Докато лежах и умирах

Самсон

Беше пред залез-слънце. Седяхме на трема, когато по пътя се зададе каруцата с тях петимата в нея и един на кон отзад. Някой вдигна ръка, но отминаха дюкяна, без да спрат.

— Кой е тоя? — пита Маккалъм. — Не се сещам как му беше малкото име, близнака на Рейф, абе знаете го.

— Това е Бъндрън, живее от другата страна на Ню Хоуп — обяснява Куик. — Я, Джуъл язди един от конете на Сноупс.

— Не знаех, че изобщо е останал някой от ония коне — казва Маккалъм. — Мислех, че вие там най-накрая сте намерили как да се отървете от тях.

— Опитай се да хванеш тоя — подхвърля Куик.

Каруцата продължи по пътя си.

— Бас ловя, че старият Лон никога не му го е давал — включвам се аз.

— Не е — отвръща Куик. — Той го купи от баща ми. — Каруцата караше нататък. — Май не са чули за моста — добавя.

— Между другото, те какво правят тука? — пита Маккалъм.

— Може би ще разпускат, след като той погреба жена си — отвръща Куик. — Сигурно отиват в града, нали и мостът до Тъл е залят. Чудя се дали са чули за тоя мост.

— В такъв случай ще трябва да прехвърчат — казвам. — Според мен оттук до устието на Ишатава не е останал ни един читав мост.

В каруцата им имаше още нещо. Но Куик ходи на оплакването преди три дни и, естествено, на нас през ум не ни мина друго, освен че са тръгнали много късно от къщи и не са чули за моста.

— Извикай им — казва Маккалъм.

По дяволите, името му се мотае на върха на езика ми. Все едно, Куик им извика и те спряха, а той отиде при каруцата да им обясни.

Върна се с тях.

— Отиват в Джеферсън — съобщава. — Мостът при Тъл също е заминал.

Сякаш ние не знаехме. Но лицето му изглеждаше особено, еле пък около ноздрите, а ония намърдани вътре, Бъндрън, момичето и момчето на предната седалка, зад тях на задната дъска между ритлите Каш и другият, дето не излиза от устата на хората, и накрая оня на петнистия кон. Според мен вече й бяха свикнали, защото когато казах на Каш, че се налага да се върнат обратно през Ню Хоуп и какво е най-добре да сторят, той отсече:

— Смятам, че ще минем отсреща.

Аз не се бъркам в чуждите неща. Всеки да си гледа работата, както най му отговаря, казвам. Но след като разказах на Рейчъл как не са повикали един прост селски знахар да я премаже със смола, а пък е юли и тъй нататък, се върнах при обора и се опитах да поговоря за всичко това с Бъндрън.

— Обещах й — вика той. — Тя така си беше наумила.

Забелязал съм, че мързеливият, онзи, който мрази да действа, задвижи ли се веднъж, предпочита да продължи да се движи, също както се инати да не помръдва от мястото си, ако е в покой, божем ненавижда не толкова самото действие, колкото започването и спирането му. И като че ли при всяка изникнала пречка, която затруднява я движението, я стоенето, започва да ти се емчи. Седеше си оня там на каруцата, сгърбен един такъв и мигащ, слушаше наште разкази за това колко високо се е покачила водата и колко бързо е заляла моста, и да ме вземат дяволите, ама май нещо се наду, все едно лично беше вдигнал нивото на реката.

— Казваш, че никога не си я виждал да стига толкова високо? — попита. — Каквото Бог дал. Изглежда, и до утре заран няма много да спадне — добавя.

— По-добре останете тука тази нощ — предлагам, — а утре на ранина тръгнете обратно за Ню Хоуп.

