Армстид

Абе още преди да му дам втора глътка уиски и да приготвят вечерята, той все едно си беше купил вече двойка мулета на кредит от не знам кого си. А дотогава пресяваше, избираше, разправяше как не харесвал еди-кой си чифт и нямало да си даде парите за нищо купено от случаен човек, дори и да е само кокошарник.

— Що не пробваш при Сноупс? — подхвърлих му. — Той има няколко чифта. Може някой да ти легне на мярката.

Той примлясна, впери очи в мен, като че ли аз бях собственикът на единствения впряг в околността и не исках да му го продам, а аз бях наясно, че най-вероятно от двора ми щяха да ги изкарат само мойте мулета, ако изобщо. Ама не знам какво щяха да правят с тях, ако ги вземат. Литълджон ми беше казал, че дигата при стопанството на Хали е залята на цели две мили и единственият начин да се стигне до Джеферсън е като се заобиколи през Мотсън. Това си засягаше Анс.

— С него човек трудно се спазарява — казва и примлясва.

Наливам му още едно след вечеря и той леко се ободрява. Смяташе да се върне под сайванта и да будува при нея. Може да си е представял, че ако просто стои там, в готовност да тръгне, Дядо Коледа ще му донесе чифт мулета.

— Но мисля, че ще го предумам — оживява се. — Ако човек има в жилите си поне капка християнска кръв, ще подаде ръка на ближния в беда.

— Знаеш, че с удоволствие ще ти заема мойте — предложих, но осъзнавах колко вярва, че това е причината.

— Благодаря ти — отвърна. — Тя ще иска да пътуваме с наши. — И той осъзнаваше колко аз вярвам, че това е причината.

След вечеря Джуъл яхна коня към Бенд, за да доведе Пийбоди. Бях чул, че днес щял да е там на визитация при Варнърови. Джуъл се върна към полунощ. Пийбоди бил отишъл някъде по-далеч след Инвърнес, но пък доведе чичо Били с ветеринарската му чанта. Както казва той, за добро или лошо човек не е много по-различен от коня и мулето, само дето мулето и конят имат повече разум.

— На какво си се насадил бе, момче? — пита и оглежда Каш. — Дайте ми дюшек, стол и чаша уиски — разпорежда се.

Накара Каш да изпие уискито и изгони Анс от стаята.

— Късмет, че е кракът, който счупи миналото лято — мърмори Анс тревожен, мляска и мига. — Все е нещо.

Проснахме дюшека през краката на Каш и сложихме стола върху дюшека, ние с Джуъл затиснахме здраво стола, а момичето държеше лампата. Чичо Били мушна в уста стиска тютюн за дъвчене и се захвана за работа. Известно време Каш се бори яко, докато не припадна. После остана да лежи неподвижен, по лицето му едри зърна пот, които аха да се търкулнат надолу, но са спрели да го изчакат.

Когато се събуди, чичо Били си бе събрал приборите и си беше заминал. Той постоянно се опитваше да каже нещо, докато накрая момичето не се наведе и не избърса устата му.

— Пита за инструментите си — каза тя.

— Тук са — отговори Дарл. — Извадих ги.

Той отново понечи да проговори; тя се наведе.

— Иска да ги види — рече.

Дарл ги донесе и ги постави тъй, че да може да ги види. После ги избутаха до кревата от неговата страна, та когато се почувстваше по-добре, да ги опипва с ръка. На другата сутрин Анс взе оня кон и отиде в Бенд да търси Сноупс. Двамата с Джуъл се помаяха в двора, поговориха, след което Анс се метна на коня и замина. Май тогава Джуъл за първи път позволи някой да язди неговия кон и докато Анс не се върна, само шареше из двора нервен до пръсване и без да откъсва очи от пътя, беше на ръба да хукне след Анс, за да си вземе от него коня.

Към девет часа започна да става горещо. Тогава видях първия лешояд. Заради влагата е, помислих си. И едва когато денят напредна, съгледах другите. За късмет лекият ветрец вееше встрани от къщата, тъй че се усети чак когато сутринта преваляше. Но от момента, в който ги забелязах, усетих миризмата сякаш от миля в полето, а те кръжат ли кръжат, та в цялата околия никой да не пропусне какво има под моя сайвант.

Бях на половин миля от къщата си, когато чух малкият да пищи. Помислих си да не е паднал в кладенеца или нещо такова, затова ударих камшика и влетях в двора на галоп.

Трябва да бяха дузина, накацали по биндерната греда на обора, а маликът гонеше по двора един, като че ли беше пуйка, той пък се издигна точно колкото да му се изплъзне, плесна с криле и се върна под покрива на сайванта, където по-рано то го бе заварило да клечи върху ковчега. Дотогава голямата жега вече беше напекла здраво, ветрецът беше спрял или си бе сменил посоката, знам ли, и аз тръгнах да потърся Джуъл, но в този момент навън излезе Лула.

— Трябва да направиш нещо — каза тя. — Това е безобразие!

— Точно това имах предвид — отвърнах.

— Безобразие! — повтори тя. — Заслужава да отиде на съд, задето постъпва така с нея.

