Докато лежах и умирах

Макгоън

Случи се, докато зад аптечния шкаф си доливах течен шоколад върху сладоледа; дойде Джоди и каза:

— Ей, Скийт, една жена отпред иска да говори с доктора, попитах я, с какъв доктор искаш да говориш, а тя рече, че искала да говори с доктора, който работел тук, обясних й, че тук не работи никакъв доктор, но тя стои там като побита и надзърта насам да види има ли някой отзад.

— Каква е жената? — питам. — Кажи й да се качи горе в кабинета на Олфорд.

— Селянка е — отговаря той.

— Прати я тогава в общинския диспансер — махвам. — Кажи й, че всички доктори са заминали за Мемфис на бръснарски събор.

— Добре — смънква той и на излизане добавя: — Ама за селянка никак не е зле.

— Почакай! — Той спира, а аз отивам да надникна през пролуката. Но не забелязвам нищо освен хубавите й крака на светлината. — Викаш, че е млада, така ли? — питам.

— За момиче от село ми изглежда доста знойна фуста — отбелязва той.

— Дръж това — подавам му течния шоколад. Свалям престилката и отивам да видя.

Биваше си я. От ония чернооки хубавици, които те наръгват с ножа, без да се замислят, ако ги подхлъзнеш. Биваше си я. В магазина нямаше никой, беше време за обяд.

— С какво да ви помогна? — питам я.

— Вие ли сте докторът? — отговаря ми с въпрос.

— Кой друг да съм — казвам.

Тя откъсва очи от мен и се оглежда.

— Може ли да отидем там отзад? — пита.

Беше едва дванайсет и четвърт, но за всеки случай отидох при Джоди и му заръчах да бди и да свирне, ако дъртият се появи, макар той никога да не се връщаше преди един.

— По-добре се откажи от това — посъветва Джоди. — Преди да си мигнал, оня ще ти изрита задника оттука.

— Той никога не се връща преди един — казвам. — Ще го видиш, като влиза в пощата. Сега си отваряй очите на четири и ми свирни.

— Какво ще правиш? — пита.

— Ти само стой нащрек. После ще ти разкажа.

— Няма ли да дадеш да бутне и на мен? — врънка той.

— Ти какво си въобразяваш, проклетнико? — викам му. — Тук да не е обор? Стой си на поста. Аз влизам в заседание.

И се запътвам към задната част. Поспрях пред огледалото и пригладих косата си, после минах зад аптечния шкаф, където тя ме чакаше. Оглеждаше полиците, след което впери очи в мен.

— Заповядайте, мадам, каква болка имате? — питам я.

— Женска неволя — отговаря и внимателно ме наблюдава. — Осигурила съм парите — добавя.

— Ааа — чудя се. — Имате женска неволя или искате да имате женска неволя? Ако е така, дошли сте при правилния доктор.

Селяни. В повечето случаи не знаят какво искат и почти никога не могат да обяснят. Часовникът на стената мръдна на дванайсет и двайсет.

— Не — отвръща тя.

— Кое е не? — питам.

— Не ми идва — казва тя. — Това е. — Поглежда ме. — Имам парите.

Сега схванах за какво говори.

— Така — казвам. — Имате нещо в корема, което не искате да имате. — Тя ме гледа. — Желаете да имате малко повече или малко по-малко, а?

— Имам парите — повтаря. — Той каза, че с тях мога да намеря нещо в дрогерията.

— Кой ви го каза?

— Той — промълвява и ме гледа.

— Ясно, не желаете да споменавате имена — казвам. — Онзи, който е пуснал жълъдчето в корема ви? Той ли ви каза? — Тя мълчи. — И не сте омъжена, така ли?

Не виждах халка. Но като нищо ония там може и да не са чували за халки.

— Имам парите — набляга. И ми показва: десетдоларова банкнота, овързана в носна кърпичка.

— Виждам с очите си — казвам. — Той ли ви ги даде?

— Да.

— Кой от тях? — питам я. Тя ме гледа. — Кой от тях ви ги даде?

— Има само един. — Гледа ме.

— Хайде де! — казвам. Тя мълчи. Неудобството на мазето е, че има само един изход и той е отзад по вътрешните стълби. Часовникът показва един без двайсет и пет. — Такова хубаво момиче като вас — въздъхвам.

Тя ме гледа. Започва обратно да увива хартийката в носната кърпичка.

— Извинете ме за момент — казвам.

Заобикалям и излизам от другата страна на аптечния шкаф.

— Да си чувал случайно за оня тип, дето си навехнал ухото? — просъсквам. — Та после не можел да чуе и собственото си оригване.

— Изведи я оттам, преди да се е върнал дъртият — паникьосал се е Джоди.

— Ако стоиш отпред, където той ти плаща да стоиш, няма да спипа никого освен мен — казвам.

Той се запътва бавно към предната част.

— Какво й правиш бе, Скийт? — пита.

— Не мога да ти кажа. Няма да е етично. Отивай там и стой на пост.

— Кажи де, Скийт.

— Хайде, заминавай — казвам. — Нищо не й правя, изпълнявам рецепта.

— Той може да не ти направи нищо заради жената, за това, че си я вкарал отзаде, ама хване ли те, че му бърникаш из шкафа с лекарствата, такъв шут ще ти тегли в задника, че ще те изтъркаля по стълбите право в мазето.

— Моят задник е изтърпял шутове от къде-къде по-големи ненормалници — успокоявам го. — Бягай сега отпред и следи кога ще се зададе.

