Докато лежах и умирах

Дарл

— Джуъл — питам го, — ти на кого си син?

Ветрецът подухваше откъм обора, затова я сложихме под ябълката, където луната можеше на воля да шари през короната дългите заспали летви, под които, мине не мине, тя проговаряше с изблици на малки струйки тайнствени шипящи мехурчета. Доведох Вардаман да ги чуе. Когато приближихме, от него скочи котка и се шмугна в сенките със сребърни лапки и сребърни очи.

— Твойта майка беше кон, ама кой е баща ти бе, Джуъл?

— Ей, ти си много гадно и лъжливо копеле!

— Я не ми викай тъй! — изрепчвам му се.

— Гаден кучи син!

— Джуъл, не ми викай тъй!

В лъчите на високата луна очите му са като бели хартиени лепенки върху малка футболна топка, която някой е ритнал нагоре.

След вечеря Каш започна да се поти.

— Нагорещил се е — рече. — Сигурно от слънцето, дето го пече цял ден.

— Искаш ли да го полеем с вода? — питаме го. — Може да те отпусне.

— Да, благодаря ви — казва Каш. — От слънцето ще да е, няма от какво друго. Трябваше да се сетя и да го покрия.

— Ние трябваше да се сетим. Ти откъде да знаеш.

— Не забелязах, че се нагрява — отвърна Каш. — Трябваше да обърна внимание.

И го поляхме с вода. Под цимента кракът и стъпалото му приличаха на сварени.

— Така по-добре ли е? — попитахме.

— Задължен съм ви — рече Каш. — Чувствам го по-добре.

Дюи Дел бърше лицето му с подгъва на полата си.

— Гледай да поспиш — казваме му.

— Непременно — обещава Каш. — Много ви благодаря. Сега е добре.

Джуъл, викам, кой е баща ти, кажи бе, Джуъл?

Дявол да те вземе. Дявол да те вземе.