Докато лежах и умирах

Дюи Дел

Когато той видя парите, му казах:

— Тия пари не са мои, не са ми лични.

— Тогава чии са?

— Парите са на Кора Тъл. На мисис Тъл. Продадох кифлите й.

— Десет долара за две кифли?

— Да не си ги пипнал, не са мои.

— Ти никъде не си носила кифли. Лъжеш. В пакета бяха неделните ти дрехи.

— Не пипай! Вземеш ли ги, значи крадеш.

— Родната ми дъщеря ме обвинява, че съм крадец! Родната ми дъщеря.

— Тате, татенце.

— Мен, дето ви храня и ви осигурявам покрив. Дето ви засипвам с любов и грижи, а ти, мойта родна дъщеря, дъщеря на мойта мъртва жена, да ме наричаш крадец над майчиния ти гроб.

— Не са мои, казвам ти. Ако бяха, Бог ми е свидетел, щях да ти ги дам.

— Откъде взе десетте долара?

— Тате, татенце.

— Не искаш да ми кажеш. Да не си ги спечелила по толкова срамен начин, че нямаш очи да ми кажеш?

— Не са мои, казвам ти. Защо не разбираш, не са мои!

— Като че ли няма да ти ги върна. Ама знае да нарича собствения си баща крадец.

— Не мога, обяснявам ти. Парите не са мои. Кълна се в Бог, иначе можеше да ги вземеш.

— Аз пък не ги искам. Да досвиди на родната ми дъщеря, която седемнайсет години ми е яла хляба, да ми даде десет долара назаем!

— Не са мои, не мога.

— Добре, чии са?

— Дадоха ми ги. Да купя нещо с тях.

— Какво да купиш с тях?

— Тате, татенце.

— Искам ти само заем. Боже, колко мразя родните ми деца да ме съдят! Аз им давам от сърце всичко мое. Давам им го с радост и най-безкористно. А сега те ми отказват. Ех, Ади. Голям късмет извади, като умря, Ади.

— Тате, татенце.

— Бог знае, че е така.

Взе парите и излезе.