Докато лежах и умирах

Тъл

Беше десет часът, когато се прибрах с впряга на Пийбоди, вързан отзад за двуколката ми. Вече бяха извлекли неговата каручка, оттам където я бе намерил Куик, обърната в канавката на около миля от извора. Бяха я издърпали край пътя близо до извора, където вече се бяха насъбрали десетина каруци. Намерил я Куик. Каза, че реката приижда и още се вдига. Каза, че била покрила най-високата черта на подпорния стълб на моста, която бил виждал.

— Тоя мост няма да издържи такава голяма вода — обадих се. — Някой каза ли на Анс какво става?

— Аз му казах — отговори Куик. — Той рече, според него момчетата трябва да са чули, да са разтоварили стоката и вече да са тръгнали обратно. Каза още, че ще успеят да минат реката с каруцата.

— По-добре да я погребе в Ню Хоуп — коментира Армстид. — Тоя мост е стар. Аз не бих си играл с него.

— Навил си е на пръста да я закара в Джеферсън — рече Куик.

— В такъв случай тутакси да тръгва — заключава Армстид.

Анс ни посреща на вратата. Обръснал се е, но нескопосано. Има дълъг срез на брадичката, сложил е празничния си панталон и бяла риза, закопчана догоре. Тя е плътно пригладена по гърбицата му и като всяка бяла риза го прави да изглежда още по-прегърбен, лицето му също е различно. Сега той гледа хората в очите с достойнство, с трагично и смирено изражение, ръкува се с нас, докато изкачваме стъпалата на трема и изтриваме обувките си, леко сковани в нашите неделни дрехи, в нашите шумолящи от колосването неделни дрехи, при посрещането избягваме погледа му.

— Бог дал, Бог взел — казваме.

— Бог дал, Бог взел.

Малкото момче не е там. Пийбоди ни разказа как влетяло в кухнята, как врещяло, блъскало и дращило Кора, когато я заварило да готви рибата, и как Дюи Дел го отвела долу в обора.

— Конете ми добре ли са? — пита Пийбоди.

— Добре са — отвръщам. — Нахраних ги тази сутрин. Двуколката ти също изглежда наред. Няма щети по нея.

— И никой не е виновен! — възмущава се. — Давам един никел да разбера къде е било момченцето му недно, когато конете са се откачили от впряга.

— Ако има нещо счупено, ще го потегна — казвам.

Жените влизат в къщата. Чуваме ги, говорят, веят си. Ветрилата фъскат фшш, фшш, фшш, устите им мелят, мелят, сякаш пчели бръмчат в кофа. Мъжете остават на трема, разменят по някоя дума, без да се поглеждат в очите.

— Здрасти, Върнън — казват. — Здрасти, Тъл.

— Май още ще вали.

— Така изглежда.

— Да, сър. Задава се още дъжд.

— Бързо ще дойде.

— Но бавно ще си отиде. Няма да ни се размине.

Отивам зад къщата. Каш запълва дупките, които то е пробило в капака. Дялка втулки за тях една по една, а дървото е влажно и трудно се обработва. Можеше да ги изреже от някоя консервна кутия и да покрие дупките, никой нямаше да забележи. Пък и да забележеше, все тая. Гледам го, пропилял е цял час да изглади една втулка, като че ли е полирал стъкло, а можеше да се наведе и да събере няколко цепленки, да ги набие в дупките и да оправи работата.

Когато свършваме, аз се връщам отпред. Мъжете леко са се отдръпнали от къщата, настанили са се по дъските и на дърводелските магарета, на които снощи го довършвахме, едни седят, други са клекнали. Уитфийлд още не е дошъл.

Вдигат към мен въпросителни погледи.

— Почти свършва — казвам. — Готов е да го зачука.

Докато те се изправят, Анс се появява на вратата, поглежда ни и ние се връщаме на трема. Отново изтриваме обувките си, внимателно, изчакваме се един друг да минем и леко се суетим около прага. Анс е застанал отвътре на вратата, пристоен, овладян. С махване на ръка ни кани да влезем и ни въвежда в стаята.

