Докато лежах и умирах

Дарл

От известно време минаваме покрай табели: дрогерии, продавници за дрехи, лекарства без рецепти, гаражи, сладкарници, табели с намаляващи числа, но с рязко зачестяваща поява: 3 мл, 2 мл. От гребена на хълма, когато отново се качваме в каруцата, виждаме ниската равна пелена от дим, измамно неподвижна в безветрения следобед.

— Това ли е, Дарл? — пита Вардаман. — Това ли е Джеферсън?

Той също е измършавял; и неговото лице, както нашите, е напрегнато, отвеяно и измъчено.

— Да — казвам.

Вардаман вдига глава и гледа небето. Високо горе те висят в стесняващи се кръгове, като пушека, външно сходни по форма и цел, но без помен от движение било напред, било назад. Отново се натоварваме на каруцата, където Каш лежи върху сандъка сред назъбени парчетии цимент около крака му. С трясък и трополене немощните мулета се потътрят надолу.

— Ще трябва да го заведем на доктор — казва тате. — Мисля, че нямаме избор.

По гърба на Джуъл, там, където ризата допира кожата му, по плата бавно избиват черни, мазни петна. Животът се е родил в долините. По чукарите го изблъскали стари ужаси, стари ламтежи и стари отчаяния. Затова трябва да изкачваме възвишенията пеш, за да можем да слезем долу с кола.

Дюи Дел се е настанила на седалката с пакета във вестник на скута. Когато стигаме полите на хълма, където пътят тръгва равно между две стени от гъсто насадени дървета, тя започва чинно да поглежда ту към едната, ту към другата страна на пътя. Накрая казва:

— Трябва да спра.

Тате я стрелва с поглед, свъсеният му профил издава, че надушва нещо, раздразнен е и е неспокоен. Не спира каруцата.

— Защо?

— Трябва да отида в храстите — отвръща Дюи Дел.

Тате не дърпа юздите.

— Не можеш ли да изчакаш да стигнем града? До там няма и миля.

— Спри — запъва се Дюи Дел. — Трябва да отида в храстите.

Тате заковава насред пътя, ние зяпаме Дюи Дел, тя се кани да слезе от каруцата с пакета. Не ни поглежда.

— Що не оставиш кифлите тука? — питам я. — Ще ги пазим.

Тя стъпва спокойно на земята, без да ни удостои с поглед.

— Откъде да знае Дюи Дел къде да се отбие, като стигнем в града? — обажда се Вардаман. — Къде ще отидеш да свършиш тая работа в града, Дюи Дел?

Тя взема пакета, обръща се и изчезва в храсталака сред дърветата.

— Не се бави повече от нужното — подвиква й тате. — Нямаме време за губене. — Тя не отговаря. След още малко даже не я чуваме вече. — Трябваше да направим както ни съветваха Армстид и Гилеспи и да пратим вест в града да го изкопаят, че да е готов — добавя.

— Защо не го направи? — питам го. — Можеше да се обадиш по телефона.

— И за какъв дявол! — намесва се Джуъл. — Да не би ние да не сме способни да изкопаем една дупка в земята!

Откъм хълма се задава автомобил. Надува клаксона и забавя. Минава на ниска скорост по ръба на пътя, външните му гуми нагазват в канавката, задминава ни и продължава напред. Вардаман не откъсва от него очи, докато не изчезва от поглед.

— Дарл — пита, — колко още ни остава?

— Не сме далеч — отговарям.

— Трябваше да ги послушаме — вика тате. — Просто не исках на никого да съм длъжник, изключвам собствената й плът и кръв.

— Да не би ние да не сме способни да изкопаем една тъпа дупка в земята! — ядосва се Джуъл.

— Не е почтително да говориш тъй за гроба й — кори го тате. — Вие не знаете какво е. Никога не сте я обичали истински, никой от вас.

Джуъл не отговаря. Седи наперен и леко скован, изопнал е тяло, тъй че да не го докосва ризата. Бездруго изразената му челюст е издадена силно напред.

Дюи Дел се връща. Наблюдаваме я как се показва с пакета от храстите и се качва в каруцата. Облякла е празничната си рокля, сложила е гердан, обувки и чорапи.

— Не ти ли казах да оставиш тия дрехи вкъщи! — вика й тате.

Тя не отговаря, не ни поглежда. Слага пакета в каруцата и се качва. Каруцата потегля.

— Дарл, колко баира ни остават още? — пита Вардаман.

— Само един — казвам. — Следващият влиза право в града.

