Докато лежах и умирах

Вардаман

Тя беше под ябълката, ние с Дарл вървим по луната, котката скача и бяга, а нея можем да я чуем през дъските.

— Чуваш ли? — пита Дарл. — Дай по-близо ухо.

Слагам ухо и я чувам. Само че не разбирам какво говори.

— Дарл, какво казва тя? На кого говори?

— Говори на Бог — отвръща Дарл. — Вика го на помощ.

— Какво иска от Него? — питам.

— Да я скрие от очите на хората — казва Дарл.

— Защо иска да я крие от очите на хората, Дарл?

— За да се раздели с живота — вика Дарл.

— Защо иска да се раздели с живота, Дарл?

— Слушай — шепне Дарл. И я чуваме. Чуваме я как се обръща на една страна. — Слушай — повтаря Дарл.

— Тя се обърна — викам. — Гледа ме през дъските.

— Да — казва Дарл.

— Как може тя да вижда през дъските, Дарл?

— Ела — дръпва ме той. — Трябва да я оставим на мира. Да вървим.

— Тя не може да вижда оттам, защото дупките са по капака — запъвам се аз. — Как може тя да вижда, Дарл?

— Да нагледаме Каш — предлага Дарл.

И видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого.

Каш е с болен крак. Следобед му го наместихме, но пак е с болен крак, нищо че лежи на легло. Поливаме с вода крака му и му става по-добре.

— Добре съм — казва Каш. — Благодарен съм ви.

— Опитай се да поспиш — казваме му ние.

— Добре съм — казва Каш. — Благодарен съм ви.

И видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого. Не се отнася за тате и не се отнася за Каш, и не се отнася за Джуъл, и не се отнася за Дюи Дел, и не се отнася за мен

С Дюи Дел ще спим на сламеника. Той е на задния трем, откъдето виждаме обора, месецът грее над половината ни постеля и ние лежим наполовина в бялото, наполовина в черното, лъчите на месеца са на краката ни. По-късно ще видя и къде карат те нощта, когато ние сме в обора. Тая нощ не сме в обора, но аз го виждам тоя обор и ще разбера къде нощуват те.

Лежим на сламеника с крака на луна.

— Виж — дърпам я, — краката ми изглеждат черни. И твойте крака изглеждат черни.

— Заспивай — нарежда ми Дюи Дел.

Джеферсън е далеко.

— Дюи Дел.

— Какво?

— Щом сега не е Коледа, то защо е там?

То обикаля лъсналите релси кръг след кръг. После релсите лъщят кръг след кръг.

— Кое да е там?

— Влакчето. От витрината.

— Заспивай. Утре ще видиш дали е там.

Ами ако Дядо Коледа не разбере, че те са градски момчета!

— Дюи Дел.

— Стига де, заспивай. Няма да го даде на никое градско момче.

Беше на витрината, червено на релсите, а релсите лъщят кръг след кръг. Сърцето ме заболя. После, ей ги тате, Джуъл, Дарл и сина на мистър Гилеспи. На сина на мистър Гилеспи краката му стърчат изпод нощната риза. А когато влиза в светлото на месеца, краката му бухват рунтави. Те заобикалят къщата и тръгват към ябълката.

— Какво ще правят, Дюи Дел?

Заобиколиха къщата и стигнаха при ябълката.

— Подушвам я — казвам. — Ти усещаш ли, че мирише?

— Шшшш — шътка ми Дюи Дел. — Вятърът е сменил посока. Заспивай.

Значи скоро ще науча къде нощуват те. Ония отново завиват край къщата, минават през двора под месеца, носят я на рамене. Замъкват я долу в обора, светлината от месеца се лее равно и спокойно по нея. След това се връщат и влизат в къщата. На луна синът на мистър Гилеспи рунтавееше в краката. Аз изчаках, после прошепнах Дюи Дел? и пак почаках, след това тръгнах да разбера къде нощуват те и видях нещо, за което Дюи Дел ме закле на никого да не казвам.