Докато лежах и умирах

Дарл

В черния отвор към плевнята той сякаш се материализира от мрака, по бельо и строен като състезателен кон, в първото зарево на пожара. Скача на земята, по лицето му са изписани гняв и неверие. Видял ме е, без даже да обърне глава, нито очи, в които пламъците лудуват като две малки факли.

— Тръгвай — провиква се и се втурва по наклона към обора.

Още миг тича сребърен в лунната светлина, а после се мярва като плосък, чисто изрязан ламаринен силует на фона на изненадващия, беззвучен взрив, при който целият сеновал над обора лумва отведнъж, сякаш е бил натъпкан с барут. Предната стена, конична фасада с четвъртит отвор за вход, е препречена само от тантурестия релеф на ковчега върху дървените магарета, който напомня на кубистично насекомо. Зад мен тате, Гилеспи, Мак, Дюи Дел и Вардаман изскачат от къщата.

Той спира при ковчега, навежда се, поглежда ме с разкривено от ярост лице. Над главите ни пламъците фучат като гръмотевици; връхлита ни хладно течение: още не е поело зноя, шепа нарязано сено изведнъж се издига и бързо прелита към клетките, където един кон неистово цвили.

— Бързо! — пищя. — Конете.

Той ми се блещи свирепо още миг, после поглежда към покрива над нас и хуква към клетката с цвилещия кон. Животното се мята и хвърля чифтета, думтежът от ритниците му се слива с грохота на пожара. Громолят като безкраен влак, преминаващ по нескончаем мост. Гилеспи и Мак изтичват край мен по нощни ризи до коленете, крещят с тънки и пискливи гласове, нелепи и в същото време дълбоко ужасени и жални.

— …………….кравата…………..обора…………

Нощницата на Гилеспи бяга с течението пред него, издута като балон около косматите му бутове.

Вратата на клетката е хлопнала затворена. Джуъл я блъска с тяло да я отвори, а след това се появява, извил гръб като дъга, с изскочили под бельото мускули, и издърпва за главата коня навън. В сиянието на пожара той върти очи, в които искри мек, летлив, див млечносинкав огън; мускулите му набъбват и плъпват на талази всеки път, щом отметне глава назад и повдигне Джуъл от земята. Той продължава да го дърпа, бавно, с всички сили; и още веднъж хвърля през рамо към мен светкавичен, убийствен поглед. Дори след като излизат от обора, конят не спира да се съпротивлява и да се дърпа назад към вратата, докато накрая Гилеспи профучава гол-голеничък край мен, омотава ризата си около главата му и започва да налага пощръклялото животно, за да го отдалечи от вратата.

Джуъл хуква назад и отново оглежда ковчега. Но отминава.

— Къде е кравата? — крещи, докато прелита край мен.

Спускам се след него. В клетката Мак се бори с другото муле. Когато обръща глава, виждам в светлината на пламъците как и то лудо върти очи, ала не издава звук. Просто стои, наблюдава през хълбок Мак и замахва със задница, щом той се опита да го приближи. Мак се обръща към нас, очите и устата му са като три кръгли дупки в лицето, а луничките му — същи грах в чиния. Гласът му е тънък, вреслив, далечен.

— Нищо не мога да направя…

Сякаш някой изтръгна от устните му звука и го захвърли високо нагоре, а той ни говори от някакво огромно разстояние на безсилие. Джуъл се плъзва край нас; мулето се извърта и рита, но той вече го е докопал за главата. Навеждам се към ухото на Мак:

— Ризата. Увий му главата.

Мак ме зяпва. После с едно движение съблича ризата си, хвърля я около главата на мулето и то изведнъж се укротява. Джуъл реве насреща му:

— Кравата? Къде е кравата?

— Отзаде — крещи Мак. — Последната клетка.

Кравата следи влизането ни. Забила се е в ъгъла с наведена глава и още преживя, но забързано. И не помръдва. Джуъл спира, поглежда нагоре и изведнъж виждаме как целият под на сеновала се стапя. Просто се превръща в огън; засипва ни ситен дъжд от искри. Той се оглежда. В дъното под поилката се мъдри трикракото столче на доячите. Той го грабва и трясва с него задната дъсчена стена. Чупи една, втора и трета дъска; ние издърпваме останките. Както сме се навели над отвора, нещо зад гърба ни се устремява към нас. Кравата е; на един само пръхтящ дъх тя се юрва през нас и разбитата стена право в заревото на пожара навън, изправила опашка, все едно някой е заковал дълга метла по продължението на гръбнака й.

Джуъл се обръща да се върне в обора.

— Чакай, Джуъл — крещя. Понечвам да го сграбча, той отблъсква ръката ми. — Луд ли си, не виждаш ли, че не можеш да влезеш там? — Пътеката на обора е като лъч от прожектор, превърнал се в дъжд. — Ела, ела да минем оттук — увещавам го.

В момента, в който се измъкваме през пробива, той се затичва.

— Джуъл — викам и хуквам след него.

Бърз като стрела, той завива зад ъгъла. Когато стигам там, той вече е на следващия ъгъл и на фона на огнените езици се носи като онова изрязано от ламарина привидение. Тате, Гилеспи и Мак стоят на разстояние и гледат обора, пембен в чернотията, временно победил светлината на луната.

— Хванете го! — викам. — Спрете го!

Когато наближавам обора, той се боричка с Гилеспи; единият слаб и по бельо, другият гол-голеничък. Същински фигури от гръцки фриз, понеже червеното зарево ги е откъснало от всяка реалност. Преди да стигна до тях, той е съборил Гилеспи на земята, обърнал се е и е влетял в обора.

Сега ревът на пожара значително е утихнал, подобно на рева на реката. Гледаме как в разпадащия се просцений на портата Джуъл притичва приведен до далечния край на ковчега и се навежда над него. За миг той вдига очи нагоре, после поглежда навън към нас през дъжда от горящо сено, сякаш завеса от огнени бисери, и по движението на устата му виждам, че крещи името ми.

— Джуъл! — пищи Дюи Дел. — Джуъл!

Струва ми се, че чувам гласа на всичко, насъбрано в нея през последните пет минути, и чувам как се бори и дърпа, понеже тате и Мак я държат, а тя вие „Джуъл! Джуъл!“. Но той вече не гледа към нас. Виждаме как напряга рамене, докато повдига ковчега от единия край в изправено положение и как го приплъзва с една ръка от дървените магарета. Ковчегът се извисява невероятно висок и го скрива: не можех да повярвам, че на Ади Бъндрън й е необходимо толкова голямо пространство, за да лежи удобно; още миг ковчегът стърчи прав под дъжда от искри, които се пръскат и разнасят, сякаш допирът им с него поражда нови зари. После, набрал инерция, той полита напред и открива Джуъл, също в потоп от рояци искри, та го виждаш като в прозирен огнен ореол. Без да забавя скорост, ковчегът се накланя, връща се малко назад и за миг застива, а после бавно се сурва напред и раздира завесата. Този път Джуъл го е обяздил, държи се вкопчен в него до момента, в който ковчегът не се сгромолясва на земята и не го изхвърля далече встрани, а Мак се втурва към тънката миризма на обгорено месо да пляска и гаси пълзящите алени ръбове на дупките, които разцъфват като цветя по потника на Джуъл.