Докато лежах и умирах

Мозли

Случайно вдигнах очи и я видях отвън пред витрината да се взира навътре. Не се беше залепила за стъклото и не гледаше нещо специално; просто стоеше с лице насам, вперила в мен един такъв безизразен поглед, сякаш чакаше знак. Когато за втори път надникнах, тя вече вървеше към вратата.

Замота се както всички в мрежата и влезе. Носеше сламена шапка с твърда периферия, закрепена на върха на главата й, и нещо, увито във вестник: помислих си, че е скътала някой четвъртък, най-много долар, и като поразгледа, може да си купи я евтино гребенче, я парфюмче от любимите на негрите, затова я оставих минута-две на спокойствие, но забелязах красотата й, леко враждебна и неуверена, ала с простата си памучна рокля и естествен вид изглеждаше далеч по-хубава, отколкото щеше да е, когато сложеше каквото и да вземеше накрая. Или кажеше, че иска да си купи. Усетих някак, че си бе избрала още преди да влезе. Но на клиента трябва да се остави нужното време. Затова продължих да си гледам моята работа и възнамерявах да оставя Албърт да я обслужи, след като оправи млечния бар, когато той цъфна при мен отзад.

— Тая жена! — рече. — Най-добре идете да видите какво иска.

— Какво иска? — попитах.

— Не знам. Нищо не й разбирам. По-добре я обслужете вие.

Тъй че излязох иззад рафта. Видях, че е боса, стъпваше по пода леко с цели ходила, очевидно бе свикнала така. Гледаше ме строго и стискаше пакета; очите й от черни по-черни, каквито не бях срещал, и не беше тукашна. Не помнех преди да съм я мярвал в Мотсън.

— С какво да помогна? — попитах.

Тя продължаваше да мълчи. Зяпаше ме, без да трепне. После хвърли поглед назад към клиентите на бара. Накрая надникна покрай мен към задната част на дрогерията.

— Желаете да разгледате козметиката или търсите лекарство? — попитах я.

— Именно — отвърна тя. И отново стрелна с очи млечния бар. Затова си помислих, че вероятно майка й или друга жена я е пратила за някое женско мазило, а тя се стеснява да попита. Беше ми ясно, че с тази нейна свежа кожа тя няма как да ползва такива работи, а и не бе дорасла да знае за какво може да й служи. Жалко е как си вредят жените. Но трябва да си имаш в склада, иначе изчезваш от търговията в тая страна.

— Аха — казах, — и какво използвате? Имаме…

Тя ме погледна отново и само дето не ми изшътка да млъкна, после пак извъртя очи към дъното на магазина.

— Искам да отидем там в дъното — рече.

— Добре — казах. Трябва да ги предразполагаш. Така си пестиш време. Последвах я към задната част. Тя сложи ръка на летящата вратичка. — Там няма нищо, само аптечния шкаф — обясних й. — Вие какво желаете? — Тя спря и се обърна към мен. Сякаш повдигна похлупак от лицето и очите си. Именно очите й ме приковаха: угаснали и пълни с надежда, и мрачно готови да бъдат разочаровани, всичко едновременно. Беше нещо загазила. — Какво ви е сполетяло? — попитах я. — Кажете ми какво ви трябва. Доста съм зает.

Не исках да я пришпорвам, но тук не разполагаме с толкова време като там на село.

— Женската неволя — рече тя.

— О — възкликнах, — това ли било? — Помислих си, че може да е по-малка, отколкото изглежда, и да се е уплашила от първото течение, или да й е дошло не съвсем нормално, както често се случва при младите девойки. — Къде е майка ви? — попитах. — Нямате ли майка?

— Навън е в каруцата — отвърна.

— Защо не поговорите с нея, преди да вземете някакво лекарство? — подсказах. — Всяка жена може да ви разкаже за това. — Тя ме изгледа, аз също я загледах и след малко попитах: — На колко години сте?

— На седемнайсет.

— О! — учудих се. — Пък аз си помислих, че може би сте… — Тя ме наблюдаваше. Абе то като ги гледаш в очите, всяка жена е без възраст и знае всичко на света, както и да е. — На вас как ви идва, редовно или нередовно?

Тя отмести погледа си от мен, но не помръдна.

— Да — каза. — Така мисля. Да.

— Кое от двете все пак? — попитах. — Не знаете ли? — Да, престъпление е и е жалко, но в края на краищата винаги ще намерят от кого да го купят. Стоеше тъй и не ме поглеждаше. — Искате нещо да го спрете? Това ли е?

— Не — отвърна. — Там е работата. То вече е спряло.

— Моля, какво… — Беше свела лице, хрисима, както постъпват всички те, когато си имат работа с мъж, а той представа си няма къде ще удари следващата мълния. — Не сте омъжена, нали? — попитах.

— Не съм.

— Аха. И откога е спряло? Да не би от пет месеца?

— Само от два — отговори.

— Е, в моята дрогерия няма нищо подходящо за вас — казах, — освен ако не желаете да си купите биберон. А моят съвет е да си купите точно това и да се приберете вкъщи, и да кажете на татко си, ако имате татко, и да го пуснете да накара еди-кой си да ви извади брачно свидетелство. Ще искате ли нещо друго?

Тя стоеше като закована и не ме поглеждаше.

— Имам пари да ви платя — рече.

— Ваши ли са парите, или той е постъпил като истински мъж и ви е дал пари?

— Той ми ги даде. Десет долара. Каза, че ще стигнат.

— В моя магазин няма да са ви достатъчни нито хиляда долара, нито десет цента — смъмрих я. — Последвайте съвета ми, идете си вкъщи и кажете на баща си или на братята си, ако имате братя, или ако щете, на първия човек, когото срещнете на пътя.

