Докато лежах и умирах

Пийбоди

Когато най-сетне Анс лично прати да ме повикат, си казах „Взе й здравето накрая“. И го казах съвсем на място, отначало даже не ми се тръгваше, за да не се окаже, че мога да помогна и, не дай Боже, да трябва да я връщам обратно. Помислих си, на небето сигурно важи същата глупава етика като в Медицинския колеж и може би Върнън Тъл пак е пратил да ме вземат и да ме закарат в сублимния момент, та да извлече максимална полза за парите на Анс, все едно се грижи за свойте, както той винаги си нарежда работите. Но когато денят достатъчно напредна и видях накъде е тръгнало времето, разбрах, че няма кой друг да ме е повикал освен Анс. Наясно бях, че само човек в голяма беда може да се нуждае от лекар пред лицето на прииждащ циклон. Знаех също и че ако Анс най-после е проумял необходимостта от лекар, вече ще е твърде късно.

Докато стигна до извора, сляза и вържа впряга, слънцето се е скрило зад купол от черен облак, който прилича на увиснал във въздуха тежък планински масив, на грамада от шлака, изхвърлена в небето, но няма вятър. Чувах триона на Каш от цяла миля по-рано. Анс е застанал на върха на хълма над пътя.

— Къде е конят? — питам.

— Джуъл го взе и замина — отговаря. — Само той може да се справя с него. Май се налага да се изкатериш пеш.

— Аз да се катеря пеш, с мойте сто и двайсет килограма! — казвам. — Да качвам тоя върл наклон? — Той стои до едно дърво. Жалко, че Бог е направил грешката да даде корени на дърветата, а на Бъндрънови да направи крака. Ако само ги бе разменил, никога нямаше да се тревожим, че някой ден този наш край ще се обезлеси. Или който и да е край. — Ти какво искаш от мен? — викам. — Да стоя тук, докато оня ми ти облак се продъни и бурята ме издуха от околията, това ли искаш?

Даже с кон ми трябват петнайсет минути, за да стигна догоре, да прекося пасището до самия хребет и да се добера до къщата. Пътят е като крив клон, залепен на склона. Анс не е стъпвал в града от дванайсет години. Как ли изобщо се е качила майка му да го ражда толкова високо, а и той, син на майка си.

— Вардаман отиде за въже — отговаря.

След малко Вардаман се появява с въжето от плуга. Подава единия му край на Анс и се спуска по пътеката, като го размотава.

— Дръж здраво — викам му. — Написал съм вече фактурата за визитацията, тъй че стигнал-нестигнал догоре, прибирам ви таксата при всички положения.

— Държа — казва Анс. — Можеш да се качваш.

Да пукна, ако знам защо не съм зарязал всичко. Мъж на седемдесет, тежа сто и двайсет килограма, да ме дърпат нагоре-надолу с въже по някакъв убог баир. Сигурно защото финансовото ми досие трябва да стигне петдесет хиляди долара приключен оборот, за да имам право заслужено да се оттегля.

— Какво, по дяволите, прави жена ти — викам му — да се разболява навръх някакво проклето бърдо?

— Много се извинявам — казва той.

Пуска въжето, то просто се изплъзва от ръцете му, и се извръща към къщата.

Там горе слаба дневна светлина още мъждука със серния цвят на запалена кибритена клечка. Дъските креят като ивици сяра. Каш не поглежда зад себе си. Върнън Тъл разправя, че пренасял всяка дъска под прозореца й и я вдигал, тя да я види и одобри. Момчето ни настига. Анс се обръща и го поглежда.

— Къде е въжето? — пита.

— Където го изпусна — отговарям аз. — Не мисли за въжето. Нали ще слизам обратно. Нямам намерение бурята да ме застига тук горе. Веднъж само да ме засили и отивам по дяволите.