Просто ми беше жал за мулетата, бяха станали кожа и кости. Обясних на Рейчъл, викам й „Боже, да не искаш да ги отпратя да блъскат осем мили в тъмното до къщи? Какво да правя, викам. Ще я оставят само за една нощ, в обора, на разсъмване непременно си тръгват. Затова им казах, „Пренощувайте тук и утре рано поемате към Ню Хоуп. Имам колкото щете инструменти, щом вечеряме, момчетата могат да го изкопаят, че да е готов, ако искат“ — чак тогава забелязах как ме гледа момичето. Ако очите й бяха пищови, сега нямаше да ти говоря. Да пукна, ама направо бълваха огън по мен. Пък когато отидох в обора при тях, тя говореше и изобщо не забеляза, че приближавам.

— Ти й обеща — рече. — Тя нямаше да си тръгне, преди да й обещаеш. Мислеше, че може да разчита на теб. Ако не изпълниш желанието й, ще те застигне проклятие.

— Никой да не е посмял да издума, че не смятам да удържа на думата си — вика Бъндрън. — Моето сърце е отворено за всеки човек.

— Не ме е грижа за сърцето ти — отряза го тя. Изшептя го като в скоропоговорка. — Ти й обеща. Длъжен си. Ти…

В този миг ме видя и млъкна, застина там. Ако бяха пищови, сега нямаше да ти говоря. А като отворих пред него дума за това, той рече:

— Обещах й. Беше си наумила.

— Тя, струва ми се, предпочита майка й да е погребана наблизо, за да може…

— Обещах на Ади — упорстваше той. — Тъй си го беше намислила.

Тогава им казах да вкарат каруцата в обора, защото отново отиваше на дъжд, а и вечерята беше почти готова. Само че те отказаха да влязат в къщата.

— Благодаря ти — казва Бъндрън. — Няма да те притесняваме. Носим едно-друго в кошницата. Ще ни стигне.

— Хубаво е — съгласявам се, — че си внимателен с жените в семейството си, но и аз съм такъв в мойто. Та когато някой се отбие у дома по време на вечеря и откаже да сподели трапезата ни, жена ми го приема като обида.

Така момичето отиде в кухнята да помага на Рейчъл. Тогава при мен дойде Джуъл.

— Разбира се — казвам. — Вземи от яслата колкото ти трябва. Когато храниш мулетата, дай и на него да се наяде.

— За него искам да платя — вика.

— Няма за какво. Не оставям човек в нужда от малко сено за коня си.

— Правилно е да ти платя — казва той; стори ми се, че чух „за добавката“.

— Каква добавка? — питам. — Няма ли да яде сено и царевица?

— За добавката към дажбата — отвръща. — На него му отпускам по-големи дажби, но не позволявам на никого да е длъжник.

— Момче, от мен не можеш да купуваш храна — казвам. — Ако ще, да омете цялата ясла, утре сутринта ще ти помогна да натовариш на каруцата всичкото сено от обора.

— Той никога и на никого не е бил длъжник — настоява. — Искам да ти платя.

А ако е каквото искам аз, изобщо нямаше да сте тук, беше ми на езика. Но изрекох само:

— Ами крайно време е да започне тогава. От мен няма да купиш храна.

Рейчъл първо сложи вечерята, а после двете с момичето отидоха да приготвят леглата. Но ни един от тях не пожела да влезе.

— Мъртва е от доста дълго време, трябва да сложите край на тая щуротия — казвам.

То и аз като всички хора уважавам покойните, но покойниците трябва да се уважават заради самите тях, затова най-добрият начин да уважиш една смъртница, положена в ковчег от четири дни, е да я заровиш в земята колкото можеш по-бързо. А те не искаха да го направят.

— Не е редно — инати се Бъндрън. — Разбира се, ако момчетата решат, да спят в леглата, но аз оставам до нея. Няма да я зарежа.

Тъй че когато отново отидох при тях, те всички бяха наклякали на земята около каруцата.

— Пусни поне детето да дойде при нас и да се наспи — казвам му. — Най-добре ела и ти — обръщам се към момичето. Нямах намерение да им се меся. И със сигурност никога не й бях пакостил.

