Докато лежах и умирах

Дарл

Пред нас се носи гъсто тъмно течение. Говори ни с неспирно бучене на хиляди гласове, жълтата повърхност е страховито издупчена от бързо чезнещи водовъртежи, които за миг пробягват по водата, беззвучни, летливи и дълбоко знаменателни, сякаш само на педя по-долу нещо грамадно и живо се разбужда за кратко от ленивата си зоркост, преди обратно да потъне в нея.

Течението клока и свисти около спиците и коленете на мулетата, жълто, покрито с плавей от дебел, сплъстен и шупнал слой отломки, сякаш се е изпотило и запенило също като пришпорен кон. Залива храсталаците с жално и замечтано шумтене; безветрените тръстики и филизите в него се огъват като в порив на вятъра, но се люлеят без отражения, сякаш провесени на невидими жици от клоните над тях. Всичко това — дървета, тръстики, лиани — стърчи над една безкрайна повърхност без корени, отделена от земята и призрачна над гледката на огромната и все пак пределна пустош, изпълнена със зова на отприщената тъмна вода.

Ние с Каш седим в каруцата; Джуъл е на коня си до дясното задно колело. Конят трепери, върти диво очи, бебешко сини на фона на издължената му розова муцуна, поема си въздух със стенещо хъркане. Джуъл язди, изправил гръб, самоуверен и безмълвен, и постоянно хвърля бързи погледи ту на едната, ту на другата страна, лицето му е спокойно, малко бледо и нащрек. Лицето на Каш също е строго и сдържано; споглеждаме се с него дълго и изпитателно с онзи взор, който безпрепятствено прониква зад очите до най-съкровените кътчета, където за миг са се притаили Каш и Дарл, уплашени и дръзки във всеобщия прастар ужас и прастари предчувствия, тръпни и затаени, без да се срамуват. Когато проговаряме, гласовете ни са тихи и безучастни.

— Мисля, че държим пътеката.

— Тъл е отсякъл двата големи дъба и ги е нарязал на трупи. Чувал съм да разказват как едно време, когато водата преливала, забивали покрай пътеката колове като знаци накъде върви тя.

— Май стана преди две години, когато се развъртя да сече наоколо. Едва ли е предполагал, че някой отново ще използва плитчината.

— Едва ли. Да, тогава трябва да е станало. Тогава той наряза тук купища дървен материал. Чувам, с него си бил изплатил ипотеката.

— Да-да. Така изглежда. Работата прилича на Върнън.

— Сто на сто. Кой секач в нашта околия печели толкова от стопанството си, че да поддържа дъскорезница! Камо ли магазин за дървен материал. Ама Върнън го може това.

— Ъхъ. Бива си го.

— Тъй е, много даже си го бива. Да, пътеката трябва да минава оттук. Той никога нямаше да се сдобие с толкова дървесина от това място, ако не беше разчистил стария път. Всякак вървим по него.

Оглежда се мълчаливо, преценява разположението на дърветата, привежда се към едната, към другата страна, обръща се назад към пътя без подножие, смътно очертан горе във въздуха от насечените и одялани колове, сякаш и залятата пътека се е освободила от земята, изплувала е нагоре и като призрачна диря е оставила мавзолей на още по-бездънна пустош от тази, над която седим сега на тиха приказка за някогашната защитеност и някогашните дреболии от живота. Джуъл поглежда към него, после към мен, след което лицето му се затваря в обичайното неизречено и вечно съмнение към околния свят, докато конят беззвучно и непрестанно трепери между коленете му.

— Можем да го пуснем бавно пред нас, за да налучква дъното — казвам.

— Да — отвръща Каш, без да ме поглежда. Обърнат е с профил към мен, защото следи придвижването на Джуъл напред.

— Няма как да пропусне реката — казвам. — Ще я разпознае поне от петдесет ярда, преди да стигне до нея.

Каш не ме поглежда, лицето му остава с профил към мен.

— Ако предполагах, щях да дойда миналата седмица да огледам обстановката.

— Тогава мостът е бил над водата — споменавам. Той не ме поглежда. — Нали Уитфийлд е минал по него на кон.

Джуъл отново хвърля поглед към нас, изражението му е спокойно, зорко и примирено. Гласът му е тих.

— Какво искате да направя?

— Трябваше да дойда миналата седмица да огледам — повтаря Каш.

— Откъде да знаем — теша го. — Нямаше начин да предвидим.

— Добре, аз тръгвам отпред — казва Джуъл. — Вие вървете по мойте стъпки. — Изправя коня. Животното се гърчи и извива; той се прилепва о гърба му, говори му, увещава го едва ли не с цялото си тяло да върви напред, а то предпазливо спуска предни копита във водата, трепери и остро хрипти. Той му говори, шепти му. — Давай — вика му, — няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Тръгвай сега.

— Джуъл — подвиква Каш.

