Докато лежах и умирах

Дарл

Тате стои до леглото. Зад крака му наднича Вардаман с кръглата си глава, кръгли очи и устата, която тъкмо се отваря. Тя гледа в тате; като че ли целият гаснещ живот пресъхва в очите й, скоропостижно, необратимо.

— Тя иска да дойде Джуъл — казва Дюи Дел.

— Чуй ме, Ади — предумва я тате, — те с Дарл отидоха да превозят един извънреден товар. Сметнаха, че времето ще им стигне. И че ти ще ги изчакаш, тия три долара, тъй де…

Навежда се и слага ръка върху нейната. Тя го гледа още малко, без укор, без нищо, сякаш само очите й слушат неудържимите пресекулки на гласа му. После се надига, тя, която не е помръдвала от десет дни. Дюи Дел се навежда и се опитва да я върне към възглавницата.

— Мамо, мамо.

Тя гледа през прозореца как в чезнещата светлина, приведен над дъската, Каш усилно се приближава към мрака и навлиза в него, сякаш всеки замах на триона осветява движенията, породени от дъската и триона.

— Ей, Каш — провиква се тя с остър, силен и неотслабнал глас. — Ей, Каш!

Той вдига поглед към изпитото лице в здрачната рамка на прозореца. Тази картина композира цялото време от неговото детство до днес. Той пуска на земята триона и вдига дъската, за да я види тя, и в същото време се взира в прозореца, където лицето не трепва. Довлича втора дъска, намества я и поставя двете под ъгъл, каквато ще е окончателната им позиция, кимва към другите дъски, пръснати по земята, и с едно движение на свободната си ръка очертава като в пантомима формата на завършен ковчег. Още няколко мига тя го наблюдава от така композираната картина без укор и без одобрение. После лицето изчезва.

Тя ляга назад и извръща глава, не хвърля дори бегъл поглед към тате. Очите й се спират на Вардаман; тия нейни очи, в които животът внезапно нахлува; два пламъка лумват в миг на упорство. После угасват, сякаш някой се навежда и ги духва.

— Мамо — вика я Дюи Дел, — мамо.

Надвесена над леглото, повдигнала леко ръце, тя още маха с ветрилото, както през последните десет дни, и започва да нарежда. Гласът й е силен, млад, звънък и чист, опива се от собствения си тембър и пълнозвучие, а ветрилото се поклаща все тъй равномерно нагоре-надолу и шепти безполезната си мелодия. В един момент тя се хвърля върху коленете на Ади Бъндрън, сграбчва я, разтърсва я с буйната сила на младостта, преди неочаквано да разпери ръце и да се просне върху купчинката разядени кости, останала от Ади Бъндрън, а сламеникът от царевични обелки да разбръщолеви и разшушне целия креват, докато ветрилото в дланта й потупва по юргана със сетни издихания.

Зад краката на тате Вардаман наднича с широко зяпнала уста, цялата кръв от лицето му се е стекла в устата, като че ли някак сам се е захапал и засмукал. Опулен, Вардаман започва бавно да отстъпва от леглото, пребледнялата му физиономия се разпада в полумрака като хартия, лепната върху ронеща се стена, после изчезва.

В дрезгавината тате се навежда над леглото, прегърбеният му силует напомня бухал, наежен от гняв и обида, зад които се притаява някакво благоразумие, твърде дълбоко или твърде заспало, та да бъде изразено даже само в мисъл.

— Дявол да ги вземе момчетиите! — мърмори.

Джуъл, викам го. Над главите ни денят напредва сив и монотонен, прикрива слънцето с орляк от сиви копия. В дъжда мулетата изпускат лека пара, опръскани са целите с жълта кал, дясното постоянно се хлъзга и мята по ръба на канавката. Нахвърляният дървен материал грее бледожълт, просмукан от вода и натежал като олово, килнат към канавката под остър ъгъл над строшеното колело; около изпочупените спици и глезените на Джуъл върти жълт бързей от ни земя, ни вода, шурти надолу по баира ведно с жълтия път от ни вода, ни земя, който се разтваря в потеклата тъмнозелена маса от ни земя, ни небе. Джуъл, викам го.

На вратата се появява Каш, носи триона. Тате стои до леглото сгърбен, отпуснал ръце. Извръща глава, неговия окаян профил, брадичката му бавно хлътва навътре, докато голите венци дъвчат тютюна.

— Спомина се — промълвява Каш.

