Докато лежах и умирах

Вардаман

Тогава изтичвам. Тичам към задната част на къщата, стигам до трема и спирам. И тук се разплаквам. Усещам къде в прахта е рибата. Сега е нарязана на парчета не-риба, целите ми ръце и гащеризонът са в не-кръв. Значи не било така. Значи не се е случило. И сега мама е отишла толкова далеч, че не мога да я стигна.

Дърветата приличат на пилци, които в горещ ден са се овъргаляли в прахта да се разхладят и са се накокошинили. Ако скоча от трема, ще тупна при рибата, пък тя сега е нарязана на не-риба. Чувам кревата й лицето и ония усещам как пода се друса под стъпките на оня, дето дойде и направи това. Дето влезе и го стори, когато тя си беше толкова добре, ама той дойде и го стори.

— Тлъстият му кучи син!

Засилвам се да се метна от трема. Покривът на обора щръква от сумрака. Ако се изхвърля, мога да прелетя през въздуха като розовата дама от цирка и за секунда да се топна право в топлата му миризма. Ръцете ми загребват храстите; чакъл и пръст се сипват надолу под краката ми.

И отново мога да дишам, в топлите изпарения. Влизам в клетката на коня, опитвам се да го докосна и вече мога да плача, да избълвам плача. Мога, когато той свърши с къчовете, тогава мога да плача, да дръпна един плач.

— Уби я. Той я уби.

Животът в него препуска под кожата, под ръката ми, избива през петната, блъска ме в носа и там гаденето се обръща в плач, плачът блъвва и след като го повърна, мога вече да дишам. Много шум вдига тая работа. Поемам миризмата на кипналия живот под ръцете ми, той плъзва нагоре по тях и тогава мога да си тръгна от обора.

Не я намирам. В тъмното, в прахта, по стените, не мога да я намеря. Плаченето вдига много шум. Ще ми се да не вдига толкоз шум. После я откривам под навеса за каруците, в прахта, и търча през целия двор до пътя, а пръчката подскача на рамото ми.

Те ме наблюдават, докато тичам, и започват да се дърпат назад, въртят ужасени очи, пръхтят, изопват ремъците. Удрям. Чувам как пръчката шиба; виждам как жули главите им, гръдните каиши, понякога не уцелва, понеже те отскачат на задни крака и се мятат, но аз съм доволен.

— Вие убихте майка ми!

Пръчката се чупи, те отскачат на задни крака и цвилят, думкат гръмко с копита по земята; гръмко, щото ще вали и въздухът се е опразнил за дъжда. Но още е достатъчно дълга. Аз прибягвам на едната, на другата страна, те отплесват назад, опъват до скъсване ремъците, аз удрям.

— Вие я убихте!

Удрям по тях, пак удрям, те въртят в кръг на дългите изопнати поводи, каручката също върти на две колела, неподвижна като забита в земята, и конете са неподвижни, като че ли задните им крака са приковани към центъра на въртяща се плоча.

Хуквам през прахта. Докато тичам през вдигнатия облак, не виждам къде изчезва каручката, дето е кривнала на две колелета. Фрасвам, пръчката удря земята, разцепва пепелта, отскача и пак пори въздуха, а прахолякът се понася надолу по черния път по-бърз от пушилка след лека кола. Сега мога да плача и да си гледам пръчката. Счупена е до хватката ми и е колкото подпалка, нищо че е била дълъг клон. Захвърлям я и мога да плача. Този път няма много шум.

Кравата е запречила вратата на обора и преживя. Като ме вижда да идвам под навеса, мучи, устата й е пълна с провиснали треви, езикът й е изплезен.

— Няма да те доя. Нищо няма да направя за тях.

Чувам я да се извърта след мен, докато минавам. Обръщам се, тя се е лепнала за гърба ми със сладкия си, топъл, остър дъх.

— Нали ти казах, че няма!

Търка в мен муцуна, души ме. Стене дълбоко, със затворена уста. Замахвам и я псувам, както прави Джуъл.

— Разкарай се.

Навеждам ръка до земята и налитам към нея. Тя отскача и се врътва да бяга, но спира да ме издебне. Мучи. Пристъпва към пътеката и отново запира, оглежда пътеката.

В обора е тъмно, топло, спарено, тихо. Мога да си плача на мира и да зяпам билото на хълма.

Там се появява Каш, накуцва с крака, върху който е паднал от покрива на черквата. Хвърля поглед надолу към извора, после нагоре по пътя и обратно към обора. Слиза сковано по пътеката, вижда скъсаните поводи, прахоляка на пътя и проследява с поглед пътя до хребета, където пепелта се е слегнала.

— Дано вече са минали къщата на Тъл. Много се надявам.

Каш се обръща и куцук-куцук поема обратно нагоре по пътеката.

— Дявол да го вземе! Ще види той. Дявол да го вземе!

Сега не плача. Аз не съм к’во да е. Дюи Дел излиза на баира и ме вика. Вардаман. Аз не съм к’во да е. Не вдигам шум. Ей, Вардаман. Сега мога тихичко да си плача, да усещам и да чувам сълзите си.

— Значи не било така. Значи не се е случило. Рибата лежеше ей тука на земята. А сега тя се запретва да я готви.

Тъмно е. Чувам дъбравата, тишината: тях ги зная. Но от него ни звук, ни стон. Като че ли мракът го е разтурил на рой несвързани части — тропот и пръхтене; миризма на охлаждаща се плът и амонячна воня от опашка; илюзия за съчетано цяло от петниста кожа и здрави кости, а под обвивката бездушно, скрито и познато някакво е, различно от моето е. Виждам го как се разпада — крака, подбелени очи, проблясващи петна като студени пламъци, — как отплува в мрака, бледнее, разтопява се; всичко в едно, а ни едно; всяко едно, а никое. Виждам как чутото го застига и омотава, гали го, чертае грубата му форма — глезен, бедро, рамо и глава; мирис и звук. Не ме е страх.

— Сготвена и изядена. Сготвена и изядена.