Докато лежах и умирах

Дарл

От коня той гледа свирепо към Върнън, слабото му лице е пламнало досами бледите му изцъклени очи, че и над тях. Онуй лято, когато навърши петнайсет, го налегна странна сънливост. Една сутрин отидох да нахраня мулетата, кравите още бяха затворени по клетките, и чух тате да се прибира вкъщи и да го вика. Когато се събрахме за закуска, той мина покрай нас с ведрата за мляко, плетейки крака като пиян, а когато после впрягахме мулетата, той още не беше свършил с доенето, та тръгнахме за полето без него. След цял час работа той още не се появяваше. Дюи Дел ни донесе обяда и тате бързо я върна да търси Джуъл. Намерили го заспал на столчето в клетката при кравите.

След тази случка тате започна да влиза сутрин да го буди. На вечеря едва не заспиваше на масата и щом приключехме, си лягаше, а когато аз се мушвах под завивката, вече спеше като заклан. И въпреки това се налагаше тате да го буди всяка сутрин. Ставаше, но не беше дори наполовината на себе си: търпеше, без дума да обели, конското и ропота на тате, мъкнеше ведрата и чинно ходеше в обора, ама веднъж го хванах заспал, както дои, до него ведрото наполовина пълно, ръцете му до китките цопнати в млякото и опрял глава на вимето.

Тогава се наложи Дюи Дел да поеме доенето. Той ставаше, когато тате го будеше, и изпълняваше каквото му кажехме да свърши, но в напълно замаяно състояние. Виждаше се, че много се старае да се справи и че е не по-малко озадачен от всички нас.

— Болен ли си? — попита го мама. — Има ли ти нещо?

— Не — отвърна Джуъл. — Добре съм.

— Просто го мързи и ми къса нервите — рече тате, а Джуъл стои там хем прав на крака, хем жив-заспал. — Не е ли така, Джуъл? — сепна го, за да отговори.

— Не е — каза Джуъл.

— Остани си днес вкъщи да си починеш — рече мама.

— Ами нивата в ниското, дето трябва да я подготвим за оран? — викна тате. — Щом не си болен, какво ти е?

— Нищо — рече Джуъл. — Наред съм.

— Наред ли? — ядоса се тате. — Че ти и в тоз момент спиш прав.

— Не спя — отвърна Джуъл. — Добре съм.

— Аз държа той да си остане днес вкъщи — нареди мама.

— А на мен ми трябва — противи се тате. — Работата е тежка, макар да не сме малко.

— Ами напънете се тогава с Каш и Дарл — отсече мама. — Аз искам днес той да си остане вкъщи.

Но той не се съгласи.

— Добре съм — рече и тръгна.

Само че не беше добре. За всички беше очевидно. Слабееше, видях го да заспива, както окопаваше земята; наблюдавах го как все по-бавно замята нагоре-надолу мотиката и смалява дъгата на замаха, докато накрая спря и в трепкащата мараня на слънцето безжизнен се отпусна върху нея.

Мама настояваше да повика доктор, но тате не искаше да се охарчва, без да е наложително, а и Джуъл наистина си изглеждаше наред, освен дето отслабна и заспиваше час по час. Хранеше се обилно, макар да заспиваше над чинията, преди залъкът хляб да достигне устата му и още докато челюстите му дъвчеха. Но се кълнеше, че нищо му няма.

Мама нареди на Дюи Дел да дои кравите вместо него, отплащаше й се някак, намери начин да накара Дюи Дел и Вардаман да изпълняват и другите домашни задачи, които Джуъл свършваше преди вечеря. Дори лично ошетваше някои от тях, когато тате не беше наоколо. Приготвяше му специални храни и ги криеше само за него. Тогава за първи път ми светна, че Ади Бъндрън май крие всичко, което върши, тя, която положи толкова усилия да ни научи, че където и да е по света, нищо, даже бедността, не е по-лошо и по-сериозно от измамата. Понякога, когато влизах в стаята да си легна, я заварвах да седи в тъмното до спящия Джуъл. И разбрах, че тя мрази себе си, задето ни мами, и мрази Джуъл, защото толкова го обича, че се налага да ни мами.

Една нощ на нея й призля, отидох в обора да запрегна мулетата, за да отида с каруцата до Тъл, но не можах да намеря фенера. Сетих се, че го бях мярнал вечерта закачен на гвоздея, но сега в полунощ го нямаше там. Затова запрегнах в тъмното, тръгнах и по съмнало доведох мисис Тъл. Фенерът се мъдреше на мястото си, висеше на гвоздея, където го помнех, а не бях го намерил. И после една сутрин преди изгрев-слънце, докато Дюи Дел доеше, Джуъл влезе в обора отзад през една дупка в стената с фенера в ръка.