— Отиде си и ни остави — произнася тате. Каш не го поглежда. — Докъде стигна? — пита. Каш не отговаря. Влиза с триона. — Смятам, че е време да го завършиш — казва тате. — Справяй се както можеш сега, след като момчетата заминаха. — Каш се е втренчил в лицето й. Изобщо не слуша какво говори тате. Не доближава леглото. Спира насред стаята и подпира триона о крака си, по изпотените му подмишници е полепнал тънък слой стърготини, лицето му е притихнало. — Ако видиш зор, утре може да повикаме някой да ти помогне — продължава тате. — Върнън, например. — Каш не го чува. Взира се в нейното спокойно, застинало лице, следи го как потъва в здрача, като в тъмата прародителка на крайната земя, как най-после се отделя и се понася над нея с лекотата на отблясък от мъртво листо. — Около нас състрадателни души колкото си искаш, все ще ти помогне някой — не спира тате. Каш не го слуша. След още малко се обръща и излиза от стаята, без да го погледне. После трионът отново зацепва. — В беда сме, ще ни се притекат на помощ.

Звукът на триона е равномерен, вещ, не избързва, клати издъхващата светлина и с всеки замах ти се струва, че лицето й скришом се събужда, изражението му се сменя в ослушване, в очакване, като че ли брои тласъците. Тате гледа това лице, гледа разпиляната черна коса на Дюи Дел, разперените й ръце, стиснатото ветрило, неподвижно клюмнало върху вече притъмняващия юрган.

— Я приготви нещо за вечеря — казва той.

Дюи Дел не помръдва.

— Хайде, стани и направи вечеря — нарежда тате. — Трябва да имаме сили. Сигурно и доктор Пийбоди е изгладнял, толкоз път е бил дотук. Каш също има нужда незабавно да се подкрепи, за да може да се върне към работата си и да го свърши навреме.

Дюи Дел се надига и неуверено се изправя на крака. Впива поглед в лицето. На фона на възглавницата то прилича на отливка от потъмнял бронз, само ръцете още пазят някакво подобие на живот: сгърчена, чепата неподвижност; изчерпана и все пак жива годност, от която изнемогата, съсипията и усилието не се оттеглят, сякаш още се съмняват, че покоят е настъпил, та с корава и свидлива будност задържат мига на откъсването, който, знаят, няма да е дълъг.

Дюи Дел се навежда и изтегля юргана изпод тези ръце, придърпва го нагоре до брадичката й, приглажда го, опъва го. После, без да поглежда към тате, обикаля леглото и излиза от стаята.

Ще излезе където стои Пийбоди, където може да застане в полумрака и така да се втренчи в гърба му, че той да усети очите й, да се обърне и да каже: на твое място нямаше да позволя скръбта да ме смаже. Тя беше на години, а и болна. Страдала е повече, отколкото знаехме. Не беше възможно да се вдигне отново. Вардаман вече е пораснал и ти добре ще се грижиш за мъжете. На твое място щях да се помъча да не се поддавам на скръбта. Най-добре иди приготви нещо за вечеря. Не е нужно да е много. Те трябва да се хранят, тя обаче ще го гледа в упор и ще му каже Стига да искате, можете да направите много за мен. Само да знаехте. Аз съм си аз, вие сте вие, аз знам за онова, а вие не знаете, но можете да направите много за мен, стига да искате, ако поискате, ще ви кажа и тогава няма защо друг да знае освен вас, мен и Дарл.

Тате стои над леглото, оклюмал, прегърбен, неподвижен. Вдига ръка към главата си, прокарва пръсти през косата си, слуша триона. Приближава я и отрива длан, после и китка о бедрото си, докосва лицето й, след това юрганската гърбица, под която са ръцете й. Приглажда завивката, както е видял да прави Дюи Дел, и се опитва да я изпъне до брадичката й, но вместо това я разбутва. Прави нов непохватен опит да я заравни, ръката му, несръчна като лапа, обтяга гънките, които сам е направил, но те, вироглави и безбройни, пак се нагърчват, тъй че накрая се отказва, ръката му увисва до тялото и той още веднъж я отърква в бедрото си, първо длан, после китка. Стърженето на триона отмерено изпълва стаята. С тихо свистене тате си поема въздух и притиска с устни тютюна във венците си.

— Божа воля — казва. — Сега вече ще мога да си купя зъби.

Шапката на Джуъл се смъква полека на тила му и от ръба й шурва вадичка право в мокрия чувал, който е вързал на раменете си, а той, до глезени в прелялата канавка, се мъчи с една хлъзгава дъска вместо лост и с един гнил пън за подпора да повдигне оста. Джуъл, викам, мъртва е, тя е мъртва бе, Джуъл. Ади Бъндрън е мъртва.