Черната кутия

13. АНГО

Брат ми отново е на път. Изстрелват го не къде да е, а в България! Че това е супер, човече, откога не си бил в родната кочина? Ще хапнеш кебапчета, нали все хленчиш, че тук не могат да ги докарат... Не че е лъжа.

Обаче нещо се е спекъл, не знам защо. Може би се притеснява как ще се оправя тук сам? Да не извърша нещо диво, с непредвидими последствия. Ийзи, man! Ще оцелея някак, не се бой. След известно колебание той ми остави една от кредитните си карти. Предупреди ме да я използвам разумно. Точната дума е: само в краен случай.

- Виж - поде неочаквано той, - ако нещо стане с мен, искам да дойдеш дори на края на света и да се погрижиш за останките ми. Лично!

- Какво?! - изгледах го стреснато.

Беше сериозен и мрачен. Багажът му стърчеше насред стаята. Таксито му трябваше да дойде всеки момент.

- Сетих се за татко. И за кутията, която дойде по пощата.

- Откъде ти хрумна?

- Все още ли вярваш, че може да е жив?

- Всъщност... - признах след кратко колебание - отдавна не съм мислил за това.

- Но ти стои някъде там, нали?

- Е, да - съгласих се, - стои.

- Сънуваш ли го?

- От време на време...

- Така ли? Никога не си ми казвал! Как го сънуваш?

- Болен.

- Болен? - изкриви лице той.

- Да, винаги е много болен... - потвърдих.

Не ми се говори за това. Тези сънища ме разстройват, после цял ден не съм на себе си. Връхлитат ме през няколко месеца като извадени от някаква матрица в мозъка ми. Всеки път баща ми се завръща отнякъде...

Той ме слушаше с очакване.

- Като че ли е излязъл от кома - продължих неохотно. - Лицето му е с цвят на тесто. Отслабнал е, движи се спънато, сякаш в ставите му е налято олово или има метални скоби. Почти не говори, само пуфти. Отказал е пиенето макар и с цената на огромни усилия. Трябва да го пазим като очите си. Защото всеки момент може да се гътне отново...

- Доста гадничко!

- А ти сънуваш ли го?

- Никога - поклати глава той. - Досега...

Може би искаше да добави още нещо, но замълча. Погледнах часовника си. Беше време за сутрешния крос със Зукеро. Таксито се бавеше. Съжалявах, че няма да мога да го изпратя, но, от друга страна, изпитах облекчение.

- Трябва да вървя да разхождам кучето...

- Няма проблем, тръгвай - някак отнесено рече той.

- Ей, нямаш ли чувството, че разменяме местата си? -обърнах се, преди да изляза. - Аз оставам тук, ти отиваш там. Странно е някак...

- Нищо странно няма! Проект като проект...

Когато се върнах, брат ми беше заминал.

Хрумна ми, че извън протекционистката му сянка може би щях да се справям по-успешно. Току-виж някакви неподозирани сили се надигнали в мен. Както пее Били Оушън: when the going gets tough, the tough get going[6].

Вестниците лежаха нахвърляни на пода в малкото преддверие, сякаш по този начин раздавачът изразяваше презрението си към живеещите тук. Когато бях в настроение, ги подреждах върху отдавна зазиданата камина, прибирах за компенсация някой Уолт Стрийт Джърнал или Ню Йорк Таймс с намерението да го върна, след като го изчета, но по-често забравях. Явно никой не обръщаше внимание. В кутията, освен извлечения от банката на брат ми, намерих и два плика, адресирани лично до мен. Бяха започнали да пристигат първите отговори на запитванията за работа, които упорито разпращах още от България. Главно откази, но това не променяше факта, че все пак водя кореспонденция, общувам, поддържам социалните си инстинкти.

Сиреч чупката! Но беше казано със стил. Вестниците също хленчеха, че икономиката буксува. Черната корпоративна хроника носеше привкус на déjà vu: източване на компании, крадливи мениджъри, ужилени спестители, финансови пирамиди, подправени счетоводни книги, несъбираеми кредити - не трябваше да бъдеш анализатор на Уолт Стрийт, за да се сетиш.