— Предава я на земята, прави най-доброто по силите си — смънках.

Та намерих Джуъл и му предложих да вземе едно от мойте мулета, за да отиде в Бенд и да види какво става с Анс. Той не ми отговори. Изгледа ме, стиснал челюсти до побеляване, с ония ми ти негови побелели очи, после ме отмина и взе да вика Дарл.

— Какво си намислил? — попитах го.

Не ми отговори. Дарл излезе.

— Хайде — процеди Джуъл.

— Какво ще правим? — попита Дарл.

— Ще изкараме каруцата — викна Джуъл през рамо.

— Ти луд ли си! — опитах се да го спра. — Съвсем не исках да кажа такова нещо. Не сте виновни вие.

Дарл също се поколеба, но Джуъл не искаше да чуе.

— Затваряй си гадната уста — отсече.

— Трябва някъде да стои — каза Дарл. — Ще я изкараме, щом се върне тате.

— Няма ли да ми помогнеш? — попита Джуъл, побелелите му очи се бялкаха, а лицето му играеше, като да го тресеше малария.

— Не — отряза Дарл. — Няма. Ще почакаш, докато се върне тате.

Аз застанах на вратата и го наблюдавах как тика и дърпа каруцата. Тя стоеше върху лек наклон и в мен даже пробяга подозрението дали не смята да избие задната стена на сайванта. Тогава се чу звънецът за обяда. Извиках му, но той не се обърна.

— Ела да обядваме — приканих го. — Кажи и на малкия.

Но той не отговори и аз се прибрах да се нахраня. Момичето тръгна надолу да доведе момчето, но се върна без него. Насред обяда отново го чухме да крещи и да гони лешояда.

— Безобразие — възмущаваше се Лула, — безобразие!

— Той прави всичко по силите си — отвърнах. — Договарянето със Сноупс не става за половин час. Ще се пазарят цял следобед на сянка.

— Прави, казваш? — горещи се тя. — Прави, така ли? Той вече направи каквото можа.

И аз мисля така. Бедата беше, че отмятането му от сделката щеше да е начало на нашто забъркване. Той не можеше да купи мулета от никого, камо ли от Сноупс, без да има какво да заложи, а си нямаше хабер какво да заложи. Тъй че като се върнах на нивата, гледам аз мойте мулета и направо се сбогувам с тях за дни напред. Но привечер, когато се прибирам вкъщи и както цял ден слънцето е напичало сайванта, далеч не бях сигурен, че ще съжалявам да му ги заема.

Той пристигна на коня тъкмо когато излизах на трема, където всички се бяха събрали. Изглеждаше особено: приличаше повече от друг път на пребито куче, но като че ли и малко наперен. Сякаш бе забъркал нещо според него хитро, но е неуверен как ще го приемат другите.

— Осигурих мулета — рече.

— Купил си от Сноупс? — учудих се.

— Да кажем, Сноупс не е единственият в околията, с когото можеш да се спазариш — отговори.

— Не е — съгласих се.

Поглеждаше към Джуъл със странното си изражение, но Джуъл вече беше слязъл от трема и бързаше към коня си. Да провери, струва ми се, дали Анс не му е нещо навредил.

— Джуъл! — извика Анс. Джуъл се обърна. — Ела тук — нареди Анс.

Джуъл се върна няколко крачки и спря.

— Какво искаш? — тросна се.

— Значи си успял да вземеш мулета от Сноупс? — попитах. — И той ще ги изпрати тук нощес, така ли? Добре е утре да тръгнете на ранина, щото ви чака дълъг път през Мотсън.

Той вече не изглеждаше като допреди малко. Върна си стария измъчен вид и пак започна да примлясква.

— Правя всичко по силите ми — каза. — Бог ми е свидетел, никой човек на тоя свят не е изтърпял повече мъки и обиди от мен.

— Онзи, който е надхитрил в сделка Сноупс, трябва да е доста доволен от себе си — отбелязах. — Какво му даде, Анс?

Той избягна погледа ми.

— Заложих движимо имущество, ралото и сеячката — смънка.

— Ами те не струват и четиридесет долара. Докъде смяташ да стигнеш с мулета за четиридесет долара?

Сега всички заковаха в него погледи, притихнали и нетрепващи. Джуъл спря на средата на пътя си, в полугръб, изчакваше, преди да продължи към коня.

— Дадох и други неща — рече Анс.

И пак запримлясква, изтъпанен там, сякаш очакваше някой да го удари, пък той отнапред е решил да не отвръща.

— Какви други неща? — попита Дарл.

— По дяволите — избухнах, — вземи мойте мулета. Ще ми ги върнеш. Аз ще се оправя.

— Значи за това ровеше снощи в дрехите на Каш — подметна Дарл. Каза го, все едно го прочете от вестник. Правеше се, че му е напълно безразлично. Но този път Джуъл се върна, изстъпи се и втренчи в Анс мраморните си очи. — С тия пари Каш искаше да си купи от Сърат една от ония говорещи кутии.

Анс не смееше да мръдне, само мляскаше. Джуъл го пронизваше с поглед. Без нито веднъж да мигне.

