Докато лежах и умирах

Тъл

Беше почти полунощ и прокапваше, когато той ни събуди. Беше нощ, заредена с предчувствия и буря във въздуха; нощ, в която очакваш да ти се случи какво ли не, преди още да си успял да нахраниш добитъка и да се прибереш под покрива си, да вечеряш и да си легнеш с първите капки дъжд, тъй че когато впрягът на Пийбоди се появи, конете му запенени, повлекли скъсани поводи и оглавник, заплетен в краката на едното животно, Кора рече „Това е за Ади Бъндрън. Издъхнала е най-сетне“.

— Може Пийбоди да е минавал насам, на посещение в някоя от къщите наблизо — казвам. — Ти откъде знаеш, че тия коне са на Пийбоди?

— А не са ли? — вика тя. — Хайде, отивай да впрягаш.

— Защо? — питам. — Ако се е споминала, ние нищо не можем да направим, преди да съмне. А бурята само що не се е отприщила.

— Мой дълг е — отговаря тя. — Върви, впрягай конете.

Но аз не искам.

— Близо до ума е, че ако им трябвахме, щяха да пратят някой да ни повика. Ти дори не знаеш дали си е отишла.

— Така ли, а ти не познаваш, че тия коне са на Пийбоди? Да не твърдиш, че не са неговите? Виж ти! — Но аз се дърпам. Отдавна зная, нуждае ли се някой от теб, най-добре изчакай да те повика. — Това е мой християнски дълг — настоява Кора. — Нима ще се изпречиш между мен и моя християнски дълг?

— Изкарай утре целия ден при тях, ако искаш — казвам.

И тъй, когато Кора ме събуди, започваше да вали. Докато вървях с фенера към вратата и отражението в прозорците показваше на онзи отвън, че идвам, чукането не спираше. Не беше силно, но беше непрестанно, сякаш докато чукаше, посетителят бе заспал, само че аз изобщо не забелязах от колко ниско долу на вратата се разнася трополенето, докато не отворих и не видях никого пред мен. Вдигнах лампата, през нея заискри дъждът, а от коридора зад мен Кора попита:

— Кой е, Върнън?

Отначало нищо не видях на моята височина, докато не погледнах надолу пред вратата и не наведох фенера.

Той беше като удавено кутре, с онуй негово гащеризонче, без шапка, до коленете в кал, защото бе вървял четири мили през локвите.

— Боже мили! — възкликвам.

— Върнън, кой е? — пита Кора.

Той ме гледа с кръглите си очи и черните им зеници като на кукумявка, когато внезапно осветиш главата й.

— Помниш ли оная риба? — пита ме.

— Влез вътре — викам му. — Какво има? Да не би майка ти…

— Върнън — прекъсва ме Кора.

Той стоеше по-встрани, почти зад вратата, в тъмното. Дъждът връхлиташе фенера и той зацвърча, та се уплаших да не се пръсне всеки момент.

— Ти беше там — рече той. — Видя я.

Тогава Кора се показва на прага.

— Влизай веднага да не стоиш на дъжда — нарежда и го издърпва, а той не сваля очи от мен. Досущ приличаше на удавено кутре. — Казах ти — вика Кора. — Казах ти, че е станало. Тичай да впрягаш конете.

— Ама още дума не е споменал… — възразявам.

Стоеше втренчен в мен, а от него течеше вода по пода.

— Ще съсипе постелката — казва Кора. — Върви да впрягаш, аз ще го заведа в кухнята.

Той обаче се дърпа, от него шурти, наблюдава ме изпитателно с ония негови очи.

— Ти беше там. Видя я да лежи на земята. Каш се гласи да я закове вътре, а онуй нещо лежеше там на земята. Нали я видя. Видя следите в прахта. Тогава не валеше, дъждът дойде чак след като тръгнах към вас. Значи можем да се върнем навреме.

Кълна се, този път ме полазиха тръпки, макар още да не знаех. Но Кора знаеше.

— Запрягай конете по най-бързия начин — разпорежда. — Не виждаш ли, че не е на себе си от мъка и болка?

Кълна се, полазиха ме тръпки. От време на време човек се замисля. За всички нещастия и беди на този свят; дето могат да ударят където им падне, като мълния. Смятам, че човек трябва да храни неизтощима вяра в Бога, та Той да го брани, макар понякога да си мисля, че Кора малко прекалено се подсигурява, сякаш се опитва да избута всички други хора по-далеч, за да се намърда възможно най-близо. Но пък случи ли се нещо подобно, намирам, че е права, и няма как да не я следвам, явно съм благословен с жена, която неуморно се стреми към благочестие и към добри дела, и както казва тя за мен, много ми е провървяло.

