Докато лежах и умирах

Ади

Следобед, когато училището затвореше и последното от тях си тръгнеше, подсмърчайки с малкото си сополиво носле, вместо да се прибера у дома, слизах по хълма при извора, където можех да мълча и да ги мразя. Тогава там цареше пълен покой, водата избълбукваше и отминаваше, слънцето кротко се скосяваше през дърветата, а тишината дъхтеше на влага, на гниещи листа и на пробуждаща се земя; особено в ранна пролет, защото тогава беше най-зле.

Тогава можех да си припомня как баща ми обичаше да казва, че основанието да живееш е да се подготвиш да си мъртъв задълго. А като трябваше да ги гледам ден след ден, всеки с неговите или нейни тайни и егоистични щения и с кръв чужда от кръвта на другите, чужда и на моята, и като си помислех, че това май бе единственият начин да се подготвя да съм мъртва, мразех баща ми, задето изобщо ме беше посял. И с нетърпение ги чаках да сбъркат, за да ги нашибам с пръчката. Когато тя плющеше, усещах я върху моята плът; когато се врязваше и сцепваше кожата, шурваше моята кръв и с всеки удар си мислех: Сега ме забелязвате, нали! Сега съм нещо в тайния ви и самолюбив живот, аз, която веднъж завинаги съм белязала вашата кръв с моята.

Така взех Анс. Видях го три-четири пъти да минава пред училището, преди да науча, че е отклонявал каруцата си цели четири мили от пътя. Още тогава ми направи впечатление, че е започнал да се прегърбва — висок и млад мъж, — та вече напомняше с нещо на голяма птица, сгърбена на седалката в студа. Прекарваше бавно пред училището разскрибуцаната си каруца и докато преминаваше, бавно извръщаше глава, за да оглежда входа на школото, след което завиваше зад ъгъла и изчезваше от поглед. Един ден, когато той затрополи, аз излязох и застанах отпред. Щом ме видя, бързо отмести поглед встрани и повече не се обърна.

Най-лошо беше в ранна пролет. Понякога си мислех, че няма да издържа да лежа нощем в кревата и да слушам далечния див грак от дивите тъмни висини на дивите гъски, които отлитат на север, а денем едва да дочаквам да си тръгне и последното сополанче, за да сляза при извора. Та в оня ден, когато погледнах и видях как Анс, в празничен костюм, стои там и не спира да върти шапката в ръцете си, му казах:

— Ако имате в семейството ви поне една жена, защо, за бога, не ви накара да се подстрижете?

— Няма жена — рече той. После, докато очите му нахълтваха в мен като хрътки в чужд двор, изненадващо произнесе: — Затова идвам при теб.

— И не ви накара да изправите рамене — добавих. — Ни една ли няма? Но имате дом. Чувам, че имате къща и добро стопанство. Където живеете сам и сам се справяте, така ли е? — Той продължава да ме гледа и да върти шапката в ръцете си. — Нова къща — наблегнах. — Имате ли намерение да се жените?

Той повтори, забол очи в моите:

— Затова идвам при теб.

По-късно ми каза:

— Нямам близки. Тъй че няма да си имаш ядове. При теб сигурно не е така.

— Не е. Аз имам близки. В Джеферсън.

Лицето му леко помръкна.

— Да, имам малко стопанство. Пестелив съм; носи ми се име на добър и честен човек. Знам какви са градските хора, но може би, като си поговорят с мен, твойте…

— Може да те изслушат — прекъснах го, — само че трудно ще си поговориш с тях. — Той се взря неразбиращо в лицето ми. — В гробището са.

— Но с живите ти роднини ще е различно.

— Едва ли — отвърнах. — Не знам. Никога не съм имала различни.

