Докато лежах и умирах

Дарл

Каш лежи по гръб на земята, главата му е положена върху скатана дреха. Със затворени очи, посивял и с гладко слепнала на челото коса като петно, нарисувано с четка. Лицето му изглежда изпито, хлътнало под костния хребет на очните кухини, носа и челюстта, сякаш водата е изсмукала плътта, поддържала опъната кожата; зъбите в бледите му венци са леко раздалечени и ти се струва, че той беззвучно се смее. Изпънал се е на земята в прогизналите си дрехи като върлина, до главата му — малка локва повърнато, струйка от което още се стича от ъгълчето на устата по бузата му, понеже няма сили да извърне бързо или достатъчно настрани глава, затова Дюи Дел се навежда и го избърсва с подгъва на полата си.

Приближава Джуъл. Държи рендето.

— Преди малко Върнън намери и линеала — съобщава. Поглежда надолу към Каш, от него също се стича вода. — Още ли не е проговорил?

— Той си носеше и триона, и чука, и тебешир-линията, и метъра — обаждам се. — Сигурен съм.

Джуъл оставя на земята линеала. Тате го следи с поглед.

— Не може да са далече. Всичко изпадна от раз. Има ли по-нещастен човек от мен на земята!

Джуъл не поглежда тате.

— По-добре извикай Вардаман да се върне — отсича. Оглежда Каш. Обръща гръб и се отдалечава. — Накарай го да проговори колкото може по-скоро — нарежда, — за да ни каже какви още инструменти е носел.

Връщаме се при реката. Каруцата е издърпана, колелетата са подпрени (внимателно, всички помагахме; но сякаш над пострадалата, позната, застинала форма на каруцата още витаеше притаената, застрашителна сила, разрушението, което уби мулетата, дето я теглеха допреди по-малко от час) над ивицата на прилива. Ковчегът лежи в дълбокия кош на каруцата, дългите светли дъски, малко потъмнели от наквасването, са все така жълти, съвсем като злато, гледано през вода, ако не броим двете дълги бразди тиня. Отминаваме каруцата и излизаме на брега.

Краят на въжето е здраво вързан за едно дърво. В плитчината, до колене във водата, стои Вардаман, навел се е напред и с прехласнато възхищение наблюдава Върнън. Вече не крещи, мокър е до подмишниците. На другия край на въжето, до рамене във водата, е Върнън, който се извръща към Вардаман и вика:

— Бягай назад. Иди при дървото и дръж въжето да не се изхлузи.

Вардаман отстъпва по въжето до дървото, заднешката, без да откъсва очи от Върнън. Когато приближаваме, той ни мята ококорен и леко озадачен поглед. После отново се заплесва във Върнън с неговото възторжено любопитство.

— Намерих и чука — обявява Върнън. — Трябваше вече да сме намерили и тебешир-линията. Дано не я е отнесла водата.

— Като нищо, помен няма от нея — казва Джуъл. — Едва ли ще я намерим. Поне да издирим триона.

— Да, трябва, на всяка цена — казва Върнън. — Оглежда водата. — Да потърсим и тебешир-линията. Какво още носеше той?

— Още не е проговорил — измърморва Джуъл и влиза във водата. Обръща се и ме поглежда. — Върви и го свести, за да каже — нарежда ми.

— Тате е при него — отвръщам.

И влизам след Джуъл във водата, по въжето. То е като живо в ръката ми, набъбнала, дълга, кънтяща дъга. Върнън поглежда към мен.

— Ела, добре е и ти да си там — вика ми.

— Да видим какво още можем да съберем, преди водата да завлече всичко — казвам.

Държим се за въжето, около раменете ни течението къдри вълнички и вирчета. Но под измамното му благодушие флегматично ни затиска мощна сила. Никога не съм допускал, че през юли водата може да е толкова ледена. Сякаш едни ръце са ни подхванали да ни месят и мачкат до кости. Върнън постоянно се озърта назад към брега.

— Дали ще ни издържи всичките? — пита.

Ние също поглеждаме назад и проследяваме коравата въжена корда от излизането й от водата до дървото, където Вардаман клечи и ни наблюдава.

— Дано мулето ми не духне към къщи самò — изпъшква Върнън.

— Давайте да свършваме тук — вика Джуъл.

