в стомаха ми като паве. Но той също е ял, и то не по-малко! Не знам. Чувствам се дървен. Не съм танцувал, откакто Беатрикс замина за Южна Америка.

Върху хапчето е щампована стреличка. Сочи към мен. Някакъв грамаден тип с рокерско яке се блъска в масата; хапчето се търкулва на земята и се слива с пръсканата настилка. Няма да го гоня.

Сори, пуфти дангалакът. Пита нещо на завален български и след като не получава отговор, минава на още по-лош английски с дъх на прокиснало вино. Има дълга коса и груби, разръфани около ноктите, пръсти. Бил в тв бизнеса. Правил канал за местните българи. Само в Ню Йорк са над 20 000! Имал готов сценарий за бацилус булгарикус. Това киселото мляко ние сме го измислили, чат ли си? Неусетно е минал на български. И киселото зеле!

България е люлката на ферментацията. Предлага ми да инвестирам 10 000 долара във филма му.

- Кисело зеле става навсякъде - отбелязвам раздразнено.

Трябва му към половин минута, докато загрее.

- Ти си българин!!

Лицето му се изпълва с кръв. Очичките му злобно святкат.

- Ебаваш ме, а? - свива пестник. - Кво си мислиш? Че като имаш американска диплома и маркови дрешки, си нещо повече! Знам ви аз тия, от банките. Срам ви е от българското. Като дойде дума за зелето, правите ей такива физиономии. Боклуци! Предатели! Не ме гледай така!

Изведнъж сменя тона:

- Абе, я вземи да почерпиш една бира...

Вятърът развява боклуци по улицата. От китайските пазарища се носи воня на гнили зеленчуци, която се смесва със свежия полъх от реката. Няма сила, която да ме върне обратно в задимената дупка. Опитвам се да се свържа с Бергер по мобилния, за да му кажа, че си тръгвам, но той очевидно не го чува, изключил го е или са му го откраднали. Минават две таксита, но са заети. Решавам да походя до някое по-оживено кръстовище. Разминавам се с група тийнейджъри с издути като балони дрехи, които оставят след себе си дим от трева.

С всяка крачка тежестта в корема ми се увеличава. Смесил съм различни храни и напитки, които очевидно водят екзистенциален спор помежду си. Дишай дълбоко, man! Дишай! Изминавам още стотина крачки, като поспирам, облягам се на най-близката стена, дишам. Няма да драйфаш! Не си го помисляй дори! Толкова много, вкусна и скъпа (най-вече скъпа!), храна да иде на кино... Помисли за децата в Африка! Дръж се мъжки! Късно е... Вкусната, обилна, скъпа храна извира на тласъци през всички дупки на лицето ми. По стената, върху която някой с червен спрей е изписал „Gosh“, пръскат трюфели. Бордото се е превърнало в сярна киселина. Конякът с нежен дъх на теменуги - в настройка от порове. О, адска смес! Стомахът ми я изпомпва неуморно, но тя сякаш няма край. Само цветът й се мени след всяко изригване като в приказката за златната, сребърната и черната река...

Сега е черна като катран.

„Браво, издрайфа се за 500 долара!“, казвам си, от което не ми става по-комфортно. Тялото ми е омекнало като изпуснат плондер. Коленете ми се гънат. Едвам успявам да се дотътря до кашоните, струпани край боклукчийските кофи, и се стоварвам върху тях. Носовете на новите ми обувки са опръскани с повръщано. Купих ги само за 200 долара от една разпродажба на „Прада“, но въпреки това ми е жал. Свалям ги и започвам да ги търкам с парче вестник, при което отново ми се повдига. Бутвам ги настрани. Дишам. Шавам с пръстите на краката си.

Така е по-добре.

