Докато лежах и умирах

Дарл

С коня отпраши до къщата на Армстид и с коня се върна, като доведе мулетата на Армстид. Ние ги впрегнахме и сложихме Каш върху Ади. Когато го наместихме, той отново повърна, но успя навреме да надвеси глава над ритлата.

— Изглежда, нещо го е блъснало в стомаха — каза Върнън.

— Може да го е ритнал конят — предположих. — Каш, конят ли те ритна в стомаха?

Той се опита да каже нещо. Дюи Дел отново избърса устата му.

— Какво рече? — попита Върнън.

— Какво викаш, Каш? — наведе се над него Дюи Дел. — Инструментите му — каза.

Върнън ги донесе и ги тури в каруцата. Дюи Дел повдигна главата на Каш, за да ги види. Потеглихме, ние с Дюи Дел седнахме от двете страни на Каш, за да го държим, а оня яздеше отпред на коня си. Върнън гледа след нас известно време. После се обърна и тръгна обратно към моста. Стъпваше внимателно, започна да отръсква напоените ръкави на ризата си, като че ли току-що се бе измокрил.

Пред портата той дръпна юздите на коня. Там ни чакаше Армстид. Ние спряхме, той слезе от коня и свалихме Каш, пренесохме го в къщата, където мисис Армстид вече беше приготвила легло за него. Оставихме ги с Дюи Дел да го съблекат.

Последвахме тате до каруцата отпред. Той се качи на нея и я вкара в двора, а ние влязохме след него пеш. Това, че бяхме вир-вода, се оказа в наша полза, щото Армстид рече:

— Заповядайте вътре. Онова можете да го оставите там.

Той пристъпваше след нас и водеше коня, спря при каруцата, стискаше поводите в ръка.

— Благодаря — отговори тате. — Ще се сместим под сайванта. Знам, че се натрапихме.

— Добре сте дошли в къщата — повтори Армстид.

Беше си възвърнал дървеното изражение; дръзката, враждебна, помръкнала и вцепенена физиономия, лицето и очите му сякаш бяха от два цвята дърво, ама този път разменени, което трябваше да е тъмно, станало бледо, което трябваше да е бледо, станало тъмно. Ризата му засъхваше, но при движение още лепнеше по него.

— Тя щеше да ти е благодарна — каза тате.

Разпрегнахме мулетата и избутахме каруцата под сайванта. Едната му страна беше изцяло открита.

— Тук няма да ви навали — рече Армстид. — Но ако искате…

В дъното на обора намерихме някакви ръждясали ламарини от покрив. Взехме две и запречихме липсващата стена.

— Заповядайте вкъщи — каза Армстид.

— Благодаря ти — отвърна тате. — Много ще ти бъда признателен, ако им дадеш по един залък.

— Разбира се — каза Армстид. — Щом подреди Каш, Лула ще приготви вечерята.

Той се бе върнал при коня и сваляше седлото, при всяко движение влажната му риза припляскваше от лепненето.

Тате не искаше да влезе в къщата.

— Ела да хапнеш нещо — покани го Армстид. — Почти сме готови.

— Нищо не мога да сложа в уста — отговори тате. — Благодаря ти.

— Влез да се изсушиш и да се подкрепиш — повтори Армстид. — Онова е на сигурно там.

— Добре, заради нея — рече тате. — Ще хапна заради нея. Вече нямам мулета, нямам нищо. Но тя ще е благодарна на всички вас тук.

— Няма за какво — рече Армстид. — Хайде, момчета, влизайте и се изсушете.

След като Армстид почерпи тате с едно питие, той се почувства по-добре, но когато ние отидохме да видим как е Каш, оня не дойде с нас. Обърнах се да погледна, той вкарваше коня в обора, даже вече говореше как щял да се сдобие с нови мулета и до започването на вечерята божем си ги беше купил. Той е там, в обора и гъвкаво лавира около разфучалия се лъснал пумпал, докато влязат заедно в клетката. Покатерва се на яслата и смъква наръч сено, излиза от клетката, търси и намира чесалото. Връща се, ловко избягвайки размазващия къч, и застава насреща му, където конят не може да го досегне. Започва сръчно да го трие с чесалото, като прави умели акробатики в радиуса на конското чифте, и му шепне мръсни и гальовни псувни. Главата на коня рязко отскача назад, зъбите се оголват, очите му лудо се въртят в здрача като стъклени топчета по ярка кадифена покривка, а той го млати с гърба на чесалото по муцуната.