И започваме да се гмуркаме поред, здраво хванали се за въжето, плътно скупчени в мразовитата водна стена, която засмуква назад по течението облаците тиня, вдигани от краката ни, докато ние висим и опипом претърсваме студеното дъно. Тук даже тинята не стои мирно. Тя е ледена и подкопава, а цялата земя под нас изглежда да се движи. Напредваме внимателно по въжето и търсим нашите протягащи се ръце, за да се държим един за друг; а когато поредният от нас изплува отгоре, напрегнато започва да се взира в кипящия водовъртеж, в който единият от трима ни тършува дъното. Тате е слязъл на пясъчната ивица и ни следи.

Върнън изскача, от него шурти вода, цялото му лице се е събрало в издутата, пръхтяща уста. Устните му са синьо-черни, кръг износена автомобилна гума. Но държи линеала.

— Ще се зарадва — казвам. — Чисто нов му е. Няма месец, откакто го изписа по каталог.

— Само ако бяхме сигурни какво още е носел — казва Върнън и хвърля поглед през рамо, а после се втренчва в мястото, където е изчезнал Джуъл. — Той не се ли гмурна преди мен? — пита Върнън.

— Не знам — казвам. — Май да. Ами да. Преди теб.

Забиваме погледи в гъстата разбълникана повърхност, която се оттича от нас на бавни въртопи.

— Дай му знак с въжето — казва Върнън.

— Той е от твойта страна.

— От мойта страна няма никой — отвръща.

— Ти дръпни въжето — инатя се.

Той вече го е сторил и държи края му над водата; тогава зърваме Джуъл. На десетина ярда от нас; изскоква, пръхти, гледа ни и с рязко движение на главата отмята назад дългата си коса, после хвърля поглед към брега; виждаме го как дълбоко си поема въздух.

— Джуъл — подвиква Върнън, не високо, но гласът му се понася над водата плътен и ясен, нетърпящ възражение и все пак тактичен. — Трябва да е тук някъде. По-добре се върни при нас.

Джуъл се гмурва обратно. Ние стоим, запъваме гърбове срещу течението, втренчили сме се във водата, където е изчезнал той, стискаме между нас умрялото въже като пожарникари, които са развили маркуча и чакат водата да потече. Ненадейно от наплива зад нас изниква Дюи Дел.

— Върнете го! — пищи тя. — Джуъл!

Той изскача отново, отмята падналата на очите му коса. И се пуска към брега, а течението го изтласква встрани от брода.

— Ей, Джуъл! — крещи Дюи Дел.

Ние стоим, вкопчени във въжето, виждаме го как стига до брега и тръгва да излиза. Надигайки се от водата, той изведнъж се навежда и взема нещо. Връща се по ивицата. Намерил е тебешир-линията. Изравнява се с нас и спира, оглежда се, сякаш търси нещо. Тате върви надолу по брега. Отива да погледне още веднъж мулетата, там, където подпухналите им трупове кротко се полюшват и търкат един о друг във вялите води на завоя.

— Върнън, какво направихте с чука? — пита Джуъл.

— Дадох го на него — отговаря Върнън и кима към Вардаман. Вардаман поглежда към тате. После към Джуъл. — Заедно с линеала.

Върнън следи с поглед Джуъл. Той се отправя към брега и ни отминава, мен и Дюи Дел.

— Излизай от водата — заповядвам й.

Тя е впила очи в Джуъл и Върнън и не отговаря.

— Къде е чукът? — пита Джуъл.

Вардаман хуква нагоре по брега и го донася.

— По-тежък е от триона — казва Върнън.

Джуъл овързва края на тебешир-линията около дръжката на чука.

— В чука има най-много дърво — отбелязва Джуъл.

Двамата с Върнън стоят един срещу друг и гледат Джуъл в ръцете.

— И е по-плосък — добавя Върнън. — Ще изплава три пъти по-лесно, бас ловя. Опитай с рендето.

Джуъл поглежда Върнън. Върнън също е висок; дълги и слаби, двамата са се изправили очи в очи, с полепнали мокри дрехи. Лон Куик може да познава по небето с точност до десет минути колко е часът, даже ако е облачно. Имам предвид Големия Лон, не Малкия Лон.

— Защо не излизаш от водата? — питам я.

— Няма да изплава трионът — вика Джуъл.

— Но шансът на триона да изплава е по-голям, отколкото на чука — отговаря Върнън.

