Докато лежах и умирах

Дюи Дел

Напред се появява пътният знак. Караули сега там на пътя, защото може да чака. Ще сочи Ню Хоуп. 3 мили. Ню Хоуп. 3 мили. Ню Хоуп. 3 мили. А оттам ще започне пътят, който ще извива навътре през дърветата, празен от чакане, ще указва Ню Хоуп три мили.

Научих, че майка ми е умряла. Ще ми се да бях имала време да я оставя да умре. Ще ми се да бях имала време да поискам да имам. Защото много скоро много скоро много скоро ще е в дивата обезчестена земя. И не защото не искам и не давам, просто е много скоро много скоро много скоро.

Ето, започва да говори. Ню Хоуп три мили. Ню Хоуп три мили.

Значи това се разбирало под утроба на времето: агонията и отчаянието от разчекването на костите, жилавия пояс, който обвива насилените вътрешности на събитията, докато приближаваме, Каш бавно извръща глава, бледото му, празно, тъжно, застинало и питащо лице следи червения пуст завой; Джуъл язди коня си край задното колело, вперил поглед право напред.

Земята изчезва от очите на Дарл; те се свиват на точици и плъзват с безпогрешна точност по мен. От ходилата ми, нагоре по тялото, по лицето, а после роклята ми я няма: седя гола на капрата над мудните мулета и морните им напъни. Ами ако му кажа да обърне. Той ще направи каквото му кажа. Ти не знаеш ли, че ще направи каквото му кажа? Веднъж, като се събудих, под мен препускаше черна празнота. Не виждах. Пред очите ми изникна Вардаман, стана, отиде до прозореца и заби ножа в рибата, кръвта шурна, засвистя като пара, но аз не виждах. Ще направи каквото му кажа. Винаги е така. Мога да го убедя за всичко. Знаеш, че мога. Например, ако сега му кажа Обръщай. Така стана, когато умрях онзи път. Да речем, че му кажа. Ще се приберем в Ню Хоуп. И няма да се налага да ходим в града. Станах, извадих ножа от кървящата и още свистяща риба и убих Дарл.

По времето, когато спяхме заедно с Вардаман, един път сънувах ужасен кошмар мислех че съм будна, а не виждах, не усещах постелята под мен и не знаех коя съм не знаех името си дори не знаех момиче ли съм не знаех дали аз съм аз не знаех дали искам да се събудя нито да се сетя кое е обратното на буден, че да го направя не знаех че нещо преминава не можех даже да си помисля за време и тогава в един проблясък усетих че има нещо то беше вятър блъсна ме сякаш ме връхлетя и ме отхвърли обратно където бях ала не издуха стаята и заспалия Вардаман с всички останали а мина под мен и се провря като хладна коприна през голите ми крака.

От боровете лъха свежест, тъжен, равен звук. Ню Хоуп. На 3 мили. На 3 мили. Вярвам в Бога вярвам в Бога.

— Защо не свихме към Ню Хоуп, тате? — пита Вардаман. — Мистър Самсон рече да идем там, а минахме отбивката.

Дарл подвиква:

— Джуъл, виж.

Но той не поглежда към мен. Обърнал е очи към небето. Лешоядът е неподвижен като закован в него.

Свиваме по черния път към Тъл. Отминаваме обора и продължаваме, колелата шептят в калта, прекосяваме зелените редици памук в подивялата земя и забелязваме Върнън по-далеч в полето, съвсем дребен, зад плуга. Той вдига ръка, докато преминаваме, и дълго стои и гледа след нас.

— Виж, Джуъл — повтаря Дарл.

Джуъл язди коня, двамата са като от дърво, гледа право пред себе си.

Аз вярвам в Бога, мили Боже. Господи, аз вярвам в Бога.