Аз разказах на Каш и се спогледахме.

— Мърсува — рече Каш.

— Ъхъ — съгласих се. — Но защо му е фенерът? Че пък и всяка нощ! Нищо чудно, че слабее. Ще говориш ли с него?

— Няма да има полза — отговори Каш.

— И това, което прави сега, няма да му е от полза.

— Знам. Но трябва сам да стигне до извода. Ще му оставим време да разбере, че тая работа няма да му избяга и че утре ще има на разположение много повече, тогава ще миряса. Най-добре на никого да не казваме.

— Няма — съгласявам се. — Казах на Дюи Дел да си трае. И в никакъв случай на мама.

— В никакъв случай на мама.

После, ако питате мен, стана пълна комедия: той започна да се държи съвсем отнесено, все искаше да помага, а постоянно умираше за сън, изтъня като върлина и през цялото време си въобразяваше, че страшно хитро се прикрива. Аз пък си блъсках главата кое ще да е момичето. Прехвърлях през ум всички, които смятах за възможни, но не можех да кажа със сигурност за нито една.

— Не е момиче — подхвърли ми Каш. — Женена ще е, от тук наблизо. Девойките не са толкова безочливи, нито толкоз постоянни. И това не ми харесва.

— Защо? — попитах. — Няма ли женената да е по-безопасна за него от едно момиче? Поне ще е по-трезва.

Той ме погледна, очите му бягаха смутено, устата му запелтечи онова, което се опитваше да каже:

— Безопасните неща невинаги са нещото на тоя свят, което един мъж…

— Имаш предвид, че безопасното невинаги е най-хубавото, така ли?

— Ъхъ, най-хубавото — отново заусуква. — Най-хубавото за него не е най-доброто… Младо момче е. Гадно ти става да гледаш… как се въргаля в чуждо блато…

Това се опитваше да каже. Когато има нещо ново, силно и светло, то просто не може да не е поне малко по-хубаво от безопасното, безопасните неща хората ги правят толкова дълго време, че оглаждат всички свои ръбове и в постъпките им не остава нищо, което да те накара да възкликнеш: Това не го е правил никой и никога не може да бъде повторено.

Тъй че не го издадохме, дори след време, когато изневиделица взе да се появява при нас на полето и да се хваща за работа, без да се е прибирал вкъщи да замаже, че уж бил прекарал в кревата си цялата нощ. На закуска казваше на мама, че не е гладен или че бил лапнал някой залък, докато запрягал конете. Но ние с Каш знаехме, че в ония нощи той не се прибираше и че идваше на нивата направо от гората. Не го издадохме. После лятото почти свърши, а ние вярвахме, че щом нощите застудеят, ако не той, тя щеше да угасне.

Но дойде есента, нощите станаха по-дълги и единствената разлика беше, че тате винаги го намираше в леглото, когато влезеше да го буди и с кански сили до го вдига до полувидиотеното му състояние от началото на историята, стана даже по-лошо от периода, в който не се прибираше нощем.

— Тая определено трябва да е много издръжлива — забелязах пред Каш. — Отначало само й се възхищавах, сега направо я уважавам.

— Не е жена — рече той.

— Стига бе! — смаях се. А той ме гледаше втренчено. — Какво е тогава?

— Това смятам да разбера — отвърна той.

— Щом искаш, следи го цяла нощ в гората — казах, — само че без мен.

— Няма да го следя — рече той.

— И как му викаш на това?

— Няма да го следя — повтори. — Не по този начин.

Няколко нощи след това чух Джуъл да става и да се измъква през прозореца, а после чух да става и Каш и да тръгва след него. На другата сутрин, когато отидох в обора, Каш вече беше там, мулетата бяха нахранени и той помагаше на Дюи Дел с доенето. В момента, в който го зърнах, знаех, че знае каква е работата. От време на време го хващах как наблюдава с особен поглед Джуъл, сякаш откритието къде ходи и какво прави той му бе дало най-сетне храна наистина да мисли за нещо. Но погледът му не беше тревожен; виждал бях този негов поглед, когато го сварвах да върши някое от домашните задължения на Джуъл, задачките, за които тате продължаваше да мисли, че ги изпълнява Джуъл, а мама, че ги оправя Дюи Дел. Не му казах нищо, убеден бях, че когато главата му смели всичко, сам ще ми каже. Но той никога дума не отрони.