Така взех Анс. И когато разбрах, че Каш е в мен, разбрах, че животът е ужасен и че това е отговорът на ужаса от живота. Тогава открих, че думите са безполезни; че думите никога не изпълват онова, което се опитват да кажат. Когато той се роди, разбрах, че думата „майчинство“ е съчинена от някой, който е имал нужда от дума за това, защото онези, които имат деца, пет пари не дават съществува ли такава дума или не. Разбрах, че думата „страх“ е измислена от някой, който никога не е изпитвал страх; „гордост“ от някой, който не е имал гордост. И разбрах, че не е заради мръсните им носове, а защото трябваше да се използваме едни други с думи като паяци, увиснали на уста от някоя греда, които се люлеят и увиват, но никога не се докосват, и че само чрез ударите на пръчката моята кръв и тяхната кръв могат да потекат в една струя. Разбрах, че беше така, не защото моята самота трябваше отново и отново, всеки ден, да бъде насилвана, а защото никой не я бе насилвал, преди да се появи Каш. Даже нощем Анс.

Той също си имаше дума. Наричаше това любов. Но аз отдавна бях свикнала с думите. Знаех, че тази дума е като другите: просто калъп за запълване на липса; че когато настъпи часът, нямаш потребност от дума за това, не повече, отколкото за гордостта и страха. Каш не изпитваше необходимост да я казва на мен, нито аз да я казвам на него, и си рекох, щом Анс толкова иска, нека си я употребява. И тъй нещата стояха Анс или любов; любов или Анс; нямаше значение.

Мислех същото дори когато лежах с него в мрака, а Каш спеше в люлката до ръката ми. Мислех си даже, че ако той се събуди и заплаче, щях да накърмя и него. Анс или любов: нямаше значение. Самотата ми беше изнасилена, а сетне отново събрана в цялост от изнасилването: време, Анс, любов и каквото си поискаш извън този кръг.

После открих, че нося Дарл. Отначало не исках да повярвам. След това вярвах, че ще убия Анс. Чувствах се, все едно ме беше изиграл, скрит в думата като зад хартиен параван, беше ми забил през него нож в гърба. Но по-късно осъзнах, че съм изиграна от думи, които са далеч по-стари от Анс или любовта, и че същата дума е изиграла и Анс, а моето отмъщение ще е той никога да не узнае, че си отмъщавам. И когато се роди Дарл, поисках от Анс да ми обещае, като умра, да ме откара в Джеферсън, защото проумях, че баща ми е бил прав, въпреки че не е могъл да знае, че е прав, както аз не можех да зная, че греша.

— Глупости — отряза Анс, — ние с теб далеч не сме свършили с разплода, направили сме само две.

Не разбра, че в този миг умря. Понякога лежах до него в тъмното, слушах земята, сега моя плът и кръв, и мислех: Анс. Защо Анс. Защо си станал Анс. Мислех за името му, докато видях думата като форма, като съд, а него съгледах да се втечнява и излива в съда като студена меласа, потекла от мрака да напълни гърнето и то да застине неподвижно: знаменателна форма, дълбоко безжизнена като празна рамка на врата; а после установих, че съм забравила името на гърнето. И си помислих: формата на моето тяло, там, където някога бях девица, има форма на и не можех да си представя Анс, не можех да си спомня Анс. Не защото вече се виждах като недевица, а защото бях станала трима. И затова че щях да мисля за Каш и Дарл по същия начин, докато имената им не умрат, не се втвърдят във форми и не изчезнат, та аз да кажа, добре. Няма значение. Няма значение какви са им имената.

И когато Кора Тъл ми приказваше, че не съм била истинска майка, аз виждах думите да поемат в тънка редичка право нагоре, бързи и безобидни, а делата грозно да пълзят, прилепнали към земята, и след време двете линии така да се раздалечават, че човек не е способен да прекрачи от едната на другата; и мислех още, че грехът, любовта и страхът са само звуци, които никога несъгрешавалите, необичалите и нестрахувалите се хора приемат за онова, което никога не са имали и няма да имат, докато не забравят думите. Като Кора, която така и не се научи да готви.

Тя ще ми говори на мен какво дължа на децата си, на Анс и на Бог. Аз дадох на Анс децата. Без да съм ги искала. Не поисках от него даже онова, което той можеше да ми даде: един не-Анс. Такъв беше дългът ми към него, да не му поискам това, и изпълних този дълг. Жадувах аз да съм аз; а него оставих да си бъде формата и ехото на своята дума. Това беше повече, отколкото желаеше той, защото той не можеше едновременно да го поиска и да бъде Анс, който толкова се възползва от една дума.