Минават му на човек от време на време такива мисли. Е, не много често. Което е добре. Защото Бог му е отредил да действа, а не да губи време за мислене, тъй че мозъкът му е като машинка: не издържа на голямо претоварване. Най-добре му е, когато работи едно и също, отхвърля всекидневните си задължения и не използва ни една своя частица повече от наложителното. Казвал съм го и пак ще повторя, това му е проблемът на Дарл, открай време: той просто твърде много мисли насаме със себе си. Кора е права, като казва, че не му достига само една жена, която да го сложи в ред. И като се замисля над това, идва ми наум, че ако на мъжа не може да помогне нищо друго освен женитба, той, дявол да го вземе, наистина е безнадежден случай. Но съм съгласен и с Кора, като казва, че Господ се е видял принуден да създаде жената, защото мъжът не разпознава собственото си добро, когато го види.

Връщам се с впрегнатата двуколка пред къщата, а те бяха в кухнята. Тя беше облякла дрехите си върху нощницата, беше увила главата си с шал и беше загънала в мушама чадъра и Библията, а то седеше на една обърната кофа върху цинковия лист пред печката, където тя го бе настанила, и от него се сцеждаше вода.

— Нищо не мога да изкопча от него освен за някаква риба — съобщава ми тя. — Това е тяхното наказание. Виждам Божия пръст да сочи към това момче, като наказание и предупреждение за Анс Бъндрън.

— Дъждът заваля чак след като потеглих за тука — казва. — Бях тръгнал. Минал бях част от пътя. А тя лежеше там в прахта. Ти я видя. Каш се гласи да я закове, ама ти я видя.

Когато пристигнахме там, валеше като из ведро, бяхме го сложили на капрата между нас, увит в шала на Кора. Повече дума не издума, просто седеше, а Кора крепеше чадъра над него. От време на време Кора прекъсваше припяването, само колкото да каже „Това е наказанието на Анс Бъндрън. Дано му покаже, че върви по пътя на греха“. После продължаваше с химните, а той седеше между нас, леко наклонен напред, сякаш конете не напредваха с бързината, с която му се искаше.

— Лежеше ей там — обажда се той, — а дъждът заваля чак след като се вдигнах и тръгнах. Тъй че мога да отида и да отворя прозорците, понеже Каш още не я е заковал.

Отдавна бе минало полунощ, когато забихме последния гвоздей и почти разсъмваше, когато се прибрах у дома, разпрегнах конете и пак се пъхнах в леглото да поспя до нощната шапчица на Кора върху възглавницата до мен. И да ме вземат дяволите, ако в ушите ми още не кънтяха химните на Кора и ако още не усещах как тялото на момчето между нас се накланя напред, като да изпревари конете, и ако още не виждах Каш да размахва триона насам и натам, а Анс да стои изтъпанен като бостанско плашило, същи вол, нагазил до коленете в някакъв гьол, който някой минал и обърнал нагоре, а волът още не е разбрал, че гьола го няма.

Заковахме последния гвоздей преди зори и го внесохме в къщата, където тя лежеше на кревата, прозорецът беше отворен и дъждът отново биеше по нея. Направил го бе два пъти, а беше толкоз жив заспал, че както каза Кора, лицето му приличаше на някоя от местните коледни маски, дето прележават цяла година забутани по шкафовете и изведнъж изникват, но накрая я положиха в него и го заковаха, та той вече нямаше защо да й отваря прозореца. А на сутринта го намерили да спи по риза на пода, досущ като повалено биче, целият капак на ковчега бил надупчен, а новата бургия на Каш стърчала строшена в последната дупка. Когато свалили капака, открили, че на две места бургията е пробила лицето й.

Ако е наказание, не е справедливо. Защото Господ има да върши повече от това. Длъжен е да върши повече. Защото единственото бреме, което Анс Бъндрън някога е носил, е самият той. Но когато хората го одумват, аз пък си мисля, че това не го прави по-малко мъж, иначе нямаше сам себе си да изтърпи толкова дълго.

Не е справедливо. Да пукна, ако е. Не го правят справедливо и думите Му Оставете децата да дохождат при Мене. Кора рече, „Родих ти каквото ми прати Господ Бог. Посрещнах го без страх и трепет, защото вярата ми в Бога е здрава, крепеше ме и ми даваше сили. Ако нямаш син, това е, защото в мъдростта Си Бог е решил друго. А моят живот и сега, и винаги е бил отворена книга за всяко Негово чадо, мъж или жена, понеже се уповавам на моя Бог и на моето въздаяние“.

Мисля, че е права. И мисля, че ако някъде на света има мъж или жена, в чиито ръце Той може да повери Своята работа и да се оттегли със спокойна душа, то това ще е Кора. Освен това си мисля, че тя ще внесе и някои промени, независимо от това как Той управлява нещата. И си мисля също, че ще е за доброто на човека. Най-малко ще трябва да ги харесаме. Най-малко ще трябва да продължим да си даваме вид, че ги харесваме.