Докато лежах и умирах

Дарл

Той приближава бързо по отбивката, но ние сме я задминали с триста ярда, когато Джуъл излиза на пътя и под чаткането на копитата калта се разхвърча на всички страни. Пъргав и изпънат на седлото, той леко забавя и конят започва да ситни през калта.

Тъл е в двора си. Гледа ни, вдига ръка. Ние продължаваме. Каруцата скрибуца, калта шущи в колелетата. Върнън продължава да стои там. Следи с поглед Джуъл на коня, който в тръс, с високо присвиване в коленете, преодолява тристата ярда зад нас. Ние караме нататък, движим се тъй заспало, в такава просъница, че не разбираме напредваме ли или не, сякаш намалява не пространството, а времето между нас и онова.

Пътят завива под прав ъгъл, коловозите от миналата неделя вече са заздравели: между боровете криволичи гладка бразда от червена сгур; избледнял надпис върху бяла табела гласи: Църква Нова надежда. 3 мили. Пътят върви право нагоре като неподвижна ръка, издигната над пуста океанска шир, червената бразда оттатък напомня спица, на която Ади Бънрдън се явява шината. Пътят се търкаля празен и непокътнат, бялата табела обръща увехналото си спокойно указание на другата страна. Каш гледа безмълвно отбивката към църквата и върти глава като бухал, докато я отминаваме, лицето му е спокойно. Тате, изгърбен, гледа право напред. И Дюи Дел се е втренчила в пътя, но после се обръща към мен, очите й са зорки, отхвърлят всякакво признание, нищо общо с въпроса, който от известно време таи в погледа си Каш. Табелата се изнизва; недокоснатият път се отмотава. А Дюи Дел обръща глава. Каруцата скрибуца напред.

Каш плюе върху колелото.

— До ден-два ще замирише — казва.

— Обясни го на Джуъл — викам.

Сега той стои закован на място, спрял е коня на кръстопътя и ни наблюдава, изпънат и спокоен като табелата с избледнелите надписи насреща му.

— Не е закрепен равно за дълъг път — предупреждава Каш.

— Обясни му и това — отвръщам.

Каруцата скрибуца нататък.

След една миля той ни задминава, конят извива врат като дъга, понеже юздите го заставят да прехвърли от галоп на тръс. Язди на седлото леко и самоуверено, с изправен гръб и дървена физиономия, килнал под нахакан ъгъл скъсаната шапка. Задминава ни бързо, без да ни удостои с поглед, конят препуска, а копитата му съскат в калта. Стиска кал, изхвърлена от копито, пльоква върху ковчега. Каш се навежда, взема от сандъчето си някакъв инструмент и внимателно я отстранява. Когато пътят пресича Уайтлийф, където върбите ниско са провесили клони, той отчупва една вейка и доизбърсва калта с мокрите листа.