Докато лежах и умирах

Дарл

Той се навежда между нас над ковчега, две от осемте ръце. В лицето му на вълни приижда кръв. Между вълните плътта му е зеленикава, малко като гладка, гъста, резедава каша в устата на преживяща крава; лицето му се дави от ярост, горната му устна оголва зъбите.

— Вдигай! — крещи. — Вдигай, тъпако!

Той подема тъй внезапно нагоре едната страна, че всички се юрваме да удържим другата в равновесие, преди той да го прекатури. За кратък миг ковчегът се съпротивлява, сякаш има своя воля, сякаш сухото й като пръчка тяло вътре, макар мъртво, бясно се е вкопчило в някакъв особен вид свенливост, защото не е успяла да попречи на тялото си да оцапа роклята и се опитва да прикрие оцапаното. После ковчегът ненадейно се освобождава и се вирва, като че ли изпосталялото й тяло е вляло на дъските сила за отскок или предугаждайки как всеки момент роклята й ще се съдере от нея, неочаквано е хукнала подире й под напора на бурен обрат, който се надсмива над собственото желание и потребност. Лицето на Джуъл съвсем позеленява и през дишането чувам зъбите му.

Носим го през преддверието с тежки, тромави стъпки и влачене на крака по пода, излизаме през външната врата.

— Дръжте здраво за малко — казва тате и пуска. Обръща се да затвори и заключи вратата, но Джуъл не иска да чака.

— Хайде! — пришпорва ни със задавения си глас. — Хайде!

Сваляме го внимателно по стъпалата. Напредваме и го крепим да е в равновесие като безценно съкровище, лицата ни са извърнати навън и си поемаме въздух през зъби, за да държим ноздрите си запушени. Тръгваме по пътеката към склона.

— Почакайте — вика Каш. — Пак ви казвам, не сме го подхванали равно. Там по стръмното ще ни трябват още две ръце.

— Ами пусни се тогава — сопва се Джуъл.

Той не иска да спираме. Каш започва да изостава, постоянно се препъва, понеже се опитва да върви в крак с нас, задъхва се; после го задминаваме и Джуъл вече носи сам цялата тежест на предната част, а със стръмнината на пътеката ковчегът тръгва да се накланя, започва да ми бяга и се плъзга надолу във въздуха като шейна по невидим сняг, плавно опразвайки пространството, където формата му продължава да витае.

— Джуъл, почакай — викам.

Но той не чака. Вече почти тича, а Каш е изостанал назад. Сега ми се струва, че моят край, който нося сам, изобщо не тежи, станал е като сламка, носеща се в свирепия прибой на отчаянието, което дави Джуъл. Вече едва го докосвам, когато Джуъл се дръпва встрани и пуска разлюшкания ковчег да го преодолее, а после с едно движение едновременно го спира, хързулва го в каруцата и поглежда назад към мен с разкривено от гняв и огорчение лице.

— Проклет да си! Проклет да си!