Докато лежах и умирах

Дарл

— Ето, това място — казва тате. Спира каруцата и оглежда къщата. — Може да ни дадат малко вода.

— Добре — съгласявам се. — Дюи Дел, иди и ги помоли да ни услужат с една кофа.

— Боже, ти знаеш — изплаква тате, — колко не искам на никого да съм длъжник, ти знаеш, Господи.

— Ако видиш някоя по-голяма консервна кутия, донеси я — казвам.

Дюи Дел слиза от каруцата, стиска пакета.

— Гледам, май си се озорила повече, отколкото очакваше, да продадеш кифлите в Мотсън — отбелязвам.

Как само се изнищват животите ни в безветрие, беззвучие и уморено повтаряне на уморени жестове: отгласи от стари принуди, неводени от ръка и недърпани от конци: пристъпи на ярост по залез-слънце и мъртви движения на кукли. Каш си счупи крака и сега стърготините се изсипват. Кърви, до смърт ще изкърви тоя Каш.

— Не искам на никого да съм длъжник — вика тате. — Бог ми е свидетел.

— Тогава направи си сам малко вода — казвам. — Можем да използваме шапката на Каш.

Дюи Дел се задава и с нея върви мъжът. После той спира, тя продължава към нас, а той стърчи там още миг-два и се връща при къщата, застава на пруста и ни наблюдава.

— По-добре да не го сваляме — казва тате. — Ще го оправим на място.

— Каш, искаш ли да те свалим? — питам го.

— Нали утре ще сме в Джеферсън? — Взира се в нас, очите му питат, напрегнати и тъжни. — Ще издържа.

— Това ще те облекчи — казва тате. — Ще пречи на счупеното да се мести и трие.

— Ще издържа — процежда Каш. — Много време ще загубим, ако спрем.

— Купихме вече цимента — казва тате.

— Ще издържа — повтаря Каш. — Въпрос на един ден. Излишно е да спорим. — Гледа ни, лицето му е изпито и посивяло, очите, широко отворени, питат. — И туй държи добре.

— Ама купихме го вече — настоява тате.

Разреждам цимента в консервата с бавна струйка вода и го разбърквам, докато се получат гъсти бледозелени кръгове. Занасям кутията при каруцата да я види Каш. Той лежи по гръб, изтънелият му профил се врязва в небето като дълбок, аскетичен силует.

— Така добре ли е? — питам го.

— Не слагай много вода, иначе няма да хване — казва той.

— Много ли съм налял?

— Намерете малко пясък — казва. — Въпрос на един ден е — вика. — Никак не ми пречи.

Вардаман тръгва към мястото, където пресякохме ръкава, и се връща с пясък. Изсипва го бавно върху гъстите навивки в консервата. Аз отново отивам при каруцата.

— Така добре ли е?

— Да — отвръща Каш. — Щях да издържа. Изобщо не ме мъчи.

Разхлабваме дървените шини и бавно изливаме цимента върху крака му.

— Внимавайте да не залеете и него — предупреждава Каш.

— Добре.

Дюи Дел откъсва парче вестник от пакета и забърсва цимента, покапал от крака на Каш по капака.

— Как го усещаш сега?

— Много добре — отговаря. — Разхлажда ме. Отлично.

— Ако това ще помогне — обажда се тате, — моля те да ми простиш. И аз като теб не съм предполагал, че ще стане тъй.

— Добре го чувствам — казва Каш.

Да можеш просто да се разплетеш във времето. Колко ще е хубаво! Колко ще е хубаво, ако просто можеш да се разплетеш във времето.

Наместваме обратно шините и въжетата, пристягаме ги, на бавни изблици между връзките потича гъст светлозелен цимент, Каш безмълвно е вперил в нас дълбаещия си, питащ поглед.

— Това ще го държи добре — казвам.

— Ъхъ — изломотва Каш. — Благодаря ви.

В този момент всички се извръщаме от каруцата и се вторачваме в него. Той приближава по пътя зад нас с вдървен гръб и вдървено лице, движи се само от бедрата надолу. Идва при нас, бледите му вкочанени очи белеят на зачервеното му свъсено лице и без да обели дума, се качва в каруцата.

— Стигнахме баир — казва тате, — викам да слезете и да повървите.