Докато лежах и умирах

Каш

Когато спряхме там да вземем назаем лопатите, чухме в къщата да свири графофон, а когато приключихме с лопатите, тате рече:

— Мисля, че трябва да ги върна.

И се върнахме при къщата.

— По-добре да заведем Каш при Пийбоди — каза Джуъл.

— Ще стане за минутка — рече тате и слезе от каруцата. Музиката вече не свиреше.

— Прати Вардаман да ги занесе — предложи Джуъл. — Ще го направи два пъти по-бързо. Или, я дай на мен…

— Смятам аз да ги занеса — прекъсна го тате. — Бездруго аз ги заех.

И тъй, ние останахме в каруцата, но музиката вече не свиреше. Мен ако питат, добре че си нямаме такова нещо. Сигурно никога нямаше да свърша каквато и да било работа, защото щях да слушам. Не знам дали най-сладкото нещо на света, което човек може да получи, не е малко музика. Струва ми се, че когато се прибираш вечер уморен, нищо не може да те отмори по-хубаво от това да ти посвири малко музика, докато си почиваш. Виждал съм едни, дето се затварят като чанта, с дръжка и всичко, та можеш да ги носиш със себе си където си поискаш.

— Той какво прави според теб? — пита Джуъл. — Досега аз щях десет пъти да съм занесъл и предал лопатите.

— Закъде да бърза — казах. — Забрави ли, че не е пъргав като теб?

— А защо не ме пусна аз да ги върна? Нали трябва да те водим да ти сложат шини на крака, че утре да си тръгнем към къщи.

— Имаме много време — казах. — Чудя се, колко ли струват тия апарати на изплащане?

— Какво изплащане бе? — рече Джуъл. — Имаш ли с какво да го купиш?

— Знае ли човек — викам. — Можех да купя оня от Сърат за пет долара, убеден съм.

В този момент тате се върна и отидохме у Пийбоди. Докато ние чакахме там, тате каза, че ще отскочи до бръснарницата да се обръсне. Вечерта, рече, че имал да уреди някаква работа и докато ни обясняваше, някак избягваше погледите ни, косата му беше навлажнена, гладко сресана и лъхаше на силен сладникав парфюм, но си казах, нека; лично аз нямах нищо против да послушам още малко оная музика.

На другата сутрин той отново изчезна, после се върна и поръча да запрягаме и да се стягаме за тръгване, той щял да ни пресрещне и когато те излязоха, рече:

— Вероятно не са ти останали пари.

— Пийбоди ми даде точно колкото да платя хотела — отговорих. — Друго не ни трябва, нали?

— Не — промърмори тате, — не. Друго не ни трябва.

Стоеше там и не ме поглеждаше.

— Ако става дума за нещо крайно необходимо, смятам, че може би Пийбоди… — започнах уклончиво.

— Не — отказа той, — няма друго. Чакайте ме на ъгъла.

Тъй че Джуъл докара мулетата и ме вдигнаха, нагласиха ме на сламеника в каруцата, пресякохме площада до ъгъла, който ни заръча тате, зачакахме в каруцата с Дюи Дел и Вардаман, които ядяха банани, и тогава ги видяхме да се задават по улицата. Тате приближаваше с онова едновременно дръзко и гузно изражение, което добиваше, когато я свършеше някаква и знаеше, че на мама няма да й хареса, и стискаше в ръка пътна чанта, а Джуъл възкликна:

— Я го па тоя!

Тогава схванахме, че не чантата го правеше различен, а лицето и Джуъл изтърси:

— Сложил си е зъби.

Така беше. И затова изглеждаше с цял фут по-висок, вирнал високо глава, гузен и горд, и в този момент я съзряхме зад него, и тя с чанта — съща патица, наконтена от глава до пети, с едни такива изпъкнали, непреклонни очи, сякаш ще запуши устата на всеки насреща й. Ние седим и ги гледаме, Дюи Дел и Вардаман, зяпнали, държат в ръка по един недояден банан, а тя излиза иззад тате и ни гледа най-нагло. Тогава забелязвам, че чантата, която носи, всъщност е един малък графофон. Наистина, спретнат, прибран и красив като картинка, и всеки път, когато пощата ни доставеше нова плоча по поръчка и ние седнехме в зимите у дома да я слушаме, аз щях да си мисля колко жалко, че Дарл не е с нас да се порадва и той. Но за него е по-добре така. Този свят не е неговият свят; този живот не е неговият живот.

— Ето ги Каш, Джуъл, Вардаман и Дюи Дел — казва тате, малко гузен, малко горд, със зъби и всичко, въпреки че очите му бягат от нас. — Запознайте се с мисис Бъндрън — казва той.