Тази седмица той ходи до града: подстригал се е високо, тъй че по тила му между косата и загорелия врат се източва бяла линия като сглобка от бяла кост. Не се обърна нито веднъж.
— Джуъл — започвам. Пътят бяга назад през тунела между двата скокливи чифта уши на мулетата и изчезва под каруцата, сякаш шосето е лента, а предната ос е масур. — Джуъл, знаеш ли, че тя ще умре?
За да бъде направен човек, са необходими двама души, но за да умре — един. Такъв ще е краят на света.
Казах на Дюи Дел:
— Ти искаш тя да умре, за да отидеш в града, прав ли съм? — Тя не отваря уста да произнесе онова, което и двамата знаем. — А причината да мълчиш е, че изговориш ли го, дори само пред себе си, ще проумееш, че е истина: прав ли съм? Ама ти и сега знаеш, че е истина. Почти мога да ти кажа и в кой ден ти светна истината. Защо отказваш да го признаеш поне на себе си? — Тя няма да го изрече. Само повтаря едно и също: Ще кажеш ли на тате? Нима ще го убиеш? — Не можеш да повярваш, че е истина, защото не можеш да повярваш, че Дюи Дел, Дюи Дел Бъндрън може да има такъв лош късмет: прав ли съм?
Слънцето е кацнало на един час път от хоризонта като кърваво яйце върху гребена на буревестни облаци; светлината е станала бакърена: злокобна за окото, сярна за носа, мирише на светкавици. Когато Пийбоди пристигне, ще трябва да използват въжето. Напомпал е грамадно шкембе от преяждане с варива. Тъй че ще се наложи да го теглят с въже през серния въздух нагоре по пътя като надут балон.
— Джуъл — викам, — знаеш ли, че Ади Бъндрън ще умре? Ади Бъндрън ще умре!