Докато лежах и умирах

Дарл

Фенерът стои на един пън. Ръждясал, омазнен, със спукано стъкло и зацапан с издължена нагоре ивица сажди, той процежда мъждива, душна светлина над дърводелските магарета, дъските и земята наоколо. На фона на тъмната пръст треските стоят като безразборно нахвърляни мазки с мека бледа боя върху черно платно. А дъските приличат на дълги гладки дрипи, съдрани от монотонната тъмнина и обърнати с опакото навън.

Каш се труди около магаретата, пристъпва напред-назад, вдига и намества дъските с дълго тряскане, което отеква в мъртвия въздух, сякаш грабва и запраща дъските към дъното на невидим кладенец, където звуците замират, без да се разпилеят, ала най-малкото движение може да ги изхвърли от околния въздух в някое безкрайно ехо. Отново започва да реже с триона, лакътят му бавно присветва, по зъбците на триона бяга тънка огнена нишка, губи се и възкръсва в началото и края на всеки замах като неразделно удължение, тъй че трионът изглежда два метра дълъг и като че ли влиза-излиза през татковия жалък и безсмислен силует.

— Подай ми тая дъска — казва Каш. — Не, другата.

Оставя триона и отива да си вземе дъската, която му трябва, за миг закрива тате с дългия разлюлян блясък на равновесно придържаната дъска.

Въздухът мирише на сяра. В неговото неуловимо поле сенките им изникват като върху стена, все едно и те, подобно на звука, не са стигнали далеч в падането, а застиват за малко, умислени и мимолетни. Каш се връща към своята работа, полуобърнат към слабата светлина, напрегнал бедро и върлинеста ръка, в отблясъците приведеното му лице е застинало в напорист захлас над неуморния лакът. Ниско в небето сънено проблясват разлати светкавици; на фона им щръкват неподвижни дървета, разкикерени и набъбнали до последната вейка, сякаш ще раждат.

Дъждът започва. Първите тежки, редки, бързи капки се втурват през листата и тупват на земята с дълга въздишка на облекчение от непоносимото чакане. Едри са като ловджийски сачми, топли като изстреляни от дуло; брулят фенера и злобно съскат. Тате вдига глава, устната му е увиснала, черна, влажна тютюнева ивица плътно е полепнала по венците му; зад стъписаното си отпуснато лице той премисля, някак извън времето, най-голямата от всички обиди. Каш отправя поглед към небето, после към фенера. Трионът не се разколебава, искрящата ивица на бягащите зъбци не прекъсва.

— Донеси нещо да покрия фенера — казва той.

Тате се запътва към къщата. Дъждът руква изведнъж, без гръмотевици, без каквото и да е предупреждение; изтласква го на ръба на трема, а само след миг Каш е мокър до кости. И въпреки това движението на триона не секва, сякаш и той, и ръката действат със спокойната увереност, че дъждът е илюзия на съзнанието. После той оставя триона, отива при фенера и се навежда да го закрие с тяло, мократа риза очертава жилав кокалест гръб, сякаш някой изведнъж го е обърнал наопаки, с ризата и всичко.

Тате се връща. Навлякъл е дъждобрана на Джуъл и носи този на Дюи Дел. Приклекнал над фенера, Каш протяга назад ръка, хваща четири пръчки, забива ги в земята, взема от тате дъждобрана на Дюи Дел и го опъва на пръчките, за да направи стряха за фенера. Тате го наблюдава.

— Не знам какво ще правиш ти — казва. — Дарл взе неговия дъждобран със себе си.

— Ами ще се намокря — отговаря Каш.

И отново грабва триона; отново го движи насам и натам, навътре и навън с неприбързано постоянство като бутало на ход в машинно масло; подгизнал, костелив, неуморен, със сухо, леко тяло на момче или на старец. Тате го наблюдава, примигва, по лицето му се надбягват вади; отново поглежда небето с неговото изражение на няма, черна обида, но и на отмъстен, както изглежда смята, че му се полага; от време на време се размърдва, мести се, кльощав, вир-вода, вдига ту дъска, ту инструмент, после ги оставя. Върнън Тъл е вече тук, Каш е наметнал дъждобрана на мисис Тъл и двамата с Върнън търсят триона. След малко го откриват в ръката на тате.

— Защо не влезеш вътре, не стой на дъжда! — вика му Каш.

Тате го поглежда, по лицето му бавно се стича вода. Като че ли някаква чудовищна пародия на мировото отчаяние се лее по дървен образ, издялан от подивял карикатурист.

— Ти влизай — нарежда Каш. — Ние с Върнън ще го довършим.

Тате ги гледа. Ръкавите на дъждобрана на Джуъл са му къси. Дъждът се хлъзга бавно по лицето му като студен глицерин.