Една сутрин — беше вече ноември, пет месеца след като започна това — Джуъл нито беше в леглото, нито се присламчи по-късно към нас на нивата. Тогава мама за пръв път научи какво става. Тя прати Вардаман да разбере къде е Джуъл, а след малко и сама дойде на полето. Изглежда, докато измамата си течеше тихо и кротко, ние всички се оставяхме да бъдем мамени и подхранвахме лъжата, кога несъзнателно, кога от малодушие, то хората са си бъзливи и по природа избират подлостта, защото външността й е загладена. Но този път — сякаш по телепатично съгласие между всички нас — ние признахме страха си и отхвърлихме тайната като завивка на постелята ни, изстъпихме се в цял ръст напълно голи, зяпнахме се едни други и казахме „Ето я истината. Той не се прибра. Случило му се е нещо. И ние допуснахме да му се случи“.

В този момент го видяхме. Хвърчеше към нас на кон покрай канавката, а после отцепи през нивата. Гривата и опашката на коня се вееха и движенията им във въздуха бяха като продължения на петнистата му шарка: гологлав, без седло и с юзда от въженце, Джуъл сякаш яхаше някакво грамадно огнено колело. Истински потомък на тексаските понита, които Флем Сноупс бе докарал тук преди двайсет и пет години и ги бе пуснал на търг с надбягване за по два долара на глава, а само старият Лон Куик успял да си хване кон и още притежаваше няколко екземпляра от тая порода, защото сърце не му даваше да се раздели с тях.

Джуъл долетя в галоп, заби пети в слабините на животното и закова, а докато ни гледаше отгоре, то се завъртя и затанцува, все едно гривата, опашката и петнистата му кожа нямаха нищо общо с конската плът и кръв под тях.

— Откъде взе тоя кон? — попита тате.

— Купих го от мистър Куик — отвърна Джуъл.

— Купил си го, значи? — кипна тате. — И с какво? Да не си го писал на моя сметка?

— С мои пари. Спечелих си ги. Нямай грижа.

— Джуъл — обади се мама, — Джуъл.

— Вярно е — намеси се Каш, — изкара си парите. Почисти за оран ония четиридесет акра нова земя, от която миналата пролет Куик изсече дърветата. Направи го сам-самичък, работи по цели нощи на фенер. Аз го видях. Затова не мисля, че конят е за сметка на някой друг, освен на Джуъл. Няма какво да се тревожим.

— Джуъл — изплака мама, — ох, Джуъл… — А после разпореди: — Веднага се прибирай вкъщи и лягай в кревата.

— Не сега — опъна се Джуъл. — Нямам време. Трябва да изкарам за седло и юзди. Мистър Куик каза, че…

— Джуъл — прекъсна го мама, впила поглед в него, — аз ще дам… ще ти дам… ще…

И избухна в плач. Разплака се горчиво, без да крие лице, стоеше там с избелялата си престилка и не откъсваше очи от него, а той я гледаше отвисоко от гърба на коня, лицето му застина в лека погнуса, после бързо извърна поглед, а Каш отиде при нея и я докосна.

— Прибери се вкъщи — каза й Каш. — Земята тук е прекалено влажна за теб. Хайде, тръгвай.

Тя закри с ръце лицето си и след малко пое, препъвайки се, през изораните бразди. Но бързо се съвзе и продължи нататък. Не се обърна назад. Когато стигна до канавката, спря да повика Вардаман. Той оглеждаше коня и подскачаше насам-натам около него.

— Дай да го пояздя малко бе, Джуъл — врънкаше го. — Дай ми да го пояздя.

Джуъл го изгледа, отмести поглед, подръпна въженцето, за да удържи мирен коня. Тате го наблюдаваше и примляскваше.

— Значи ти си купи кон — рече. — Купи си кон през главата ми. Без даже да се посъветваш с мен; знаеш как едва свързваме двата края и въпреки това си купи кон, та сега аз да ти го храня. Лиши твойте най-близки хора от собствената си работна сила, за да си купиш с нея кон.

Джуъл гледаше тате, очите му по-бледи от всякога.

— Няма да изяде и една шепа от твойто сено — отвърна. — Нито една шепа. По-скоро ще го убия. Не смей да си помисляш подобно нещо. Никога.

— Дай да пояздя бе, Джуъл — отново се примоли Вардаман. — Дай да го пояздя. — Цвърчеше като щурче в тревата. — Нека малко бе, Джуъл.

Тази нощ заварих мама да седи в тъмното до леглото му. Плачеше жално, може би защото беше принудена да плаче много тихо; може би защото преживяваше сълзите, също както преживяваше измамата и се мразеше, че ги пролива, както мразеше него, защото се налагаше да го мрази. Тогава разбрах, че го зная. В онзи ден го разбрах тъй ясно, както разбрах за Дюи Дел в онзи ден.