Докато лежах и умирах

Каш

Нямаше какво друго да се направи. Или трябваше да го изпратим в Джаксън, или да оставим Гилеспи да ни съди, защото по един или друг начин той знаеше, че Дарл е драснал клечката на пожара. Не знам как беше разбрал, но беше. Вардаман го видял, когато го извършил, но се кълнеше, че на никого не бил казал, само на Дюи Дел, а тя го заклела пред никого думичка да не споменава. Ала Гилеспи знаеше. Бездруго рано или късно щеше да се усъмни. Може даже да му бе минало през ум още онази нощ, докато е наблюдавал държането на Дарл.

И тъй тате каза:

— Мисля, че няма какво повече да правим тук.

А Джуъл попита:

— Искаш ли да му видиш сметката сега?

— Да му видя сметката ли? — сепна се тате.

— Ами да го хванеш и вържеш — рече Джуъл. — За Бога, да не искаш да чакаш, докато подпали и проклетите мулета заедно с каруцата?

Но нямаше смисъл от това.

— Няма смисъл — казах. — Да изчакаме, докато я сложим в земята.

Млад мъж, на когото му предстои да прекара целия остатък от живота си под ключ, трябва да бъде оставен да изживее всичкото удоволствие, което може да получи, преди да го затворят.

— Май се налага да отиде там — казва тате. — Бог знае на какво изпитание ме подлага. Започне ли лошият късмет веднъж, няма спиране.

Понякога не съм сигурен кой изобщо има право да определя кога един човек е луд и кога не е. Понякога си мисля, че никой от нас не е изцяло луд и никой не е напълно с разума си, докато околните не го обявят за такъв. Изглежда, не е толкова важно какво прави човек, а как хората гледат на него, като го направи.

Защото Джуъл е прекалено суров към него. Разбира се, за да я пренесем до града, изтъргувахме не друго, а коня на Джуъл и в известен смисъл Дарл се опита да изгори стойността на коня. Но още преди да прекосим реката, пък и след това, много пъти съм си мислил колко благословени щяхме да сме, ако Бог я бе взел от ръцете ни и ни бе освободил от нея по някакъв благочестив начин, освен това ми се струваше, че като се напрегна пряко сили да я извади от реката, Джуъл с нещо се опълчи на Божията воля, и като знам как се е почувствал Дарл, виждайки, че един от нас трябва да направи нещо, почти съм склонен да приема, че постъпи правилно, донякъде де. Но не смятам, че има оправдание за това да подпалиш обора на един стопанин, да изложиш на опасност добитъка му и на унищожение собствеността му. По тия неща съдя аз дали някой е луд. И затова той не може да погледне с очите на другите. Та и според мен няма какво друго да се направи с него, освен онова, което повечето хора намират за правилно.

Но от друга страна, жалко. Изглежда, хората забравят добрата стара мъдрост, че гвоздеите трябва да се забиват докрай и ръбовете да се докарват точно, като да го правиш за себе си и за свойта душа. Все едно едни хора да разполагат с гладки и красиви греди да вдигнат съдебна палата, а други да са събрали няколко неодялани трупи, които стават само за кокошарник. Но по-добре е да сглобиш здрав кокошарник, отколкото паянтова съдебна палата, а когато и едните, и другите строят лошо или строят добре, на хората няма да им бъде ни по-добре, ни по-зле, нито заради едното, нито заради другото.

Та подкарахме ние по улицата към площада и той каза:

— Първо да заведем Каш на лекар. Можем да го оставим там и на връщане да си го приберем.

Така каза. Понеже ние с него сме родени един след друг и минаха почти десет години, преди да започнат да се появяват Джуъл, Дюи Дел и Вардаман. Привързан съм към тях, дума да няма, ама знам ли. И като съм най-голям, и като си мислех точно същото, което той направи, знам ли!

Тате поглежда към мен, после към него и примлясва.

— Продължавай по пътя — казвам, — първо да свършим работата.

— Тя наистина щеше да ни иска там всички — колебае се тате.

— Първо да закараме Каш на лекар — повтаря Дарл. — Тя ще почака. Бездруго чака вече девет дни.

— Нищо не знаете вие — нарежда тате. — Някой, с когото си бил млад, и си остарял в нея, и тя е остаряла в тебе, и сте гледали как идва старостта, и само този единствен някой си чувал да ти каже, че няма значение, и знаеш, че това е истината в този суров свят на човешки мъки и премеждия. Нищо не знаете вие.

— Трябва и да го изкопаем — казах.

— И Армстид, и Гилеспи ти казаха да пратиш вест — рече Дарл. — Каш, не искаш ли да те откараме сега при Пийбоди?

— Продължаваме — отговорих. — В момента съм съвсем добре. Ще си вършим работите поред.

— Поне да беше изкопан — вайка се тате. — Забравили сме и лопатата.

— Да. Ще отскоча до железарията — казва Дарл. — Ще трябва да купим лопата.

— Ще струва пари — мънка тате.

— И за нея ли ти се свиди? — тросва му се Дарл.

— Иди да купиш лопата — взема решение Джуъл. — Хайде. Дай му пари.

Но тате не спира каруцата.

— Все ще намерим някаква лопата — казва. — Все ще попаднем на някой християнин.

Тъй че Дарл си остана на мястото и продължихме с клекналия Джуъл на задната ос, който не откъсваше поглед от тила на Дарл. Напомняше на булдог, на някое от ония кучета, които не лаят, а снишени на синджира, дебнат на кого да скочат.