Тя не помръдваше.

— Лейф каза, че мога да си купя от дрогерията. И поръча да кажа, че нито той, нито аз ще кажем на някого, че сте ни продали, никога.

— А на мен ми се иска вашият скъпоценен Лейф да бе дошъл лично да го вземе, това ми се иска. Знам ли: може би тогава щях да изпитам капка уважение към него. Сега си вървете и му предайте какво съм ви казал — ако още не е преполовил пътя до Тексас, в което не се съмнявам. Аз, който съм уважаван съдържател на дрогерия, поддържам магазин, отгледал съм семейство и съм енориаш в този град от петдесет и шест години. Иде ми лично да уведомя вашите, само да знаех кои са.

Сега тя отново ме погледна с безизразния поглед и лице от първия миг, когато я зърнах през витрината.

— Аз не знаех — измънка. — Той ми каза да взема нещо в дрогерията. Обясни ми, че може да не искат да ми го продадат, но за десет долара и ако им обещая на никого никога да не кажа…

— Нали не ви е пратил точно в тази дрогерия — прекъснах я. — Ако е направил такова нещо или е споменал името ми, ще му се наложи да доказва. Само още веднъж да изрече такова нещо и ще види как ще го подгоня с цялата сила на закона, предайте му думите ми.

— Може би ще ми дадат в някоя друга дрогерия?

— Не искам да знам. Аз, това е… — Тогава я погледнах. Да, труден е животът им; понякога мъжът… ако изобщо има извинение за греха, което не може да бъде. А и животът не е създаден да е лек за хората: иначе нямаше да имат причина да са добри и да умират. — Вижте сега — казах й. — Избийте си тази мисъл от главата. Бог ви е дал това, което имате, дори да е използвал дявола, за да го стори, затова оставете Той да го вземе от вас, ако такава е волята Му. Върнете се при Лейф и с тия десет долара вървете да се ожените.

— Лейф каза, че мога да намеря нещо в дрогерията — рече тя.

— Ами идете и намерете — отсякох. — Но няма да е в тази.

Тя си тръгна с нейния пакет в ръце, провличайки едва чуто стъпала по пода. Отново се замота в мрежата и излезе. Видях я през витрината да се отдалечава по улицата.

Останалото ми разказа Албърт. Каруцата спряла пред железарията на Гръмет и дамите се разбягали на всички страни по улицата с кърпички на носа, а тълпа мъже и момчета с нечувствителни носове наобиколили каруцата да чуят препирнята на шерифа с мъжа. Той бил висок, мършав мъж, седял на каруцата и твърдял, че улицата е обществена и имал право да стои на нея като всеки човек, а шерифът му обяснявал, че трябва да се махне, защото хората не можели да го понесат. Било мъртво от осем дни, рече Албърт. Идвали от някакво си място в окръг Йокнапатофа и искали да стигнат с нещото до Джеферсън. Цялата работа приличала на вмирисано сирене в мравуняк, а паянтовата каруца, по думите на Албърт, изкарала акъла на хората, уплашили се да не се разпадне, преди да я изкарат от града с все самоделния ковчег и приятеля със счупения крак, проснат на юрган отгоре му, с бащата и малкия, кацнали на седалката, докато шерифът ги предумва да се махнат от града.

„Това е обществена улица — спорел мъжът. — Смятам, че като всички други и ние имаме право да спрем и да си купим едно-друго. Имаме пари да си платим и никой закон не забранява човек да си харчи парите където си иска.“

Спрели били да купят малко цимент. Другият син ходил при Гръмет и го карал да разпечата неначенат чувал, за да му продаде цимент за десет цента, накрая, за да се отърве, нашият разпечатал чувала. Циментът им трябвал, за да обездвижат, колкото могат, счупения крак на другия приятел.

„Ей, ще го уморите — рекъл шерифът. — Заради вас ще си загуби крака. Заведете го на доктор, а туй нещо го заровете по най-бързия начин. Не знаете ли, че мога да ви арестувам за застрашаване на общественото здраве?“

„Правим всичко по силите си“, обяснявал бащата. После разказал една дълга история как трябвало да чакат каруцата да се прибере, как водата била заляла моста и се наложило да бият осем мили път до друг мост, а реката била завлякла и него, та се върнали и прегазили по брода, но мулетата им се удавили, а докато се сдобият с нов впряг, разбрали, че и пътят бил наводнен, затова нямали избор, освен да направят пълна обиколка през Мотсън, в този момент дошъл оня с цимента и го скастрил да си затваря устата.

— Тръгваме след минутка — успокоил той шерифа.

— Не сме искали да притесняваме никого — добавил бащата.

— Заведете тоя приятел на лекар — рекъл шерифът на оня с цимента.

— Според мен нищо му няма — отвърнал той.

— Не си мислете, че сме безчувствени — казал шерифът. — Сигурен съм, че разбирате как стоят нещата.

— Разбираме — отвърнал другият. — Изчезваме, щом се върне Дюи Дел. Отиде да занесе един пакет.

Тъй че останали там, хората се дръпнали далеч от тях, закривали с кърпички усти и носове, докато момичето не се появило след малко с пакет, увит във вестник.

— Побързай — рекъл й оня с цимента, — много време загубихме.

Качили се в каруцата и веднага потеглили. Докато се прибирах за вечеря, още ми се струваше, че улавям миризмата. На другия ден, когато срещнах шерифа, започнах да душа и му казах:

— Усещате ли?

— Според мен вече са в Джеферсън — рече той.

— Или в затвора. Слава Богу, че не са в нашия.

— Така е — съгласи се той.