— Не я виня, че се мокря — казва.

Отново влиза в действие и се залавя да мести дъските, внимателно ги вдига и връща на земята, все едно са стъклени. Отива при фенера и започва да оправя разпънатия дъждобран, докато накрая го събаря на земята, та Каш идва и отново го стъкмява.

— Прибирай се вътре — настоява Каш.

Отвежда тате до къщата и се връща с дъждобрана, сгъва го и го слага под сушината на фенера. Върнън не е спирал. Поглежда нагоре и продължава да реже с триона.

— Трябваше най-напред това да направиш — казва. — Знаеше, че ще завали.

— Тресе го от мъка — отвръща Каш. Оглежда дъската.

— Ъхъ — вика Върнън, — така или иначе, щеше да дойде при нас.

Каш присвива изкосо око към дъската. По дългата й страна дъждът плющи непрестанно, безчет разшавани капки.

— Трябва да я скося — казва той.

— Ще загубиш много време — предупреждава го Върнън.

Каш обръща дъската по ивата й; Върнън го гледа изпитателно още миг, после му подава рендето.

Върнън държи здраво дъската, а Каш скосява ръба, тягостно прилежен и подробен като бижутер. Мисис Тъл излиза на трема и вика Върнън.

— Приключвате ли? — пита.

Върнън не вдига глава.

— Няма да се бавим. Още малко.

Тя гледа приведения над дъската Каш, следи как при всяко негово движение отблясъците на диво лумналия фенер ближат дъждобрана му.

— Иди и откови няколко дъски от обора, за да свършите и да се махнете от дъжда — нарежда тя. — Лошо ще изстинете и двамата. — Върнън не помръдва. — Върнън! — повишава глас тя.

— Още малко — уверява я Върнън. — След минутка сме готови.

Мисис Тъл ги наблюдава още известно време. После се прибира в къщата.

— Ако опрем дотам, да вземем няколко дъски — казва Върнън. — Ще ти помогна да ги сложиш обратно.

Каш оставя длетото, присвил око, мери ръба и го заглажда с длан.

— Подай ми следващата — казва.

Малко преди зазоряване дъждът спира. Но още не е ден, когато Каш забива последния гвоздей, изправя се вдървено и оглежда завършения ковчег, останалите не откъсват очи от него. В светлината на фенера лицето му е спокойно, умислено; бавно, с последен, решителен и овладян жест той отърква ръце о бедрата си през дъждобрана. После четиримата — Каш и тате, и Върнън и Пийбоди — вдигат ковчега на рамене и се отправят към къщата. Лек е, но те се придвижват бавно; празен е, но те го крепят внимателно; безжизнен е, но те го носят с предпазлив шепот помежду си, сякаш си споделят, че макар и завършен, в момента той е позадрямал, полужив, в очакване да се събуди. Краката им неуверено трополят по черното дюшеме, все едно дълго време не са стъпвали по под.

Поставят го до леглото. Пийбоди произнася спокойно:

— Да хапнем по залък. Почти съмна. Къде е Каш?

Той се е върнал при дърводелските магарета и отново е наведен, на слабата светлина на фенера събира инструментите си, бърше ги внимателно с парцал и ги подрежда в сандъче с дълъг кожен каиш за през рамо. После взема сандъчето, фенера и дъждобрана, връща се към къщата и изкачва стъпалата, размит силует върху изсветляващия изток.

За да заспиш в чужда стая, трябва да опразниш себе си. А преди да се опразниш за сън, какво си? Което да не си, когато се опразниш за съня. И когато сънят те изпълни, никога да не си бил. Аз не зная какво съм. Не зная дали съм, или не съм. Джуъл знае, че е, защото не знае, че не знае дали е, или не е. Той не може да се опразни за сън, защото не е онова, което е, а е онова, което не е. Оттатък неосветената стена чувам как дъждът преобразява каруцата, нашта каруца, и товара й, който не е вече техен, на ония, дето са го отсекли и нарязали, но още не принадлежи и на другите, купувачите си, не е и наш, въпреки че наистина лежи в нашта каруца, защото него го оформят само вятърът и дъждът, и само за Джуъл и мен, за нас, които не спим. И тъй като сънят значи не е, а дъждът и вятърът са беше, каруцата не е. Но все пак каруцата е, защото когато стане беше, Ади Бъндрън няма да я има. А Джуел е, значи Ади Бъндрън трябва да я има. Тогава и аз трябва да съм, иначе няма да мога да се опразня, та да заспя в чуждата стая. Значи ако още не съм се опразнил, съм е.

Колко пъти съм лежал под чужд покрив в дъжда и съм си мислил за у нас.