Докато лежах и умирах

Тъл

Най-сетне измъкнаха с ченгел от устата на Анс какво иска да направят, след което той, момичето и момчето слязоха от каруцата. Но дори когато вече стъпихме на моста, Анс все се озърташе назад, сякаш се надяваше, че може би като се махне от каруцата, всичко някак ще се изпари във въздуха, той отново ще се озове там на неговата нива, тя ще си лежи горе в къщата да чака смъртта и всичко ще започне отначало.

— Трябваше да им дадеш мулето си — казва, а под нас мостът се друса, люлее и изчезва в побеснялата вода, като че ли пробива надолу чак до срещуположната страна на земята, докато насрещният му край изскача от водата, все едно изобщо не е същият мост и онези, които ще трябва да преодоляват реката до другия бряг, ще се появят като от дъното на земята. Но все още беше цял; личеше от начина, по който краят му откъм нас хлътваше надолу, докато отсрещният изобщо не изглеждаше да е пропаднал, само дърветата и брегът оттатък бавно се полюшваха насам-натам като махало на огромен часовник. А ония ми ти трупи и дънери задираха и се блъскаха в потопената част, изстрелваха се нагоре, изскачаха от водата излъскани, търкалящи се и покрити с пяна и се сурваха надолу към брода и чакането.

— Каква полза от мойто муле? — мъдрувам. — Ако впрягът ти не уцели залятата част, за да изтегли по нея каруцата, не три, ами и десет мулета няма да ти помогнат!

— Да съм ти го искал? — отвръща той. — Винаги мога сам да се оправя, щом се отнася до мен и семейството ми. Не те карам да излагаш на опасност твойто муле. Покойницата не е твоя и не те виня.

— Трябваше да се върнат и да изчакат до утре — казвам.

Водата беше студена. Гъста като ледена лапавица. Но някак жива. Част от тебе знае, че е само вода, същата, която открай време тече под тоя мост, и въпреки това, като започне да бълва ония ми ти дънери, не се изненадваш, приемаш ги като съставна част от водата, чакането и заплахата.

Като че ли се изненадах чак когато преминахме отсреща, излязохме от водата и стъпихме на твърда земя. Сякаш не бяхме очаквали мостът да ни изведе на другия бряг отново до нещо питомно като здрава почва под нас, каквато газехме и познавахме отпреди. Имах чувството, че е невероятно аз да съм на това място, защото би трябвало да ми бе стигнал умът да не правя онова, което току-що направих. А когато погледнах назад и видях другия бряг, и видях мойто муле, застанало там, където аз бях стоял, ми блесна, че по един или друг начин трябваше да се върна на същото място, но осъзнавах, че не е възможно, защото просто не си представях как нещо, каквото и да e то, може да ме накара да мина по този мост даже един-единствен път. И все пак се намирах тук, само че човекът, който бе в състояние сам себе си да застави да прекоси два пъти моста, не можеше да съм аз, дори да го поискаше Кора.

Беше момченцето. Казах му:

— Ето, хвани ме за ръката.

То се помая малко, пък се вкопчи в мен. И бог да ме убие, ама го почувствах, като че ли то се върна да хване мен, все едно ми рече Нищо лошо няма да ти се случи. Сякаш ми разказа за някакво приказно място, което знаеше, където Коледа идва два пъти, Денят на благодарността също, а после продължават цяла зима, пролет и лято, и колко хубаво ще ми е просто да остана с него.

Когато погледнах мулето ми, все едно го видях изтъпанено там през далекоглед, видях ширналата се земя и къщата ми с пот изкопчена от нея, сякаш колкото повече пот, толкова по-широко полето; колкото повече пот, толкова по-здрава къщата, защото на Кора й трябва здрава къща, да я крепи като делва с мляко в извор: мъжът трябва да си има здрава делва или ще му трябва много мощен извор, тъй че ако изворът ти е як, имаш стимул делвите ти да са здрави и добре запечатани, понеже кисело или не, млякото си е твое и винаги ще избереш да имаш кисело мляко, отколкото мляко, което не може да се подкваси, защото си мъж.

То стиска ръката ми с толкова топла и доверчива длан, че за малко да кажа: Я погледни. Виждаш ли онуй муле там? То никога не е имало работа тука, затова никога не е идвало насам, какво да го правиш, муле. Защото мине не мине, и човек разбира, че децата имат повече акъл от него. Но не иска да го признае пред тях, преди да им поникнат бради. А след като брадите им поникнат, те пък стават много заети, понеже не знаят дали изобщо могат да се върнат на здравия си разум отпреди да порунтавеят, и чак тогава човек е склонен да си признае пред тия пораснали деца, измъчвани от същите работи, които не си струват мъченето, но морят и теб.

После, излезли вече на другия бряг, стояхме и гледахме как Каш обръща каруцата. Наблюдавахме ги как я връщат по същия път до мястото, където следата отвеждаше в ниската крайречна нива. След още малко каруцата изчезна от поглед.

— Хайде да слезем при брода да сме готови да помагаме — предложих.

— Дадох й дума — мънка Анс, — а за мен думата е свята. Знам, че не одобряваш, но тя ще те благославя на небето.

— Те трябва първо да заобиколят по сушата, преди да нагазят във водата — казах му. — Да вървим.

— Ама тъй ще се върнем — рече той. — А връщането не е на късмет.

Седеше там, сгърбен и смазан, взираше се в празния път оттатък пропадналия, разлюлян мост. Момичето също, стискаше кошницата с храната в една ръка и пакета в другата. Тя просто отива в града. Решена е. Готови са да се подложат на всяка опасност, на огън, земя и вода само за да излапат една кесия банани.

— Трябваше да отложите с един ден — казах им. — До утре заран ще спадне малко. Нощес може и да не завали. Накъде повече да се вдига!

— Обещал съм й — отвърна той. — Тя разчита на думата ми.