Господарят на дъжда

30.

— На колко години беше, когато майка ти почина? — попита Фийлд.

— На седем.

— Спомняш ли си я?

— Не много добре.

— Сигурно е била красива като теб.

— Аз не съм красива.

Той не удостои това жалко твърдение с отговор.

— Разкажи ми още за баща си — каза тя бързо, сякаш искаше да отклони темата към неговото минало.

Фийлд почувства някаква резервираност в разговора, която бе липсвала, когато се любиха, сякаш тогава се бяха отърсили от безбройните невидими прегради помежду си. Въпреки това, размишляваше той, емоциите им бяха все така чисти. Той се чувстваше както се беше чувствал цяла нощ. Искаше да научи всичко за нея и може би да й разкаже всичко за себе си, но въпросите им бяха заобиколни, отговорите — уклончиви. Той погледна през витрината.

— Приличаше ли на теб? Нямам предвид жестокостта, просто…

— Албърт Фийлд имаше банална реплика за всяка ситуация.

— Например?

— „Почтеността е палто, което ни пази от хладината на самотата.“

На лицето й се изписа недоумение.

— Според него, ако си честен, винаги ще имаш нещо, независимо как ще те накаже съдбата. Винаги ще ти останат поне самоуважението и достойнството.

Наташа пребледня и Фийлд осъзна какво е казал. Запита се дали подсъзнателно не е избрал нарочно точно този цитат.

— Значи дълбоко в себе си е бил добър човек.

Фийлд не отговори.

— Мисля, че си взел много от баща си, Ричард.

Наташа се умълча. Собственикът им донесе поръчките върху дървена табличка.

— А ти? Взела ли си нещо от баща си?

— Радвам се, че не доживя да види Шанхай. — Тя се поизправи. — Какво ще правите с мен?

— Бил е офицер.

— Какво ще правите с мен? Обсъди ли го с колегите си?

Този въпрос изведнъж ги върна към реалността.

— Какво вършиш за Лу, Наташа? Какво правиш в къщата му?

— Не искам да говоря за това.

— Трябва да ми разкажеш подробно какво правите.

— Това засяга само мен.

Стори му се, че враждебното й поведение всъщност е израз на страх.

— Бие ли те? Удрял ли те е някога или…

— Нищо не прави с мен.

— Нищо ли?

— Да.

— Защо тогава…

— Защо се интересуваш?

Фийлд я наблюдаваше мълчаливо.

— Добре… винаги е едно и също. Отивам у тях. Обажда ми се по телефона и аз слизам. Закарват ме и телохранителите му ме завеждат в стаята на първия етаж. Оставам да чакам. После една прислужница слиза… понякога минава много време. Час-два, може и повече.

— Сама ли си в стаята?

— Да.

— Какво става после?

— Прислужницата ме завежда горе. Винаги е една и съща, една китайка с униформа. Казва ми да започвам. Първия път ми обясни, че трябва да се съблека бавно, после той ми махва да си вървя.

— Прислужницата оттегля ли се?

— Да.

— И…

Стомахът на Фийлд се свиваше. Не искаше да си я представя с Лу, но отчаяно се нуждаеше да знае всичко.

— Започвам. Събличам се.

— Какво носиш?

— Има ли значение? — сопна се тя.

— Може да има. — Той преглътна тежко. — Лена беше заключена с белезници за леглото, носеше дълги чорапи и жартиери. Лу карал ли те е някога да използваш белезници или да облечеш нещо специално?

Наташа поклати глава.

— Какво става, когато се съблечеш?

— Нищо особено, Ричард. Взимам си дрехите и… отивам в една съблекалня. Обличам се и излизам през една странична врата в коридора, слизам по стълбите и излизам покрай телохранителите.

— Те…

— Мислят ме за курва.

Наташа започна да гризе ноктите си. Явно беше разстроена; обърна се към витрината и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази.