Джуъл не се обръща. Продължава да мами коня.

— Конят може да плува — отбелязвам. — Стига да го остави за малко да дойде на себе си, във всеки случай…

След като се роди, той изкара един болнав период. Мама непрекъснато седеше на запалена лампа и го държеше на възглавница в скута си. Така я заварвахме, когато се събудехме. От тях не излизаше звук.

— Възглавницата беше по-дълга от него — казва Каш. Той е леко наведен напред. — Как не дойдох да огледам миналата седмица! Наистина трябваше.

— Ами да — съгласявам се. — Нито главата, нито краката му стигаха краищата й. Не можеше да го различиш върху нея.

— Трябваше да намина — съжалява. И дръпва юздата. Мулетата поемат по дирята; колелетата цапат във водата като живи. Той поглежда назад, после надолу към Ади. — Не е закрепен равно — предупреждава.

Най-сетне дърветата се отварят и откриват река, Джуъл спира коня полуобърнат, а водата вече е стигнала до корема на животното. На отсрещния бряг виждаме Върнън и тате, и Вардаман, и Дюи Дел. Върнън ръкомаха, прави ни знаци да слезем надолу по течението.

— Високо сме — казва Каш.

Върнън крещи нещо към нас, но бученето на водата ни пречи да разберем какво. Сега тя се носи плавна, дълбока и могъща, без усещане за движение, докато един дънер бавно не се преобръща и не изскача отгоре.

— Гледай! — провиква се Каш.

Ние зяпваме дървото, виждаме го как се забавя, застоява се, течението зад него се надига в гъста вълна и за миг го потапя, преди да го изстреля на повърхността и то да се прекатури надолу.

— Там е — обявявам.

— Ъхъ — съгласява се Каш. — Там е.

Отново поглеждаме към Върнън. Сега той маха с ръце нагоре-надолу. Бавно и внимателно започваме да слизаме по течението, без да изпускаме Върнън от очи. Той отпуска ръце.

— Тук е мястото — отрежда Каш.

— Ами да пресичаме вече дявол да го вземе! — сопва се Джуъл.

И подкарва коня.

— Чакай! — заповядва Каш.

Джуъл спира отново.

— Какво сега, за Бога… — негодува.

Каш поглежда към водата, после към Ади.

— Не е закрепен стабилно.

— Тогава се връщайте на проклетия мост и преминете по него пеш — крясва Джуъл. — И двамата с Дарл. Аз ще прекарам каруцата.

Каш не му обръща никакво внимание.

— Не е закрепен стабилно — повтаря. — Така е, сър, трябва много да внимаваме.

— Да внимаваме, значи! — кипва Джуъл. — Я слезте от каруцата и я оставете на мен. Боже, като ви е толкоз страх да я преведете…

Очите му бледнеят като две безцветни стружки на лицето. Каш го гледа.

— Ние ще я прехвърлим — срязва го. — А сега ще ти кажа какво ще направиш ти. Ще се върнеш с коня и ще минеш моста пеш, после ще се спуснеш по другия бряг и ще ни чакаш там с въжето. Върнън ще прибере коня ти у тях и ще се грижи за него, докато се върнем.

— Я си гледай работата! — ядосва се Джуъл.

— Грабвай въжето, тичай на отсрещния бряг и бъди готов да ни дърпаш — разпорежда се Каш. — Трима няма да са по-полезни от двама — един стига да води и втори да придържа.

— Върви по дяволите! — кълне го Джуъл.

— Нека Джуъл вземе единия край на въжето, да мине реката горе и да го върже здраво отсреща — включвам се. — Съгласен ли си, Джуъл?

Джуъл ми хвърля свиреп поглед. После стрелва Каш и пак мен, очите му са напрегнати и сурови.

— На мен ми е все едно. Само да направим нещо. Вместо да седим тука и пръст да не мърдаме…

— Да направим тъй, Каш — казвам.

— Май се налага — отговаря Каш.

До отсрещния бряг няма и сто ярда, а тате, Върнън, Вардаман и Дюи Дел са единственото нещо в полезрението ни, което не е част от всеобщата монотонна пустош, която с ужасяваща сила те натиска леко от дясно наляво, сякаш сме стигнали онова място пред последната бездна, откъдето движението на изгубения свят се ускорява. И все пак те изглеждат като джуджета. Като че ли пространството между нас е време: нещо необратимо. Сякаш времето не тече вече право напред по смаляваща се линия, сега то се движи успоредно помежду ни като въжена примка и разстоянието зависи от двойното пристягане на вървите, а не от луфта между тях. Мулетата са се запънали с наведени надолу предници и вирнати нагоре задници. Сега и те дишат на дълбоки стонове; озъртат се назад и очите им ни заливат с тъй диво, тъжно и дълбоко отчаяние, сякаш вече са зърнали в мътната вода контура на злина, за която не могат да разкажат, а ние не можем да видим.