А после умря. И не разбра, че е мъртъв. Лежах до него в мрака и слушах почернялата земя да говори за Божията любов, за красотата и греха Му; чувах тъмното безгласие, в което думите са дела, и други думи, които не са дела, а само проломи в човешките липси и те връхлитат като крясъци на гъски от дивата тъма на давнашни смразяващи нощи, за да ровят делата, същи сираци, на които някой е посочил две лица в тълпата и им е казал: Това е баща ти, а това е майка ти.

Вярвах, че съм го намерила. Вярвах, че основанието да живееш е дългът към живите, към страшната кръв, червения, горчив прилив, който клокочи през земята. Мислех за греха като за дрехи, които и двамата носим пред лицето на света, заради нужното благоприличие, понеже той си оставаше той и аз си оставах аз; за греха, толкова по-всецял и ужасен, понеже се явяваше инструмент, ръкоположен от Бога, твореца на първородния грях, за да очисти греха, който сам е създал. Докато го чаках в горичката, докато чаках, преди той да ме зърне, виждах го в мислите си като облечен в грях. И си го представях, както си представях самата мен, и аз в дрехата на греха, само че той беше по-красив, защото одеждата, която бе разменил за греха, беше осветена. Приемах греха като рухо, което ще съблечем, за да принудим тази страшна кръв да се пресели в самотното ехо на мъртвата дума високо във въздуха. Тогава отново щях да легна с Анс — аз не съм го лъгала: просто го отбих, както отбих от гърдите си Каш и Дарл, когато им дойде времето — и щях да слушам безгласната реч на черната земя.

Нищо не скрих. Опитах се никого да не мамя. Не ме беше грижа. Просто взех предпазните мерки, които той смяташе необходими за себе си, не и за моята сигурност, колкото като да наметна някаква дреха за пред хората. И докато Кора ме наставляваше, си мислех само, че с времето мъртвите думи горе във високото, изглежда, губят дори значението на мъртвия си звук.

После всичко свърши. Свърши в смисъл, че той си отиде и аз го знаех, въпреки че щях да го виждам и сетне, но никога повече нямаше да го видя скришом да притичва през гората към мен, облечен в пищната одежда на греха, която се разтваря в устрема на тайното му пришествие.

Но за мен не свърши. Искам да кажа, не свърши в смисъла на начало и край, защото по онова време за мен нищо нямаше нито начало, нито край. Дори още подлагах Анс на въздържание, не че го отблъсквах, по-скоро все едно между нас никога нищо не бе имало. Моите деца бяха само от мен, от дивата, разкипяна кръв по земята, от мен и от всичко живо; от нищото и от всичко. После открих, че нося Джуъл. Когато дойдох на себе си и се сетих да пресметна, вторият месец беше минал.

Баща ми казваше, че основанието да живееш е да се подготвиш да си мъртъв задълго. Най-после разбрах какво е имал предвид и разбрах, че той самият не е могъл да знае какво е имал предвид, защото мъжът няма как да знае какво е да разчистваш къща след това. Аз почистих моята къща. Когато Джуъл се появи на бял свят — лежах до лампата и надигнах глава да гледам доктора как прищипва и зашива пъпната връв, преди той да е вдишал първата си глътка въздух, — дивата кръв прекипя, замина и звукът й заглъхна. После всичко беше само мляко, топло и харно, лежах кротко в тежко мълчание и се подготвях да изчистя дома си.

Дадох на Анс Дюи Дел, за да отрицая Джуъл. По-късно му дадох Вардаман, за да заместя детето, с което го бях ограбила. И сега той имаше три деца, които бяха негови, но не мои. А аз можех вече да се подготвя да умра.

Веднъж разговаряхме с Кора. Тя започна да се моли за мен, понеже смяташе, че съм сляпа за греха, и поиска да коленича и аз да се помоля, защото за хората, за които грехът бил просто въпрос на думи, и спасението било просто в думите.