Докато лежах и умирах

Дарл

— Джуъл, конят ти не е мъртъв — казвам му. Той се е вдървил на седалката с изопнат гръб и леко наклонен напред. Просмуканата от дъжда периферия на шапката му се е откъснала от основата си на две места и виси пред дървеното му лице, тъй че, както е навел глава, той гледа през процепите като през забрало на шлем, откъдето дълго се взира над падината към склона с подпрения на него обор и мислено вае формите на невидимия кон. — Виждаш ли ги? — питам го. Високо над къщата те се реят на смаляващи се кръгове в разлудуваното натежало небе. Оттук изглеждат не по-големи от петънца, неумолими, търпеливи, зловещи. — Ама твоят кон не е мъртъв!

— Проклет да си! — казва той. — Проклет да си!

Аз не мога да обичам майка си, защото нямам майка. Майката на Джуъл е кон.

Без да правят движения, лешоядите описват кръгове във висините, а облаците създават илюзия, че се носят назад.

Без да прави движения, с вдървен гръб и вдървено лице, той си представя коня, устремен като ястреб с извити криле в мига, преди да излети. Те ни чакат, готови да потеглим, чакат него. Той влиза в клетката при коня и извардва животното, докато изрита по него чифтето си, после се шмугва, скача върху поилката, помайва се колкото да надникне над преградите на другите клетки към празната пътека, и се покатерва на сеновала.

— Проклет да е! Проклет да е!