Този хълм е от червен пясък, от двете му страни го обграждат негърски бараки; в небето пред нас са нанизани снопове телефонни жици, а сред дърветата се подава часовниковата кула на съдебната палата. Колелата шушнат в пясъка, сякаш самата земя иска да заглуши нашето влизане. Слизаме, когато хълмът тръгва нагоре.

Вървим зад каруцата, зад шептящите колела, покрай бараките, от вратите на които внезапно надничат лица с белнали се очи. Изневиделица чуваме гласове, възклицания. Джуъл постоянно гледа ту наляво, ту надясно; сега обръща глава напред и виждам как ушите му се наливат в още по-тъмно и гневно червено. Край пътя пред нас вървят трима негри; десетина стъпки по-напред крачи бял мъж. Докато задминаваме негрите, те рязко извръщат към нас слисани, инстинктивно възмутени лица.

— Велики Боже — провиква се единият, — к’во возят тия в таз каруца!

Джуъл се врътва.

— Кучи син! — крясва.

Докато изговаря това, той вече се е изравнил с белия мъж, който е спрял. Изглежда, в този момент пред очите на Джуъл е паднало перде, защото думите му излитат право в лицето на белия мъж.

— Дарл! — надига глас от каруцата Каш.

Понечвам да сграбча Джуъл. Белият мъж е отстъпил крачка назад, още зяпа от изумление; после ченето му се затваря, щрак. Джуъл се навежда над него, стиснатите му челюсти са побелели.

— Какво рече? — процежда той.

— Чакайте — намесвам се, — нищо лошо не искаше да каже, господине. — Джуъл! — искам да го спра.

Едва го докосвам, но той вече се нахвърля на човека. Докопвам ръката му, боричкаме се. Джуъл веднъж не ме поглежда. Опитва се да освободи ръката си. Когато отново зървам мъжа, той държи в ръката си отворен нож.

— Стойте, господине — предумвам го. — Аз го държа. Джуъл! — изревавам.

— Гаднярът му с гадняр смята, че като е градски… — беснее Джуъл, пъхти и се дърпа да се отскубне от мен. — Кучи син!

Мъжът се размърдва. Започва да обикаля около мен, като дебне Джуъл, прилепил е ножа ниско към единия си хълбок.

— Никой не може да ме нарича така! — репчи се.

Тате е слязъл от каруцата, а Дюи Дел е хванала Джуъл и го отбутва встрани. Аз го пускам и заставам лице в лице с мъжа.

— Чакайте — казвам, — нищо лошо не искаше да каже. Той е болен; снощи получи изгаряния в един пожар и не е много на себе си.

— Пожар или не — вика мъжът, — никой не може да ме нарича така.

— Помислил си е, че вие нещо му подмятате — обяснявам.

— Дума не съм му казал. И никога не съм го виждал.

— За Бога, за Бога! — ломоти тате

— Така е — казвам, — но той не е имал нищо лошо наум. Ще си вземе думите назад.

— Да ги вземе тогава.

— Приберете ножа си и той ще ги вземе.

Мъжът гледа мен. После мята едно око към Джуъл. Джуъл вече се е поуспокоил.

— Приберете ножа — казвам.

Мъжът затваря ножа.

— За Бога, за Бога! — не спира тате.

— Джуъл, кажи, че не си мислил нищо лошо — приканвам го.

— Стори ми се, че ме обиди — вика Джуъл. — Като е…

— Млъкни — прекъсвам го. — Кажи, че не си мислил нищо лошо.

— Не съм мислил — повтаря Джуъл.

— За негово добро е да не е мислил — отвръща мъжът. — Ще ми вика той на мен…

— Да не смятате, че го е страх да ви нарече така?

Мъжът ме поглежда.

— Не съм казал такова нещо.

— Не си го и помисляй — репчи се Джуъл.

— Стига! — казвам. — Хайде, татко. Карай.

Каруцата потегля. Мъжът стои и ни проследява с поглед. Джуъл не се обръща назад.

— Джуъл хубаво щеше да го нареди — обажда се Вардаман.

Приближаваме билото, от него води улица, по която се носят напред-назад автомобили; мулетата издърпват каруцата догоре, до улицата. Тате спира. Улицата води до площада с паметника пред съдебната палата. И отново се качваме в каруцата, и отново към нас се обръщат глави с познатото изражение; без Джуъл. Той не сяда при нас, макар возилото да потегля отново.

— Ела, Джуъл — казвам му. — Качи се. Да се махаме оттук.

Но той не идва при нас. А стъпва върху въртящата се главина на задното колело, здраво хванал ритлата с една ръка, и докато главината равномерно се обръща под подметката му, повдига другия си крак и прикляква там отзад, зареял нетрепващ поглед право пред себе си, неподвижен, сух, вцепенен като издялан в клекнала поза от жилаво стъбло.