Докато лежах и умирах

Вардаман

Когато тръгнах да открия къде нощуват те, видях нещо

Те питаха: „Къде е Дарл? Къде се дяна Дарл?“.

Пак я върнаха под ябълката.

Оборът още беше червен, но вече не беше обор. Срина се, а червеното се уви нагоре като фуния. Оборът се вдигна в небето на сприя от дребни червени частици и звездите избягаха назад.

По това време Каш беше още буден. Въртеше глава на едната и на другата страна, лицето му плуваше в пот.

— Искаш ли да му полея още вода, Каш? — попита го Дюи Дел.

Кракът и стъпалото на Каш бяха станали черни. Ние държахме фенера и оглеждахме крака и стъпалото на Каш, там, където бяха почернели.

— Ей, Каш, кракът ти е като на негър — казах му.

— Май ще трябва да разбием и да махнем туй нещо — рече тате.

— За какъв дявол изобщо сте му го сложили? — учуди се мистър Гилеспи.

— Мислех да го обездвижим малко — оправда се тате. — Само исках да го облекчим.

Донесоха една желязна шина и чук. Дюи Дел държеше фенера. Наложи се да удрят яко. Каш заспа.

— Сега спи — казах им. — Не може да го боли, когато спи.

Онуй нещо се напука. Но не се сваляше.

— Ще му смъкне цялата кожа — рече мистър Гилеспи. — Защо, за бога, сте му го сложили? Не се ли сетихте първо да му намажете кожата с мас?

— Само исках да му помогнем — смънка тате. — Дарл му го изля.

— Къде е Дарл? — попитаха.

— Толкоз ли ви е умът? — повиши тон мистър Гилеспи. — Все си мислех, че поне той ще има повече.

Джуъл лежеше проснат по корем. Гърбът му беше червен. Дюи Дел го мажеше с мехлем. Беше направила лек от масло и сажди да издърпа огъня. И гърбът му стана черен.

— Боли ли те, Джуъл? — попитах го. — Ей, Джуъл, гърбът ти е като на негър — викам му.

И кракът на Каш е като на негър. После разбиха онова и го свалиха. Кракът на Каш кървеше.

— Бягай да си лягаш — нареди ми Дюи Дел. — Вече трябваше да си заспал.

— Къде е Дарл? — попитаха.

Навън е, под ябълката с нея, лежи отгоре й. Той е там, тъй че котката няма да се върне. Бях му заръчал „Дарл, нали ще я пазиш от котката?“.

Месецът беше нашарил и него. Върху нея светеше равномерно, но по Дарл шарките шаваха насам и натам.

— Не плачи, Дарл — казах му. — Джуъл я извади. Не плачи.

Оборът още е червен. Преди беше по-червен от сега. После се усука нагоре и разгони вдън небе звездите, тъй не им даде да падат. Сърцето ме заболя като за влакчето.

Когато тръгнах да разбера къде нощуват те, видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого.