Господарят на дъжда

10.

Когато Фийлд и Капризи слизаха от колата пред „Щастливи времена“, няколко слънчеви лъча проникнаха през облачния покров и обагриха в златисто каменната фасада. Сградата имаше широко каменно стълбище с цветни алеи от двете страни. Дърветата бяха отрупани с цветове, земята бе обсипана с розови листчета, събрани от вятъра на по-закътаните места.

В асансьора Капризи се погледна в огледалото и приглади косата си. Бяха само двамата — според американеца Чен се опитваше да установи самоличността на похитителите на портиера.

Наташа Медведева явно ги очакваше, защото беше облечена с дълга пола на цветенца и обикновена бяла блуза и веднага ги пусна да влязат. Тя съсредоточи вниманието си върху Капризи. Изглеждаше променена — не беше толкова устата и наперена.

— Нещо за пиене? — предложи.

— Вода, моля.

Тя се обърна към Фийлд и той поклати глава.

Наташа отиде в кухнята и донесе чаша вода на Капризи.

— Бяхте ли приятелки с Лена Орлова? — попита той.

— Да.

— Колко близки?

— В какъв смисъл?

— И двете сте рускини. Познавахте ли се преди идването ви в Шанхай?

— Учили сме заедно в Казан. Бащите ни бяха приятели.

Капризи извади бележника си и един молив.

— Лена има ли роднини в Шанхай?

— Не, повечето й близки бяха убити.

Тя сведе очи към краката си, обути с изрязани сандали, и ги кръстоса; гладкият й прасец се подаде под полата.

— Да сте видели или чули някой да влиза в апартамента й в нощта на убийството?

— Не бях вкъщи.

— Цяла нощ ли?

— Горе-долу.

— По кое време излязохте?

Тя се замисли:

— Около единайсет.

— И не сте чули никой да се качва с асансьора?

— Не.

— Не се ли отбихте у нея, преди да излезете?

Наташа поклати глава.

— Къде бяхте?

— В „Маджестик“.

— Кога за последно я видяхте жива?

— Следобеда. — Наташа отметна косата си от очите. — Бях на разходка и когато се върнах, Лена се прибираше от пазар. Беше пазарувала на нанкинското шосе.

— Как изглеждаше?

— Нормално.

— Просто нормално?

— Какво очаквате, детективе? Животът й не беше много розов.

Кафявите очи на Наташа гневно проблеснаха.

— Прибрала се е в апартамента си, а вие във вашия и не сте чули нищо, преди да излезете вечерта?

— Да.

— Ами когато се прибирахте през нощта? По кое време беше?

— Между три и четири часа. Не помня точно.

— Сама ли бяхте?

Тя го изгледа подозрително.

— Да.

Фийлд извади цигара и запали. Жената и другият детектив сякаш не го забелязваха.

— Не видяхте ли нещо необичайно? — попита Капризи.

— Бях уморена, господин полицай. Направо си легнах.

— Не видяхте ли някого да влиза или да излиза от апартамента й?

— Не.

— Не чухте ли нещо отвътре?

Тя поклати глава.

— И сутринта отидохте за мляко, така ли?

— Да.

Фийлд наблюдаваше Капризи, който си водеше записки. Моливът бе толкова дебел, че не беше възможно да пише четливо дори да бе свикнал. Капризи пишеше по-грозно от всеки, когото Фийлд познаваше.

Американецът захапа молива като цигара.

— Лена имаше ли постоянен приятел, госпожице Медведева?

Наташа отново сведе очи:

— Виждаше се с едно момче от оркестъра в „Маджестик“, но той не беше…

— Имаше ли други мъже?

— Не знам.

— Правеше ли секс за пари?

— Сестра й е в Харбин — отвърна гневно Наташа и вдигна поглед. — Едва на седемнайсет е. Лена спеше за пари, за да не го прави сестра й.

Настъпи мълчание. След известно време Капризи попита:

— Сестра й… тя ли е единствената оцеляла от семейството?

— Да.

— Колко мъже? Имам предвид Лена беше ли…

— Не. Правеше го, когато искаше.

— С постоянни клиенти?

— Понякога.

— А през последните няколко месеца? Имаше ли някой…

— Не знам. Никога не разговаряхме за това.

— С какво се занимавате, госпожице Медведева?

Последва дълго мълчание.

— Ако мислите, че е очевидно, грешите.

— Пея в „Маджестик“.

— Само това?

Тя не го удостои с отговор.

— Лена също е работила там.

— „Гениално“ разкритие, детективе.

— Значи би трябвало да сте видели, да сте знаели с какви мъже си урежда срещи.