Обаче все още не смея да се изправя. Цялата ми сила е изтекла по тротоара заедно с вечерята. Високо над главата ми хлопва прозорец, в нощта се разнася протяжна източна мелодия. Самотен фас пресича тъмнината като падаща звезда и се разбива върху цимента, разпръсвайки червени искри. Който и да мине сега, мисля си, може да ми вземе всичко. Включително душата и някой друг орган. Но не се тревожа особено. Всъщност установявам, че дори е приятно да си лежиш така като изхвърлен стар телевизор. Никой не очаква нищо от теб. И ти не очакваш нищо от никого.

Започвам да ги разбирам клошарите.

Възможно е да съм задрямал. Или просто да съм пуснал съзнанието си да скача от покрив на покрив като Спайдърмен. Хладният допир на росата ме подсеща, че е минало доста време. Някъде вие полицейска сирена.

А един глас неодобрително изсумтява:

- Виж го, да си пропие чак обувките!

Изглежда са ме наблюдавали дълго, без да усетя. „Глупости, тук са!“, иска ми се да възразя, но устата ми е като запечатана. Върху тротоара блестят безлични на вид черни обувки. Струват поне 1500 долара! Повдигам глава. В здрачината се извисяват два силуета. Тъмни костюми, бели лица. Спомням си, Бергер дрънкаше нещо за извънземните. Трябва да са те...

- Кой го казва?! Та ти щеше да си пропиеш мозъка!

Остър, сух кикот, като че ли някой търка прозорец с вестници.

- Джордж, никога няма да забравя какво направи за мен!

- Не мога да гледам талантлив човек да пропадне.

Сякаш някакъв шиш минава през гръбнака ми и парализира не само езика ми, но и цялото тяло, чак до последната става на малкия пръст на крака ми... Блещя се безпомощно и не вярвам на очите си.

- Можем ли да му помогнем?

В скута ми каца зеленикава хартийка.

- Много му даваш!

- Хайде, Джордж! Какво са десет долара? - свива рамене единият.

- Бутилка водка, например. Това не е начинът да помогнеш на някого. Знаеш ли какво е казал самият Андрю Карнеги, изхождайки от горчивината на опита си? - леко извръща глава другият, брадичката му потреперва от вълнение. - От всеки 1000 долара, дадени за благотворителност, 950 от тях по-добре да бъдат хвърлени в морето. Всеки пиян нехранимайко или безделник, който се издържа от милостиня, е източник на морална инфекция за обществото. Не е полезно трудолюбивият човек да се учи, че има и по-лесен път да задоволи потребностите си. Колкото по-малко емоции, толкова по-добре! Никой индивид или раса не са прокопсали от помощи. Онези, които са достойни за подкрепа, рядко молят за нея. Най-достойните - никога!

Дали не си въобразявам? От главите им струи бледозеленикаво сияние като ореол. Не мога да откъсна поглед от лицата им.

- Забележителни думи! Какво предлагаш?

- Да му дадем възможност.

- Имаш предвид... да му кажем нещо?

- Защо не? И друг път сме го правили.

- Мислиш ли, че някой е успял да спечели от това?

- Никога няма да узнаем. А и не е толкова важно.

- Хъм... На всичкото отгоре май е дрогиран. Може би по-добре да викнем направо линейка?

- Ти да не си Батман! - пред очите ми изплува широко лице с клюмнал нос и тънки, сбръчкани устни. - Слушай, пич. Аз съм Джордж Сорос. А това е моят най-доверен анализатор, мистър Ексман. Ще ти кажем нещо, което теоретично може да промени живота ти. Стига да го запомниш, в което силно се съмнявам, и да знаеш как да го използваш, в което се съмнявам още повече...

- За колко?

- Хъм... да кажем 1000 процента?

Ексман се замисля. Светлината около главата му се усилва, после рязко помръква. Долавям отчетлив източноевропейски акцент.

- Кучетата ще летят с 20 процента по-ниско в края на август.

Кратка пауза.

- Охоо! Виж ти! Забележителна прогноза, мистър Ексман.

Стъпките се отдалечават. В края на улицата фигурите им се разтопяват, сякаш са минали през невидима врата. Постепенно излизам от вцепенението си. И първото, което забелязвам, е, че обувките ми са изчезнали.