— Ай на бас — казва Джуъл.

— Не се хващам — отговаря Върнън.

Стоят там и зяпат неподвижните ръце на Джуъл.

— По дяволите — казва Джуъл. — Давай тогава рендето.

Тъй че увързват рендето и тебешир-линията и отново нагазват във водата. Тате се връща на брега. Спира за малко при нас и ни гледа, сгърбен, съсипан, напомня грохнал вол или пък стар лешояд.

Върнън и Джуъл, обратно в реката, се борят с течението.

— Махай се от пътя ни — крясва Джуъл на Дюи Дел. — Излизай от водата.

Тя се притиска леко в мен, за да могат те да минат, Джуъл носи рендето високо във въздуха, все едно е чупливо, синята връв на тебешир-линията, прехвърлена през рамото му, се влачи след него. Подминават ни и спират; започват тих спор къде точно е мястото, където се е преобърнала каруцата.

— Дарл трябва да знае — казва Върнън.

Поглеждат ме.

— Не знам — викам им. — Не бях в нея, когато стана.

— По дяволите! — ядосва се Джуъл.

Продължават предпазливо нататък, препречват течението, налучкват брода с крака.

— Държиш ли въжето? — пита Върнън.

Джуъл не отговаря. Поглежда назад към брега, преценява нещо, после към водата. Изхвърля рендето надалеч и пуска връвта да се плъзга през пръстите му, където се провира тя, пръстите му посиняват. Когато връвта спира да се размотава, той я подава обратно на Върнън.

— По-добре тоя път пусни мен — казва Върнън.

Джуъл отново не отговаря; ние го виждаме да се гмурка под водата.

— Джуъл! — циври Дюи Дел.

— Не е много дълбоко — подвиква Върнън. Но не я поглежда. Вторачил се е във водата, където изчезна Джуъл.

Когато изплува, Джуъл държи триона.

А когато минаваме край каруцата, тате е там и бърше двете тинени бразди с шепа листа. На фона на цялата разтурия конят на Джуъл е като пъстро одеяло, простряно на въже.

Каш не е помръднал. Стоим над него, стискаме рендето, триона, чука, линеала, метъра и тебешир-линията, а Дюи Дел кляка и повдига главата на Каш.

— Каш — хлипа тя, — Каш.

Той отваря очи и се звери в обърнатите ни наопаки лица.

— Има ли по-злочест човек от мен на земята! — мълви тате.

— Каш, погледни — предумваме го и държим високо инструментите, за да ги види, — носеше ли още нещо?

Той се опитва да проговори, върти глава на едната, на другата страна, затваря очи.

— Каш — викаме, — Каш!

Обръща глава, за да повърне. Дюи Дел избърсва устата му с мокрия подгъв на роклята си; сега вече е в състояние да говори.

— Точилото за триона му — сеща се Джуъл. — Новото, дето го купи заедно с метъра. — Обръща се и тръгва.

Както е клекнал, Върнън поглежда нагоре след него. След миг се изправя и се спуска към водата след Джуъл.

— Няма по-злочест човек от мен на земята! — изплаква тате. Изправя се висок над нас, клекналите; прилича на скулптура от необработено дърво, непохватно одялана от някой пиян карикатурист. — Какво по-голямо мъчение от това — продължава, — но аз не я виня. Никой не може да ме набеди, че я обвинявам.

Дюи Дел е положила обратно главата на Каш върху скатаното палто и леко я е извъртяла настрани, за да не повръща отгоре си. До него са строени инструментите му.

— Може да се каже, че извади късмет, това е същият крак, дето го счупи при падането от черквата — казва тате. — Аз не я виня нея.

Джуъл и Върнън отново са в реката. Гледано оттук, те сякаш изобщо не нарушават водната площ; все едно с един-единствен удар тя ги е разсякла и двамата през средата, два торса, които напредват по повърхността безкрайно комично и предпазливо. А тя ти изглежда спокойна като механизъм, който дълго време си наблюдавал и слушал. Сякаш съсирекът, който си ти, се е разтворил на безчет изначални движения; на взор и слух, сами по себе си слепи и глухи; на ярост, притихнала в бездействие. А мократа рокля на клекналата Дюи Дел откроява пред мъртвите очи на трима слепи мъже онези млеконадойни нелепости, които са хоризонтите и долините на земята.