Бяха я положили в него на обратно. Каш го беше направил във формата на стенен часовник, всички сглобки и жлебове идеално срещнати и рендосани, притегнати като барабан и спретнати като шивашки комплект, а те да вземат да я сложат с главата на мястото краката, да не й се смачкала роклята. Беше с венчалната си рокля, силно набрана в талията, затуй я нагласили наопаки, да разстелят полите й, че й бяха направили и воал от мрежа срещу комари да не се виждат дупките от бургията на лицето й.

Тъкмо излизаме и Уитфийлд пристига. Влиза мокър и кален до пояса.

— Бог да прати утеха на този дом — казва. — Закъснях, защото моста го няма. Слязох до стария брод и преплувах с коня, Бог ме закриляше. Нека милостта му споходи и този дом.

Ние се връщаме при дърводелските магарета и дъските и едни сядаме, други клякат.

— Знаех си, че водата ще го залее — казва Армстид.

— Тоя мост е изтраял доста дълго време — обажда се Куик.

— Имаш предвид, Господ го е пазил — намесва се чичо Били. — Не ми е известно за последните двайсет и пет години някой да го е потягал даже с едно чукче.

— Той откога е, чичо Били? — пита Куик.

— Построен е… я да видя… през хиляда осемстотин осемдесет и осма — отговаря чичо Били. — Запомнил съм, щото първият човек, който мина по него, беше Пийбоди, на идване към нас, когато се раждаше Джоди.

— Ех, Били, ако бях тичал по моста всеки път, когато жена ти пръкваше, той отдавна щеше да е сдал — отвръща му Пийбоди.

Ние се изсмиваме внезапно и гръмко, после пак внезапно млъкваме. Избягваме погледите си.

— Колко хора са минали по него, дето никога вече няма да пресекат мост — казва Хюстън.

— Самата истина — включва се Литълджон. — Така е.

— И още една няма да мине повече по него — отбелязва Армстид, — никога. Ще им отидат два-три дена да я откарат с каруцата до града. И цяла седмица, за да я пренесат до Джеферсън и да се върнат.

— Какво толкоз го е засърбяло Анс да я кара в Джеферсън? — пита Хюстън.

— Обещал й е — отговарям. — Тя поиска. Понеже е оттам. Беше си го наумила.

— Затова и Анс си го е набил в главата — решава Куик.

— Ами да — подхваща чичо Били. — Какво можеш да очакваш от мъж, който цял живот оставя всичко да му се изплъзва от ръцете, а накрая зацикля на нещо, с което докрай изтормозва всички наоколо.

— Сега вече само Бог може да я прехвърли през реката — обажда се Пийбоди. — Анс не е в състояние да го направи.

— И Той сигурно ще го стори — казва Куик. — Отдавна е поел върху себе си грижите на Анс.

— Самата истина — съгласява се Литълджон.

— От твърде отдавна, за да го зареже сега — отбелязва Армстид.

— Според мен и Той е като нас тука — обобщава чичо Били. — Прави го от толкоз дълго време, няма да спре сега я!

Излиза Каш. Облякъл е чиста риза; мократа му коса, вчесана гладко надолу върху челото, е тъй равна и черна, че стои на главата му като нарисувана. Кляка схванато сред нас, а ние го наблюдаваме.

— Ти усещаш какво ще е времето, нали? — пита Армстид.

Каш не отговаря.

— Чупената кост винаги усеща — обажда се Литълджон. — Който се е чупил, знае кога ще се разваля времето.

— Каш извади късмет, като се отърва с един счупен крак — добавя Армстид. — Можеше да пострада тъй, че да остане завинаги на легло. От колко високо падна бе, Каш?

— От двайсет и осем фута и четири и половина инча, горе-долу — отговаря Каш.

Премествам се до него.

— Човек лесно се подхлъзва на мокра дъска — вметва Куик.

— Лошо премеждие — казвам, — но нищо не си можел да сториш.

— Тъпи жени! — кипва той. — Аз го сковах точно по нейното тяло. По нейните мерки и за нейното тегло.

Ако трябва да има мокри дъски, за да падат хората, голямо падане се е задало, преди да мине пороят.

— Нищо не си можел да сториш — повтарям.

Все тая ми е дали хората падат. Аз треперя за памука и царевицата.