В каруцата Каш се обръща назад. Поставя длани върху Ади и леко я залюлява. Приведено над нея, лицето му е спокойно, преценяващо, угрижено. Вдига сандъчето с инструментите си и го заклещва под седалището; заедно избутваме Ади напред и я закрепваме между инструментите и клемите на дюшемето. След това ме поглежда.

— Не! — отказвам. — Аз оставам. Няма да сме в повече, ако сме двама.

От сандъчето с инструментите той вади навито въже, омотава два пъти с него едната предна ритла и ми подава края, без да го връзва. Другия край подхвърля на Джуъл, който го увива около рога на седлото си.

Той трябва да накара коня си да нагази в течението. Животното тръгва, вдига високо колене, извива врат, рие въздуха с копита, мята се. Джуъл го е яхнал близо до главата, повдигнал е леко колене; мълниеносният му, напрегнат, хладнокръвен поглед отново пробягва по нас, после се насочва напред. Шепти успокояващо на коня и го натиква в реката. Конят се подхлъзва, пропада във водата до седлото, закрепя се отново на крака, бързеят залива бедрата на Джуъл.

— Внимавай — крещи Каш.

— На него съм — съобщава Джуъл. — Можете да тръгвате.

Каш придърпва юздите и предпазливо и вещо вкарва впряга в реката.

Усетих как течението ни подхваща и по това разбрах, че сме стъпили на брода, защото само по този хлъзгав допир можехме да установим, че изобщо се движим. Онова, което преди бе гладка повърхност, сега се бе превърнало в безбрежен прилив на талази, чиито гребени и падини се издигаха и пропадаха отвсякъде около нас, лашкаха ни и в несигурните мигове на опора под нас ни стряскаха с лекото си, бавно опипване. Каш погледна назад към мен и тогава разбрах, че сме загазили. Но не бях схванал предназначението на въжето, докато не видях дънера. Той изскочи от водата и за миг застина прав като Христос над издигащата се, прииждаща разсипия. Слизай веднага оттам и се пусни по течението да те отнесе до завоя, извика ми Каш, ще се справиш. Няма, казах му, така или иначе, все ще се измокря.

Дънерът ненадейно изскача между гребените на два талаза като изстрелян от дъното на реката. От единия му край се провесва дълга струя пяна, досущ брада на старец или на козел. Когато Каш се обръща към мен, зная, че го е следил през цялото време, наблюдавал е и него, наблюдавал е и Джуъл, който се намира на десетина крачки пред нас.

— Отпусни въжето — провиква се. А с другата ръка се пресяга надолу и издърпва от ритлата двете въжени навивки. — Давай напред, Джуъл — реве, — опитай се да ни издърпаш преди дънера.

Джуъл крещи на коня и пак изглежда, сякаш с коленете си повдига тялото му. Конят едва се подава над брода, но намира някаква опора, защото се изхвърля напред, половината му тяло лъсва мокро над водата и с няколко резки измятания се строполясва обратно. Животното се движи невероятно бързо и по това Джуъл най-сетне разбира, че въжето се е освободило, защото го виждам как, извърнал глава, стяга юздите и едва не срязва устата на коня, а между нас с дълго, тромаво потръпване дънерът изниква и се срутва върху мулетата. Те също го виждат и също светват черни за миг над водата. После едното, долното спрямо течението, изчезва и повлича със себе си горното; каруцата се извърта напряко и засяда на превала на брода точно когато дънерът я трясва и надига задницата й по посока на реката. Каш почти е съборен, поводите в едната му ръка се изплъзват и изчезват във водата, другата се протяга назад към Ади и натиска с все сила, за да я задържи прилепена към повдигнатия край на каруцата.

— Скачай веднага — процежда тихо Каш. — Стой далече от мулетата и не се опитвай да се бориш. Водата сама ще те изхвърли на завоя.

— Само ако скочиш и ти — казвам.

Върнън и Вардаман тичат по брега, тате и Дюи Дел стоят и гледат, Дюи Дел стиска кошницата и пакета. Джуъл прави опит да върне коня към нас. Главата на едното муле изплува, очите му ще изскочат; за миг ни поглежда и надава почти човешки вик. После главата отново изчезва.

— Джуъл, назад! — крещи Каш. — Назад, Джуъл.

Виждам го още секунда как крепи накланящата се каруца, подпира с ръка назад Ади и инструментите си; виждам брадатото главище на отново издигналия се дънер да нанася втори удар, а малко по-нататък, изправил коня на задни крака и извъртял с юзда главата му назад, Джуъл да го налага с юмрук по муцуната. Хвърлям се от каруцата в течението. Между две гърбици на талазите зървам мулетата още веднъж. Изплуват едно след друго от водата с пълно преобръщане, краката им са вцепенено изпънати в позата от момента, в който са изгубили земната опора под себе си.