Докато лежах и умирах

Дарл

Тате и Върнън седят на задния трем. С палец и показалец тате издърпва долната си устна и насипва в нея ситно нарязан тютюн от капака на металната кутийка. Двамата извъртат очи след мен, докато пресичам трема, загребвам с кратунката вода от ведрото и отпивам.

— Къде е Джуъл? — пита тате.

Първото, което научих като малък, беше колко по-вкусна става водата, ако престои известно време във ведро от кедър. Мека и хладка, с лек дъх на горещ юлски вятър в кедрови клони. Трябва да отлежи поне шест часа и да я пиеш от кратунка. Водата никога не бива да се пие от метален съд.

А нощем беше още по-сладка. Имах навика да лягам на сламеника в ходника и да изчаквам, докато чуя, че всички са заспали, за да стана и да отида при ведрото. То чернееше черно като дигата, гладката повърхност на водата — кръгло гърло в нищото, и преди да го разбудя с моето загребване, зървах във ведрото може би звездица или две и може би звездица-две в черпака, преди да отпия. След това пораснах, възмъжах. И пак изчаквах всички да заспят, за да мога, както си лежа, да заметна ризата си нагоре, да слушам техния сън и да се усещам, без да се докосвам, да улавям полъха на прохладната тишина по слабините си и да се питам дали там някъде в мрака Каш не прави същото, дали не го прави от около две години вече, далеч преди аз да го поискам или да го мога.

Тате има тежък дюстабан, пръстите на краката му са превити, усукани и криви, без нокти на кутретата от бъхтене във влагите, когато бил момче и носел домашно майсторени обувки. До стола са захвърлени чепиците му. Имат вид на дялани от чугун с тъпа брадва. Върнън е ходил до града. Никога не съм го виждал да отива там по дочен комбинезон. Заради жена му, говорят. Едно време била учителка.

Плисвам на земята останалото в кратунката и обърсвам с ръкав устата си. Ще завали още преди утре заран. Като нищо и преди да мръкне.

— Долу е в обора — отговарям. — Запряга мулетата.

А там той сигурно се заиграва с онзи кон. Ще мине през обора и ще излезе на пасището. Конят няма да е наоколо: той е горе, на хладовина, сред младите борчета. Джуъл изсвирва веднъж пронизително. Конят изпръхтява и за един крещящо лъсващ миг Джуъл го мярва между сините сенки. Джуъл подсвирва втори път; конят се спуска надолу по склона и осейва земята с фъшкии, запира крака, наостря уши, те заиграват, върти разногледо очи, приближава на двайсетина крачки, обръща хълбок към Джуъл и го дебне през рамо пакостно и нащрек.

— Ела ми, господинчо — мами го Джуъл.

Той се стрелва. Стрелва се с такава бързина, че кожата му се нагърчва във вихър от огнени езици. Литва в нов кратък галоп, развял грива и опашка, подбелил очи, заковава отново на място с плътно прибрани крака и отново дебне какво ще направи Джуъл. Джуъл го приближава спокойно, с отпуснати ръце. Ако не гледаме краката на Джуъл, двамата са като съвършено изваян модел за окъпана в слънце картина на дива природа.

Когато Джуъл почти го докосва, конят отскача на задни крака и яростно запердашва с предните към Джуъл. Святкащата фъртуна на копитата засмуква Джуъл в илюзия за криле; а между тях, под извисените гърди, неговите движения са мълниеносни и гъвкави като на змия. Миг преди ударът на копитото да порази ръката му, той вижда цялото си тяло, освободено от земното притегляне, как хоризонтално и светкавично се мята по змийски, докато напипа ноздрите на коня, преди отново да докосне земята. Двамата застиват неподвижни и страховити, конят се е спуснал обратно на вдървените си треперещи крака и е навел глава; Джуъл е побил пети в пръстта, с едната си ръка успокоява пръхтенето на коня, с другата го тупка леко и нежно по врата, докато свирепо и мръснишки го псува.

Стърчат така в ужасяваща, вцепенена празнота, конят се тресе и цвили. И ето го Джуъл на коня. Устремява се нагоре приведен, усуква се като завъртян камшик и още във въздуха тялото му приема очертанията на конските форми. За един кратък миг конят се помайва разкрачен и с наведена глава, после се изстрелва в движение. Двойката се втурва с вратоломни скокове надолу по хълма, Джуъл, отгоре, се е впил като пиявица в гърба му, стигат до оградата, където конят изопва гръбнак и отново рязко заковава.

— Добре, хайде, ако си се наиграл, стига толкова — казва му Джуъл.

Вече в обора Джуъл се плъзва и скача на земята в движение, преди да са спрели. Конят влиза в клетката си, Джуъл го следва. Без да поглежда назад, конят хвърля къч към него, а трясъкът на копитото в преградата изгърмява като револвер. Джуъл го сритва в стомаха; конят дръпва шия назад и оголва зъби; Джуъл го фрасва с юмрук по муцуната, шмугва се към яслата и се покатерва отгоре й. Хваща се за лесата със сеното, снишава глава и наднича над оградките през вратата и навън. Пътеката е пуста; оттук не се чува даже трионът на Каш. Пресяга се нагоре, смъква припряно дебел наръч сено и го натъпква в яслата.

— Яж! — заповядва му. — Пукай слама, докато ти дават, шкембо шкембав, копеле с копеле. Сладък кучи сине! — бръщолеви.