Докато лежах и умирах

Анс

Казах му от уважение към мъртвата му майка да не тръгва с оня кон, никак няма да е редно да се пъчи край нас на неговото чалнато циркаджийско добиче, след като тя иска всички ние, дето сме излезли от собствената нейна плът и кръв, да сме в каруцата до нея, но едва задминахме просеката за Тъл и Дарл взе да се смее. Седи там отзад до Каш на страничната пейка с мъртвата му майка в ковчега пред краката им и се киска. Не знам колко пъти съм му обяснявал — ей затова е в устата на хората, щото все ги върши едни такива. Казвал съм му, за мен е много важно какво говорят другите за мойта плът и кръв, макар за тебе нищо да не значи, и макар аз да съм отгледал тая ваша пасмина момчешка, ама като се държиш така, хората имат право да говорят какво ли не за тебе и то се стоварва върху майка ти, викам му, не върху мене: аз съм мъж, мога да изтрая подобни дивотии; но ти трябва да внимаваш за женските си близки, за майка ти, за сестра ти, и тъй, обърнах се аз да го погледна, а той седи там и се хили.

— Аз не очаквам уважение от тебе — викам му. — Но родната ти майка още не е изстинала в ковчега.

— Ей го — вика Каш и кима към отбивката.

Конят е доста далече, но напредва с добра стъпка и не е нужно да ми обясняват кой се е задал. Просто погледнах назад към Дарл, той седи там, ухилен.

— Направих всичко по силите си — казвам. — Постарах се да изпълня всичко, както го поиска тя. Бог ще ми прости и ще извини държането на ония, които сам ми е пратил.

Дарл седи на пейката над нея, точно където лежи тя, ухилен.