Докато лежах и умирах

Дарл

Той продължава към обора, навлиза под навеса, гърбът му е прав като дърво.

Дюи Дел носи в едната си ръка кошницата, в другата — нещо четвъртито, увито във вестник. Лицето й е спокойно, но намусено, очите й — хем умислени, хем нащрек; в тях зървам удвоения гръб на Пийбоди, като две кръгли грахови зърна в два напръстника: възможно е в гърба на Пийбоди те да са два червея, от ония, дето тайно и непрестанно те гризат, а като излязат от другата страна, внезапно те изритват от съня ти или от събуждането ти с объркано, напрегнато и тревожно лице. Тя оставя кошницата в каруцата и се качва, кракът й се мярва дълъг под пристегнатата рокля: лостът, който движи света; един от пергелите, измерващи дължината и ширината на живота. Сяда до Вардаман и слага пакета в скута си.

В този момент той изчезва в обора. Без да погледне назад.

— Не е редно така — казва тате. — Дължи й поне малко уважение.

— Тръгваме — отсича Каш. — Щом иска, да остане. Тук ще му е много добре. Може би ще отиде при Тъл.

— Ще ни настигне — успокоявам ги. — Ще мине напряко и ще ни пресрещне при отбивката за Тъл.

— Като нищо щеше да яхне коня — ядосва се тате, — ако не го бях спрял. До гуша ми е дошло от петнистата му гадина, по-бясна е и от дива котка. Нарочно ни обижда, и нея, и мен.

Каруцата потегля; мулетата разщъкват уши. Зад нас, високо над къщата, те кръжат неподвижни по висока спирала, смаляват се и изчезват.