— Бяха едва осем долара — каза Дарл с безразличния глас, като че ли просто слушаше и пет пари не даваше. — Пак не стигат за две мулета.

Анс плъзна бърз кос поглед към Джуъл и отново наведе очи.

— Бог ми е свидетел, никой на тоя свят — смотолеви.

Те дума не обелваха. Гледаха го и чакаха, а той шареше с очи по стъпалата им и нагоре по краката, но не по-високо.

— И коня — изрече.

— Какъв кон? — процеди Джуъл.

Анс стърчеше там като истукан. Бог да ме убие, но ако един мъж не е способен да държи синовете си с желязна ръка, по-добре да ги натири от дома си, независимо колко са пораснали. А ако не може да го стори, бог да ме убие, ама сам трябва да се махне. Бог да ме убие, аз тъй щях да направя.

— Да не казваш, че си се опитал да размениш моя кон? — изкрещява Джуъл.

Анс стои там, безпомощно отпуснал ръце.

— От петнайсет години нямам един зъб в устата си — хленчи. — Бог ми е свидетел. Той знае как от петнайсет години не съм слагал в уста храна, която Той е отредил на мъжа, за да поддържа силата си, все съм пестил, тук никел, там никел, само да не ощетя семейството си, ако си купя едни пусти зъби, че и аз да се гостя с едно ядене, отсъдено от Бога. Тия пари дадох. Мислех, че щом аз мога да мина, без да ям, синовете ми могат да минат, без да яздят. Бог знае, тъй беше.

Джуъл е застинал прав, с ръце на кръста, взира се в Анс. После отмества поглед. Очите му се запиляват над полето, лицето му още е каменно, сякаш друг човек говори за някакъв чужд кон, а той дори не слуша. После се изплюва бавно и изсъсква „Проклятие“, обръща се, отива при портата, отвързва коня и се изхвърля да го яхне. Животното вече е в движение, докато още го обкрачва, и преди да се е наместил, те препускат по пътя, сякаш по петите ги преследва Законът. Така изчезват от поглед, във вихър, който прилича на петнист циклон.

— Абе — викам му, — вземи моя впряг — рекох.

Но той не иска. Даже отказа да останат, а малкият цял ден гони лешоядите по двора под изгарящото слънце, докато и той съвсем се шашна като всички тях.

— Поне остави тук Каш — увещавах го, но и това не позволи. Стъкмиха му постеля от завивки върху ковчега, сложиха го отгоре и поставиха до него инструментите му, а ние впрегнахме мойте мулета в каруцата им и я изкарахме на около миля надолу по пътя.

— Ако ще ви притесняваме тук, кажете ни — рече Анс.

— В никакъв случай — отвърнах. — Тук ще ви е добре. На сигурно. Хайде сега да се върнем и да вечеряме.

— Благодаря ти — рече Анс. — Имаме си нещо в кошницата. Ще ни е достатъчно.

— Откъде го имате? — попитах.

— Носим си от вкъщи.

— Ами то сто на сто вече се е развалило — казах. — Елате, ще хапнем топла храна.

Не склониха.

— Нашто ще ни стигне — рече Анс.

Тъй че се прибрах, вечерях, занесох и на тях една кошница и още веднъж се опитах да ги доведа вкъщи.

— Благодаря ти — каза Анс. — Смятам, че ще се справим.

И ги оставих, наклякали около един слаб огън, те чакаха; един Господ знае какво.

Тръгнах си. Не ми излизаха от главата, там на пътя и оня приятел, дето изхвърча с коня си. Май нямаше повече да му видят очите. И дявол да ме вземе, ама не можех да го виня. Не защото не си даваше коня, а понеже успя да се откопчи от тъпия проклетник Анс.

Поне така си мислех тогава. Дявол да ме вземе, ама в тоя проклетник Анс има нещо, с което той просто те задължава да му помагаш, даже и ако си сигурен, че миг по-късно ще ти иде сам да се захапеш. Защото на другата сутрин, няма и час след като закусихме, ето ти го Юстас Грим, работника на Сноупс, идва с две мулета и пита за Анс.

— Мислех, че не са се спазарили — казах.

— А, спазариха се — рече Юстас. — Те харесаха само коня. Както казах на мистър Сноупс, евтино даде впряга, за петдесет долара, иначе ако чичо му Флем беше опазил тексаските коне, когато бяха негови, Анс никога нямаше…

— Коня ли? — прекъснах го. — Синът на Анс грабна снощи коня и отпердаши, сигурно вече е преполовил пътя за Тексас, а Анс…

— Не знам кой го е довел — каза Юстас. — Никого не съм видял. Просто тази сутрин, като отидох да нахраня мулетата, намерих коня в обора и казах на мистър Сноупс, а той ми нареди да доведа мулетата тука.

Е, сега вече няма съмнение, видели са го за последен път. Ако питат мен, по Коледа може и да им прати картичка от Тексас. И ако не Джуъл, вероятно ще го направя аз; толкова и аз му дължа. Абе дявол да ме вземе, Анс наистина омотава хората. Да ме вземе дявол, ама той вярно е голям чешит.

Загрузка...