Момичето стои изправено до леглото, вее й. Когато влизаме, обръща лице към нас и ни гледа. Тя е безжизнена от десетина дни. Предполагам, след толкова години като половинка на Анс не е в състояние да извърши даже тази промяна, ако ще е промяна. Помня как на млади години вярвах, че смъртта е телесен феномен; а сега зная, че е просто функция на духа — и то на съкрушения дух. Нихилистите казват, че тя е краят; фундаменталистите, че е начало; а в действителност смъртта не е повече от изнасяне на наемателя или семейството от квартирата или града.

Тя втренчва поглед в нас. Като че ли само очите й се движат. Сякаш те докосват не с взор и не със сетиво, а те блъскат като струя от маркуч в мига, в който тя се изстрелва от накрайника, все едно никога не е била в него. Изобщо не поглежда Анс. Впива очи в мен, после в момчето. Под юргана тя е само снопче гнили съчки.

— Е, мис Ади — момичето не спира да клати ветрилото, — как си, сестро? — питам я. Главата й на възглавницата се е смалила, тя се заглежда в момчето. — Хубаво време избра да ме повикаш тук и да докараш буря.

След което прогонвам от стаята Анс и малкия. Погледът й следи момчето, докато изчезне от стаята. Не помръдва, освен очите.

Когато излизам навън, двамата с Анс са на трема, малчото седи на стъпалата, Анс стои до единия от диреците, но не се обляга на него, увесил е ръце, сплъстената му коса стърчи нагоре, досущ като гребен на мокър петел. Извръща глава към мен и примигва.

— Защо не ме извикахте по-рано? — питам го.

— Ами първо едно, после друго — отвръща. — С момчетата искахме да приберем оная царевица, пък Дюи Дел добре се грижеше за нея, идваха и съседи, помагаха и тъй, докато ми текне…

— Да ви се не видят и парите! — избухвам. — Да сте чували дори веднъж да съм притискал някого да ми плаща, ако няма възможност?

— Не съм се стискал — оправдава се той. — Но все си мислех… Тя отива ли си?

Горкото диваче се е прислонило на горното стъпало и в сярната светлина изглежда по-дребно от всякога. Това е бедата на този край: нещата, времето, всичко се застоява твърде дълго. Като наште реки и земя: мътни, бавни, опустошителни; месят и ваят човешките животи по свой неумолим, мрачен образ и подобие.

— Знаех си — промълвява Анс. — Много време загубих, докато се уверя. Тя си е втълпила.

— И с право, дявол да го вземе — казвам. — С тия мижави…

То седи на горното стъпало, дребничко, вцепенено в избелялото си гащеризонче. Когато излязох, впери очи в мен, после в Анс. Но сега не ни гледа. Просто си седи там.

— Каза ли й вече? — попита ме Анс.

— Защо да й казвам? За какъв дявол?

— Тя сама ще разбере. Знаех си, че щом те види, ще разбере, все едно го е прочела написано. Излишно е било да й го казваш. Тя си е наумила…

Зад нас момичето се провиква:

— Тате.

Аз я поглеждам в очите.

— Побързай — подканвам го.

Влизаме в стаята, тя гледа вратата. Втренчва се в мен. Очите й са фенери, припламващи за последно, преди да свърши газта.

— Иска да излезете — казва момичето.

— Защо правиш тъй, Ади — примолва й се Анс, — човекът е бил толкова път от Джеферсън да дойде да те излекува?

Тя ме гледа: усещам очите й с тялото си. Сякаш ме избутват навън. И преди съм виждал това при жените. Виждал съм как гонят от стаите си хора, дошли да им окажат състрадание, милост и истинска помощ, и как се вкопчват в свойто си долно мъжко животно, за което никога не са означавали нещо повече от една товарна кобила. Това имат предвид хората, когато казват неведома любов: това честолюбие и неистово желание да скрием жалката голота, която довеждаме със себе си на този свят, разнасяме я из операционни зали, а накрая неумолимо и с гняв отново се прибираме с нея в земята. Излизам от стаята. Отвъд трема бичкията на Каш хрипти равномерно в дъската. Миг по-късно тя извиква името му, гласът й е остър и силен.

— Каш, ей, Каш!