— Той вече заспа — отвръща Бъндрън. Бяха го сложили да си легне в поилката на една от празните клетки.

— Ела тогава ти — викам й. — Но тя и този път дума не обели. Те просто клечаха там. Едва се виждаха. — А вие, младежи — каня ги, — утре ви чака тежък ден.

След малко Каш се обажда:

— Благодаря. Тук ни е добре.

— Не искаме да сме длъжници — добавя Бъндрън. — Благодаря най-любезно.

И ги оставих там да си клечат. Реших, че за четири дни вероятно й бяха свикнали. Но Рейчъл не беше.

— Безобразие — възмущава се тя. — Пълно безобразие!

— Какво да прави човекът — викам й. — Дал й е дума.

— Кой ти говори за него? — повишава глас Рейчъл. — Някой да го е грижа за него? — изплаква тя. — Аз просто пожелавам на него и на теб, и на всички мъже на света, дето ни мъчите живи и ни унижавате мъртви, дето ни тътрузите насам и натам по таз земя…

— Добре, добре, хайде — успокоявам я. — Разстроена си.

— Не ме докосвай! — крясва тя. — Да не си посмял!

Мъжът никога не е наясно с тях. Живях с една и съща петнайсет години и да ме вземат дяволите, ако я разбирам. Представял съм си как безброй неща може да се изпречат помежду ни, но да ме носят мътните, ако някога ми е минавало през ум, че това ще е четиридневен труп, на туй отгоре женски. Ами те сами си вгорчават живота, щото не приемат нещата каквито са, както прави мъжът.

Тъй че си легнах, заслушах се в прииждането на дъжда и ги мислех, бяха ми пред очите, наклякали там около каруцата, докато капките трополят по покрива над тях, мислех и за плачещата Рейчъл до мен, и даже след като по-късно тя заспа, продължаваше да ми се струва, че още чувам плача й, но най-вече усещах миризмата, макар да знаех, че няма как да стига до мен. Дори тогава не можех да преценя подушвам ли я, не я ли подушвам, или се получава така просто защото знаех, че е това, което е.

Така на другата сутрин дори не отидох при тях. Чух ги да запрягат и когато пресметнах, че трябва да са готови за тръгване, излязох през предната врата и поех по пътя към моста, докато не чух каруцата да излиза от двора ми и да обръща назад към Ню Хоуп. Когато се върнах вкъщи, Рейчъл ми се нахвърли, че не съм си бил на мястото и не съм ги склонил да влязат поне за закуска. То кога ли си наясно с тях! Тъкмо решиш, че казват едно и да не съм жив, ако тозчас не ти се наложи не само да си сменяш мнението, ами като нищо и да си изпатиш, че не си разбрал какво са искали да кажат.

Но още като че ли усещах миризмата. Затова реших, че не е, защото мирише, а защото знаех какво има там, тъй понякога човек се подлъгва. Като отидох в обора обаче, разбрах друго. Щом стъпих вътре, мярнах нещо. Когато се зададох, то сякаш взе да се надига и първо си помислих, че някой от тях е останал, чак после видях какво е. Беше лешояд. Озърна се, видя ме и се заклати нататък по пътеката с разкрачена стъпка, провлякъл крила, хвърляше погледи към мене през едното рамо, през другото, същи плешив дядка. Излезе навън и започна излитането. Дълго се носи ниско, преди да се издигне във въздуха, такъв един дебел и тежък, напоен с дъжд до мозъка на костите.

Ако наистина бяха решили да стигнат до Джеферсън, според мен трябваше да заобиколят през Маунт Върнън, както направи Маккалъм. Той ще се прибере у дома с коня си към вдругиден. Оттам има само осемнайсет мили до града. Но понеже и онзи мост може да е отнесен, току-виж, взел нещо от Божия разум и промисъл.

Пустият му Маккалъм. Дванайсет години, мине не мине, правим с него търговийки. Знаем се от момчета; знам му и името като мойто си. Ама дявол да ме вземе, не ми идва на езика.