Бяха пипнали нашата болест!

Духът на клептоманията беше излетял от гробницата на комунизма като проклятието на Тутанкамон. Почне ли се веднъж, знаех си, няма спиране: ще отмъкнеш дори кламерите от собствения си офис! Eгa ти късметът, проклинах се, от една криза избягаш, налетиш на друга. Обаче хората продължаваха да прииждат насам. Може би още имаше надежда? Това не беше Съветският съюз все пак. Имаше институции на трайността и власт на закона. Основите изглеждаха здрави. Като нищо щяха да изкарат още петдесетина години, ако ония горе не клатеха лодката. Междувременно надявах се да открия някоя закътана ниша, където да опъна палатката на персоналното си щастие.

Полагаше ми се, майка му стара - по конституция!

Следобед цъфнах отново у Йенсови, но дебелата слугиня важно ми съобщи, че Зукеро не бил available[7]. Като че ли щях да играя карти с него или на електронни игри... Госпожата заминала на градинско парти и го взела със себе си. Трябваше да ми го кажат още сутринта. Дали ще ми платят разкарването? От вътрешността се появи висок побелял мъж, загърнат в копринен халат на черни и червени шарки.

- Роузи!

Тя се намръщи и се отмести. Погледът му се задържа върху мен.

- Вие сте the young guy, който разхожда Зукеро, нали?

Кимнах.

- Аз съм Йенс... Мога ли да ви предложа едно питие?

Стори ми доста неочаквано. Слугинята зашляпа по коридора, мърморейки си ядно под носа. Той ме поведе към кабинета си. Щорите бях спуснати, цареше полумрак. Масивните библиотечни шкафове стигаха до тавана. Миришеше на стари пари.

- Уиски?

Нямах нищо против, макар да беше още рано.

Той ми наля около пръст мазна ръждива течност от кристалната гарафа върху масичката. Сипа и на себе си и се настани в коженото кресло срещу мен. Приличаше на някакъв изветрял Хю Хефнър, който цял живот беше чукал снимки вместо истински тела. Зеленикавата гъба на абажура пръскаше ниска светлина. В единия край на бюрото имаше мраморен бюст с месингова плочка на постамента: MARCUS AURELIUS.

Тогава забелязах, че халатът на Йенс е разтворен. Беше чисто гол, без да броим черните три четвърти чорапи, пристегнати в коленете. Членът му лежеше на една страна като полужива змия, изпълзяла от снопчето сивкави косми под корема му. Плоските му, смъкнати гърди се повдигаха и спускаха със сухо свистене.

- Cheers! - той отпи от чашата си.

Теглих една по-яка глътка, но не казах нищо. Изучавах замисления лик на Марк Аврелий, като хвърлях от време на време по едно око и на копелето - да не вземе да предприеме някакви по-радикални действия. Той не помръдваше. Като гущер под електрическа крушка. Лицето му бе бледо, отпуснато. Очите - угаснали. Колкото и да се противях, нещо в Йенс ми напомни за съня с татко. Завърналият се мъртвец, люлеещ се на границата между два свята като пламъче на свещ. Печалната му демонстрация само усилваше този ефект. Допих уискито, чийто вкус си оставаше превъзходен въпреки всичко и станах.

- Благодаря за питието.

Йенс набързо събра халата си, върза го и се повлече след мен.

- Съжалявам за разкарването. Ако приемете тази малка компенсация, ще ме направите много щастлив...

Той пъхна крадешком в ръката ми сгъната банкнота. Роузи не се мяркаше никаква. Беше наклонил глава, сякаш очакваше да го ударя или да прочете нещо обидно в погледа ми. Но аз не го презирах, нито бях особено ядосан, а по-скоро - натъжен. Едва когато вратата хлопна зад гърба ми, се сетих да отворя банкнотата. Нямах представа много ли е, малко ли е за този случай. Бяха най-бързите петдесет долара в живота ми.