— Тези неща не стават така.

— А как?

— Някои от тези мъже са женени. — Наташа въздъхна. — Едно момиче може да танцува със сто за една вечер, да флиртува с всекиго. Уреждането на срещите, за които намеквате, не става на дансинга на „Маджестик“.

— Как става?

— Лена имаше телефон. Сигурно са й се обаждали.

— Вие обаче не сте видели никого от тези мъже?

— Не.

Капризи отново лапна молива.

— Апартаментите ви са собственост на Лу Хуан.

Тя не коментира.

— Защо избрахте да живеете точно тук?

— Плащаме наема на една фирма на „Бъблинг уел“. Не ми е известно дали свързана с Лу.

Наташа не умееше да лъже. Фийлд смяташе, че колегата му е на същото мнение, защото оглеждаше апартамента и явно се чудеше как самотна жена може да си позволи такъв лукс.

— Сигурно знаете какво се случи с портиера.

Тя кимна и отново сведе очи.

— Подозираме хората на Лу.

Фийлд погледна дясната й ръка. Носеше златна гривна.

— Имате ли предположение за причината за тази крайна мярка?

— Казват, че бил комунист.

— Като вас — намеси се Фийлд и посочи снимката на шкафа. — Как дъщерята на един царски офицер се озовава на заседанията на „Нов шанхайски живот“?

— Баща ми е мъртъв.

Фийлд се изчерви.

— Затова вие решихте…

— Не е ваша работа.

— Напротив — бавно изрече Капризи. — Точно негова работа е. Властите в Селището имат много строго отношение към емигрантите, злоупотребяващи с гостоприемството ни, използвайки града като база за разпространение на политически идеи сред китайците. Нали така, господин Фийлд?

— Да.

Американецът отново се обърна към нея:

— Какво получава Сипаничавия Лу в замяна на това, че ви позволява да живеете тук?

— Нали ви казах. Плащам наем.

— Ще проверя.

— Ами, проверете.

— Лена негово момиче ли беше? Имам предвид само негова. Даваше ли я на други?

Тя гневно поклати глава.

— Не я ли даваше като награда за лични услуги?

Тя ги изгледа възмутено:

— Свършихте ли с въпросите?

Капризи помълча, после каза:

— Лена Орлова беше убита. Видели сте тялото. Били сте…

— Приятелки, да, но животът продължава. — Враждебността изчезна от лицето й и Фийлд видя уязвимостта, която бе забелязал предишния ден. — Лена правеше каквото трябва, това е.

Наташа отново сведе очи и косата закри лицето й.

Капризи се изправи, но вместо да си тръгне, отиде при прозореца и се загледа към хиподрума.

— Лена е била наръгана близо двайсет пъти. — Той пъхна ръце в джобовете си и се обърна към нея. — В корема и във вагината. Когато изчистиха кръвта, гледката беше още по-ужасна. — Погледна Фийлд. — Някои рани бяха толкова близо една до друга, че приличаха на дълбоки кратери, стигащи до самите кости.

Жената гледаше втренчено отсрещната стена.

— Лена е била собственост на Лу, госпожице Медведева, както сигурно добре знаете. Можете ли да сте сигурна, че следващата няма да сте вие или друга ваша колежка? При този гняв…

Тя погледна Фийлд. В очите й блестяха сълзи. Може би това трогна Капризи, защото изражението му изведнъж се смекчи. Той извади бележника на Лена Орлова, приближи се до Наташа и й го показа:

— Намерихме това скрито в една книга с кожена подвързия на полицата й.

Тя погледна бележника, бършейки сълзите си. Взе го.

— „Ана Каренина“ — каза тихо.

— Това е списък на кораби, дати на заминаване и дестинации — обясни Капризи. — Един тръгва в края на този месец.

Тя му върна бележника.

— Знаете ли защо Лена е криела това?

— Не.

— Отдолу има забележка, „плащанията във ведомост две“. Какво може да означава?

— Нямам представа.

— Лена споменавала ли ви е за някакви пратки?

— Не.

— Беше ли замесена в дейност, за която може да се отнася това?

— Не знам.

— Никога ли не сте говорили за това?

— Не.

— Какво според вас означава „ведомост две“?

— Нямам представа.

— Предположете.

Тя не отговори.

— Изглежда странно, нали? Такива скрити бележки, споменаващи „плащания“, намекват за някаква престъпна дейност. Сигурно можете да се досетите нещо.

Наташа го погледна в очите:

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Тогава ще си вървим, госпожице Медведева. Разбирам мъката ви, но… с тази професия се занимавам от доста време и чувствам, че знаете повече, отколкото казвате.