И се връщам. Часовникът показва един без петнайсет. Тя завързва парите в носната кърпичка.

— Ти не си докторът — произнася.

— Как да не съм! — докачам се. Тя ме гледа. — Мислиш така, защото ти изглеждам твърде млад, или съм твърде красив? — питам я. — Преди време тук си имахме цяла дружина артрозни доктори. Джеферсън се беше превърнал в нещо като старчески дом за лекари. Но бизнесът им взе да запада, хората изведнъж станаха много здрави и един хубав ден откриха, че на тукашните жени изобщо не им прилошава. И какво направиха хората — изгониха всички стари доктори и доведоха нас, младите и красивите, по вкуса на жените, да видите как тогава на жените отново започна да им прилошава, а бизнесът пак набра скорост. Тъй е из цялата страна. Не сте ли чували? Може би защото никога не сте имали нужда от лекар.

— Но сега имам нужда — заявява тя.

— И сте при правилния. Казах ви го вече.

— Имате ли нещо за това? — пита. — Парите са у мен.

— Ами — казвам, — разбира се, всеки доктор, докато овладява умението да замесва каломела[6], научава, без да иска, всякакви работи. Но за вашата неволя — не знам.

— Той ми каза, че ще намеря нещо. Ще ми дадат в дрогерията.

— А каза ли ви името? — питам я. — Най-добре се върнете да го попитате.

Тя свали очи от мен и взе да върти в ръцете си кърпичката.

— Трябва да направя нещо — казва.

— Колко наложително е да направите нещо? — питам я. Поглежда ме. — Естествено е лекарят да научава разни неща, без хората дори да подозират, че ги знае. Но се предполага, че не разнася всичко, което знае. Незаконно е.

Отпред долита гласът на Джоди:

— Скийт!

— Извинете ме за минутка — казвам й и изчезвам към него. — Видя ли го?

— Абе ти не свърши ли вече? Я ела да вардиш тука, а мен пусни да доизкарам консултацията.

— По-голям ти е шансът да снесеш яйце — казвам. Връщам се отзад. Тя ме гледа. — Вероятно схващате, че може да ме тикнат в затвора, ако извърша онова, което искате. Ще ми вземат разрешителното и после ще трябва да работя на обикновена надница. Разбирате ли?

— Имам само десет долара — отговаря ми. — Ще гледам да донеса каквото не достига другия месец, надявам се.

— Иих! — казвам. — Десет долара, значи? Вижте, затруднявам се да сложа цена на моите знания и умения. Но определено не са за едни нищожни десет долара.

Тя ме гледа. Не трепва.

— Какво искате тогава?

Часовникът се плъзна на един без четири. И реших, че е време да я изведа оттам.

— Познайте от три пъти и после ще ви кажа — отговарям.

На нея окото й не мига.

— Трябва да предприема нещо — настоява. Оглежда се назад, наоколо и после погледът й пробягва по входната врата. — Затова първо ми дайте лекарството.

— Значи сте готова на момента? — питам. — И на място?

— Дайте ми първо лекарството — не отстъпва.

Тъй че взех една разграфена стъкленичка, извърнах се с полугръб към нея и избрах гарафа с подобаващ вид, то иначе ако държиш на видно място отрова в съдове без етикети, при всички положения затворът не ти мърда. Миришеше на терпентин. Отлях в стъкленичката и й я подадох. Тя я помириса, гледайки ме през стъклото.

— Мирише на терпентин — забелязва.

— Ами да — отвръщам. — Това е началото на лечението. Елате пак довечера в десет, ще ви дам останалото и ще извърша операцията.

— Операция ли? — казва тя.

— Няма да боли. Подлагали сте се и преди на тази операция. Вероятно сте чували за клин клин избива?

Тя ме гледа.

— Ще подейства ли? — пита.

— Няма начин да не подейства. Ако дойдете, ще ви оправя.

И тъй тя изпи каквото и да имаше в стъкленичката, без окото й да трепне, след което си тръгна. Аз минах в предната част.

— Намаза ли? — пита Джоди.

— Какво да намажа? — казвам.

— Хайде де — вика. — Няма да ти тегля думите с ченгел.

— А, от нея ли? — казвам. — Тя просто поиска едно обикновено лекарство. Хванала е лоша дизентерия и се стеснява да говори за това пред непознати.

Както и да е, това беше моята нощ, затова помогнах на дъртофела да отчете касата, нахлупих му шапката на главата и в осем и половина вече го изпровождах от магазина. Вървях с него до ъгъла и го проследих, докато не отмина следващите две улични лампи и не изчезна от погледа ми. После се върнах в магазина и чаках до девет и половина, изгасих осветлението отпред, заключих вратата и оставих запалена само една лампа отзад, върнах се при шкафа, напълних шест капсули с талк и поразтребих мазето, бях напълно готов.

Тя дойде точно в десет, преди часовникът да отброи. Отворих й и влезе с бърза крачка. Аз огледах, навън нямаше никой, само едно момченце в гащеризон седеше на бордюра.

— Искаш ли нещо? — попитах го.

То не отговори, просто ме зяпаше. Заключих вратата, угасих лампата и отидох отзад. Тя чакаше. Сега не ме поглеждаше.

— Къде е? — попита.

Подадох й кутийката с капсулите. Тя я подържа в ръка да изучи хапчетата.

— Сигурен ли си, че ще подействат?

— Сигурен съм. Щом поемеш другата част от лечението.

— Къде ще я поема? — пита тя.

— Долу в мазето — отговарям.