И на Пийбоди му е все тая дали хората падат. Така ли е, докторе?

Самата истина. Ще изравни всичко със земята. Изглежда, на памука вечно нещо му се случва.

Ами случва му се. Затова струва нещо. Ако нищо не му се случваше и всеки събираше богата реколта, смятате ли, че щеше да си струва отглеждането?

Е, да ме вземат мътните, ако преглътна да гледам труда ми изравнен със земята, моя труд, над който съм пролял толкоз пот.

Самата истина. Никой няма да преглътне да гледа труда си пометен, ако можеше сам да пуска и спира дъжда.

Кой човек го може? Какъв цвят са очите му?

Явно. Бог го е създал да расте от земята. И Негова е волята да го унищожи, ако реши, че така е угодно.

— Нищо не си можел да сториш — казвам.

— Какви тъпи жени! — негодува той.

В къщата жените запяват. Още с първия куплет чуваме как гласовете им избуяват и набират увереност, ние ставаме, запътваме се към вратата, сваляме шапки и изплюваме сдъвкания тютюн. Не влизаме вътре. Спираме скупчени на стъпалата, стискаме шапки в ръцете си, отпуснати отпред или зад гърба, стоим с един крак изнесен напред и навели глави, мятаме по едно око ту встрани, ту към шапките в ръцете си, ту към земята, а мине не мине, и към небето или към сериозното смирено лице на някой от нас.

Пението свършва; тоновете замират в благозвучни трептения. Започва Уитфийлд. Гласът му е по-голям от него. Сякаш не са едно цяло. Като че ли той е едно, а гласът му друго, преплували са един до друг речния брод на два коня и са влезли в къщата, единият целият в кал, другият, победоносен и тъжен, дори не се е намокрил. Някой в къщата се разхлипва. Прозвучава, все едно очите и гласът й са се обърнали навътре и се вслушват в себе си; ние се раздвижваме, преместваме тежест на другия крак, кръстосваме погледи, но се правим, че те не са се докоснали.

Най-после Уитфийлд свършва. Жените запяват отново. В тежкия въздух ти се струва, че самото пространство поражда техните гласове, а те се понасят нататък в съзвучна мелодия, тъжни и тешащи. И когато замлъкнат, сякаш не са отлетели. Просто са се разтворили във въздуха и е достатъчно едно леко движение, за да ги възкресим отново около нас, тъжни и тешащи. После спират и те, а ние слагаме непохватно шапките си като хора, които никога не са носили шапки.

По пътя за вкъщи Кора още припява.

— Аз вървя към моя Бог и моята награда — пее тя, настанена на седалката, загърнала раменете си с шала и разтворила чадър над главата си, макар да не вали.

— Тя си получи нейната — казвам. — Където и да е стигнала, вече си е получила наградата да се отърве от Анс Бъндрън.

Тя лежа три дена в оня сандък да чака Дарл и Джуъл да се доберат до вкъщи, да вземат ново колело и да се върнат при канавката, където каруцата им бе заседнала. Вземи моята каруца, Анс, казах му.

Ще чакаме нашата кола, отвърна той. Така ще иска тя. Винаги е била необикновена жена.

На третия ден те пристигнаха, натовариха я на каруцата и потеглиха, но вече беше много късно. Ще трябва много да заобикаляте, чак през Самсоновия мост. Ще ви отиде цял ден да стигнете дотам. После ще ви останат още четиридесет мили до Джеферсън. Вземи моята каруца, Анс.

Ще чакаме нашата. Така иска тя.

Видяхме го да седи на ръба на барата на около миля от дома му. Никога не бях чувал в нея да е имало риба. Обърна се и ни изгледа с кръглите си спокойни очи, лицето му мръсно, въдицата преметната през коленете. Кора още пееше.

— Не е ден за риболов — казах му. — Ела с нас у дома и утре сутрин, щом станем, ще слезем на реката да наловим риба.

— Тук има една — отвърна той. — Дюи Дел я е видяла.

— Ела с нас. Най-доброто място е на реката.

— Тука е — рече той. — Дюи Дел я е видяла.

— Вървя към моя Бог и моята награда — пееше Кора.