Остана в тая поза през цялото време, докато стояхме пред дома на мисис Бъндрън, слушаше музиката и пронизваше тила на Дарл с бездушните си бели очи.

Музиката идваше от къщата. Свиреше графофон[5]. Звучеше естествено като жив оркестър.

— Искаш ли да те заведа при Пийбоди? — пак попита Дарл. — Те могат да почакат тук и да кажат на тате, а аз ще те откарам до Пийбоди и ще се върна да ги взема.

— Не — отвърнах.

Трябваше да я заровим, почти стигнахме, щяхме само да изчакаме тате да вземе назаем една лопата. Той караше по улицата, когато чухме музиката.

— Може тук да намерим — реши.

И спря пред дома на мисис Бъндрън. Като че ли знаеше. Понякога си мисля, че щом работещият може да предвиди работата си далеч напред, то и мързеливият може да предвиди мързела си. Та спря той там, сякаш знаеше, пред оная малка нова къща, откъдето се носеше музика. Ние чакахме и слушахме. Сигурен съм, че щях да се спазаря със Сърат да ми смъкне на пет долара за някой подобен апарат. Много приятно нещо е туй, музиката.

— Може тук да имат лопата — обявява тате.

— Искаш ли да пратим Джуъл — предлага Дарл, — или по-добре аз, какво ще кажеш?

— Смятам, че е най-добре да ида аз — казва тате.

Слезе от каруцата, мина по пътеката и зави зад къщата. Музиката спря и след малко пак започна.

— Като нищо ще намери — рече Дарл.

— Ъхъ — изхъмках.

Абе той сякаш знаеше, като че ли виждаше през стените и през следващите десет минути.

Само че продължи повече от десет минути. Музиката отново спря и дълго не се чу, а през това време тя и тате разговаряха зад къщата. Ние чакахме в каруцата.

— Нека те заведа при Пийбоди — примоли се Дарл.

— Не — отговорих. — Първо ще я положим в земята.

— Ако той изобщо се върне — изригна Джуъл. И се разпсува. Тръгна да слиза от каруцата. — Отивам да видя — отсече.

Тогава видяхме тате да се връща. Зададе се иззад къщата с две лопати. Сложи ги в каруцата, качи се и потеглихме. Музиката тъй и не засвири отново. Тате гледаше назад към къщата. Той май леко вдигна ръка, а аз зърнах как завесата на прозореца леко се повдигна и се мярна лицето й.

Най-странна обаче беше Дюи Дел. Това ме изненада. Винаги съм бил наясно колко го одумват хората, че бил особен, но точно по тази причина никой не му придиряше. Той сякаш беше извън всичко, като теб, и да му се ядосваш, беше все едно да се ядосваш на локвата, че те е опръскала, понеже си цопнал в нея. А и винаги съм имал едно наум, че те двамата с Дюи Дел знаят разни работи един за друг. И ако трябваше да посоча един от нас, когото тя обича повече от другите, щях да кажа, че това е Дарл. Но след като го заровихме и го покрихме, и после излязохме през портала, и завихме по малката уличка, където ни причакаха ония типове, те просто изникнаха от нищото и тръгнаха към него, а той се стъписа, именно Дюи Дел се нахвърли отгоре му, преди даже Джуъл да успее да го улови. Тогава ми светна откъде Гилеспи е разбрал как е пламнал пожарът в обора му.

Тя думичка не изговори, дори не го погледна, но когато ония приятелчета му казаха какво искат и че са дошли да го отведат, а той отскочи назад, тя се метна като дива котка отгоре му и се наложи единият от типовете да го пусне и да хване нея, за да й попречи да го дращи и дере като дива котка, докато другият момък, тате и Джуъл събориха Дарл на земята и го затиснаха, а той, проснат по гръб, се опули в мен.

— Мислех, че ще ме предупредиш — изстена. — Не съм си и помислял, че ще си затраеш.

— Дарл… — започнах.

Той отново се бореше да се изплъзне от него, от Джуъл и единия тип, другият държеше Дюи Дел, Вардаман пищеше, а Джуъл изкрещя:

— Убийте го! Убийте го кучия му син!

Лошо стана. Лошо стана тъй. Но като оплеска работата, на човек не му се разминава. Няма начин. Опитах се да му обясня, а той само каза:

— Мислех, че ще ме предупредиш. Не че аз… — И избухна в смях.

Другият тип го издърпа от Джуъл, а той седеше на земята и се заливаше от смях.

Опитах се да му обясня. Да можех поне малко да помръдна, ако не да седна. Както и да е, опитах се да му обясня, той спря да се смее и вдигна поглед към мен.

— Искаш ли да отида? — попита.

— По-добре ще е за теб — отвърнах. — Там ще си на спокойствие, няма да имаш тревоги и подобни. Дарл, за тебе ще е по-добре.

— По-добре значи. — И отново се запревива. — По-добре, викаш.

От кикотене едва изговаряше думите. Седеше на земята, а ние го гледахме как се хили ли хили. Лошо стана. Лошо стана тъй. Бог да ме убие, ама не виждах нещо смешно. Защото няма абсолютно никакво оправдание да попилееш умишлено на човека онова, което е изградил с пот на челото и където е прибрал плодовете на свойта пот.

Не съм сигурен обаче има ли право човек да казва кое е безумно и кое не. Изглежда, във всеки човек живее същество, което прекрачва отвъд разума или отвъд лудостта, и то наблюдава разумните и безумните постъпки на същия този човек със същия ужас и същото изумление.