Докато лежах и умирах

Тъл

След като се отдалечиха, разпрегнах мулето, увих поводите на клуп, окачих ги и тръгнах след тях. Седяха в каруцата на ръба на дигата. Анс се пулеше от седалката в потопената част на моста, от който се виждаха само двата му края. Звереше се тъй, сякаш през цялото време е бил напълно убеден, че хората са го лъгали за изчезването на моста, но и като че ли през цялото време се е надявал наистина да е така. Настанил се на каруцата с празничен панталон и примляскващ с щърба уста, той май изглеждаше приятно учуден. Приличаше на неизтимарен, но нагизден кон: такъв някакъв.

Момчето се блещеше в полупотопените отсечки на моста, където се струпваха дънери и подобни, пък после изведнъж се изсипваха през тях, а той се люшваше и разтрисаше, сякаш цялата конструкция всеки миг ще се сурне, и въртеше ококорени очи, като че гледаше цирк. Момичето също. Когато ги доближавам, тя се обръща към мен и очите й блясват остри като стомана, все едно съм се опитал да я пипна. Сетне отново насочва поглед към Анс и водата.

От двете страни стигаше почти до ръба на дигата, заляла бе цялата земя освен онзи език, на който бяхме стъпили, придвижвайки се към моста, и който после изчезваше под водата, та ако човек не знаеше къде са минавали пътят и мостът преди, не можеше да каже къде е реката и къде земята. Беше просто една жълта бърканица, насред нея насипът, който изглеждаше не по-широк от гърба на нож, и ние кацнали отгоре му в каруцата, на коня и на мулето.

Дарл ме наблюдаваше, после се обърна и Каш, хвърли ми онзи поглед от вечерта, когато преценяваше дали дъските ще са й по мярка, и явно, вглъбен в мислите си, ги оразмеряваше, без да пита за ничие мнение, още по-малко да покаже, че те чува, ако го изразиш, но все пак наострил уши. Джуъл не помръдваше. Седеше на коня си, леко приведен напред, със същото изражение на лицето от вчера, когато двамата с Дарл минаха покрай нас на връщане да я вземат.

— Ако съвсем мъничко се подаваше, щяхме да минем — казва Анс. — Щяхме да прецапаме отсреща.

От време на време някой дънер преодоляваше затлачените наноси, изплуваше отгоре, претъркулваше се, завърташе се и виждахме как водата го отнася до мястото, където преди беше бродът. Там забавяше, завихряше се във водовъртежа, изскачаше за миг от водата и по това можехме да предположим, че бродът е там някъде.

— Само че това не е доказателство — викам им. — Ами ако е нанос от подвижен пясък!

Следим хода на дънера. После момичето отново ме пронизва с погледа си.

— Мистър Уитфийлд е минал по него — казва тя.

— Ама е бил на кон — отвръщам. — И е станало преди три дни. А оттогава тя се е вдигнала с пет стъпки.

— Ако мостът поне мъничко се подаваше — тюхка се Анс. Дънерът изскача на повърхността и продължава нататък. Водата гъмжи от отломки и пяна, чуваме бученето й. — Обаче е под вода — добавя.

Каш казва:

— Ако стъпваме внимателно, можем да преминем отсреща по дъските и трупите.

— Но не можем да превозим нищо — обаждам се. — Стъпи ли кракът ни в тая каша, всичко ще бъде завлечено. Какво мислиш, Дарл?

Той ме гледа. Не продумва; просто забожда в мен странните си очи, заради които хората говорят какво ли не по негов адрес. Винаги съм знаел, че това е не защото е направил или казал нещо кой знае какво, а заради начина, по който те гледа. Все едно се намъква в душата ти и малко като че ли виждаш себе си през неговите очи. После усещам, че момичето ме следи, като че ли съм се опитал да я пипна. Тя казва нещо на Анс. „…мистър Уитфийлд…“, стига до мен.

— Дал съм й дума пред Бога — вика Анс. — Значи няма място за тревога.

Но не подкарва мулетата. Стоим там над водата. Още един дънер прескача затлачването и се понася; следим краткото му застояване и бавното полюшване, там, където преди се е намирал бродът. После отплава и той.

— Нощес може да завали — казвам. — Отложете с още един ден.

Джуъл се извръща върху хълбока на коня. До този момент не е помръдвал, но сега, обърнат, гледа право в мен. Лицето му е зеленикаво, после почервенява и отново става зелено.

— Я бягай при келявия си плуг! — изригва. — Да те е викал някой да ни вървиш по петите?

— Не съм ви мислил лошо — казвам.

— Затваряй си устата, Джуъл — намесва се Каш. Джуъл отправя поглед към водата, лицето му е каменно, почервенява, позеленява и пак почервенява. — Добре — подхваща след малко, — какво искаш да направим?

Анс не отговаря. Седи сгърбен, мляска с щърбата уста.

— Ако поне малко се провиждаше, щяхме да минем по него — казва той.

— Хайде — казва Джуъл и смушква коня.

— Чакай — спира го Каш. Той оглежда моста. Ние гледаме него, без Анс и момичето. Те гледат водата. — По-добре Дюи Дел, Вардаман и тате да минат пеш по моста — казва Каш.

— Върнън може да им помогне — добавя Джуъл. — А ние ще впрегнем неговото муле пред наште.

— Няма да натикате мойто муле в тая вода — отрязвам го.

Джуъл ме поглежда. Очите му са като парченца от счупена чиния.

— Ще ти платя шугавото муле. Купувам го веднага.

— Мойто муле не влиза в таз вода — заявявам.

— Джуъл ще вкара коня си — намесва се Дарл. — А ти не искаш да излагаш на опасност мулето си, така ли, Върнън?

— Млъкни, Дарл — заповядва Каш. — Млъкнете и двамата с Джуъл.

— Мойто муле не влиза в таз вода — казвам.