Един ден си приказвахме. Тя никога не е била истински религиозна, дори онова лято на лагерната среща[3], когато брат Уитфийлд се бори за душата й, избра нея и се помъчи да прогони пустотата от тленното й сърце, пък и аз колко пъти съм й казвала „Бог ти е дал деца да са ти утеха в твоя тежък човешки жребий и в знак на Неговото страдание и любов, защото си ги заченала и износила с любов“. Говорех й така, защото тя приемаше Божията любов и своя дълг към Него като нещо обичайно, а Той не одобрява подобно отношение. Казвала съм й: „Дарил ни е със способност да издигаме глас в Неговата вечна възхвала, защото, обяснявала съм й, на небето радостта за един грешник е по-голяма, отколкото за сто несъгрешили. А тя ми отговаря: „Всеки мой ден е признание и изкупление за моя грях“, пък аз й викам: „Коя си ти, че да определяш кое е грях и кое не е грях? Само на Господ е дадено да съди; нашето е да славим на всеослушание пред наште смъртни ближни Неговата милост и святото Му име, понеже само Той може да прочете сърцето и даже животът на жената да е праведен в очите на хората, тя не може да знае дали не носи в сърцето си грях, ако не отвори това свое сърце пред Бога и не приеме Неговата милост“. Казвала съм й: „Само това, че си била вярна жена, не означава, че нямаш в душата си грях, и само това, че животът ти е труден, не е знак, че милостта Божия те опрощава“. А тя ми вика: „Аз зная моя грях. Зная, че заслужавам наказание. И не роптая“. Пък аз й отвръщам: „Заради тщеславието в тебе искаш да съдиш за греха и спасението вместо Бог. Ала нашата съдба на смъртни е да страдаме и да издигаме глас в Негова възхвала, защото от незапомнени времена Той съди греховете и ни въздава спасение чрез нашите изпитания и горести, амин. Даже брат Уитфийлд, най-богоугодното същество сред вдишвалите някога от Божието дихание, да се е молил за тебе и да се е борил за душата ти, както никой друг освен него не би могъл да го стори“, рекох й.
Защото не може ние да съдим за наште грехове или да знаем що е грях в очите на Бога. Тежък й е бил животът, но тъй е с всички жени. Ама по нейните приказки човек ще си помисли, че тя знае повече за греха и спасението от самия Господ Бог, повече от ония, дето се мъчат и борят с греховете на хорския свят. А нейният единствен грях беше слабостта й към Джуъл, който никога не я е обичал и беше нейното наказание, грехът да го предпочита пред Дарл, който беше докоснат в ума лично от Бога, а за нас, смъртните, беше странен, и който я обичаше истински. Казвала съм й: „Това е твоят грях. И твойто наказание. Джуъл е твойто наказание. А къде е спасението ти? Животът е твърде кратък, рекох й, за да спечелиш вечна милост. А Бог е ревнив Бог. Той съди и мери; не ти“.
— Знам — каза. — Аз…
Млъкна, затова я попитах:
— Какво знаеш?
— Нищо — отвърна. — Той е моят кръст и той ще е моето спасение. Той ще ме спаси от водата и огъня. Дори да лежа умряла, той ще ме спаси.
— Откъде знаеш, като не си отворила сърцето си за Него и не си издигнала глас в Негова прослава? — възразих й. И чак тогава схванах, че тя не говори за Бога. Разбрах, че от пустотата в сърцето си тя изрече богохулство. И в същия миг паднах на колене. Умолявах я да коленичи, да отвори сърцето си, да прогони от него дявола на тщеславието и да се остави на Божията милост. Но не пожела. Седеше изгубена в своето пустославие и гордост, които бяха затворили сърцето й за Бога и поставили на Неговото място онуй себично простосмъртно момче. Коленичила, аз се молех за нея. Молех се за тази клета, сляпа жена, както никога не съм се молила за мен и за моите.