— Ами Лу… какво прави? Къде е, когато… — Фийлд се изкашля смутено. — Къде е, когато влизаш в спалнята?

— Лежи на кревата, облечен е с копринен халат.

— Съвсем облечен?

— Да, с халат. До него има лула за опиум и погледът му е премрежен.

— Но те гледа?

— Моля те, стига, Ричард.

— Гледа ли те?

— Да.

— Но никога не те докосва. Никога не ти кимва да се приближиш.

— Никога не бих… — Тя стисна юмруци и лицето й се изкриви от болка. — Каквото и да си мислиш за мен, никога не бих…

Той въздъхна силно.

— Мислиш си, че мога да му откажа, да уредя иначе живота си. Мислиш си, че имам избор.

— Боли ли те, че си мисля така?

Тя не отговори.

Фийлд искаше да й вярва, че само се съблича, че не прави нищо друго.

— Лена е криела бележника за някого. Бележникът, който ти показахме.

Наташа не реагира.

— За теб ли?

Тя поклати глава, но избягваше погледа му. Стори му се, че леко се е изчервила.

— Обсъждали сте тези записки.

— Не знам нищо.

Фийлд не искаше да я обвинява, че лъже, макар да беше сигурен.

— В записките се споменава някаква втора ведомост. Лу води пълна отчетност на всичките си сделки, включително прехвърляния, плащания и доставки. Пази документите някъде в личните си покои.

— Не знам.

— Виждала ли си някога нещо като счетоводна книга, вероятно не само една? Той има ли кабинет? Сигурно са някъде, откъдето Лена е могла да ги вземе. Виждала ли си папки или делови книги в спалнята му?

— Не.

— Някъде другаде в къщата?

Колкото повече отричаше тя, толкова се засилваше увереността му, че знае за какво става дума.

— Лена обсъждала ли ги е с теб?

— Не. — Наташа се втренчи в лицето му. — Това ли искаш от мен?

— Искам да разбера дали тези книжа съществуват и къде ги държи.

Лицето й остана безизразно.

— Това ли искаш да разбера?

— Да.

— Това ли искаш да направя, когато отида у тях?

— Да.

— Ако ме хване, ще ме екзекутират на място.

Фийлд запази мълчание.

Наташа въздъхна:

— Значи затова спа с мен.

— Наташа, аз…

— Ти си жесток човек. Като баща си.

— Нямам друг избор. Ти също. Ако не ни сътрудничиш, началниците ми ще те изпратят в затвора. Нищо не мога да направя.

— Значи, когато съм уязвима, ти искаш да ме накажеш.

Фийлд поклати глава.

— Хвана ме в паяжината си и ще смучеш кръвта ми, докато умра.

— Не…

— Надявам се, че ти харесва, Ричард.

— Не аз взимам решенията.

— Страхливецът обвинява другите за онова, което прави. Радвам се, че и аз ти дадох нещо, преди…

— Не е заради тях.

— А заради кого?

— Какъв живот можеш да имаш тук?

— Нищо не разбираш.

— Не е заради началниците ми. Искам да те освободя от Лу и това е единственият начин, за който се сещам.

Тя се намръщи.

— Той се е самозабравил. Мисли си, че никой не може да го пипне. Забравил е, че Великите сили още управляват този град. Лу може да бъде победен.

В очите на Наташа личеше отчаяние.

— Какъв живот те очаква, ако не опиташ?

— Не става дума за живота ми…

— Моля те да ми се довериш.

Тя изсумтя тихо, но подигравателно.

— Можеш ли да говориш и да пишеш на китайски?

— Разбира се. — Тя вдигна очи. — Кой знае за този план?

— Само аз и още няколко души.

— И ти им имаш доверие?

— Да. Напълно — отвърна убедено Фийлд.

— А не би трябвало. Тук всички са корумпирани.

— Аз не съм.

— Още си млад.

— Ти също.

Тя замълча.

— Някои хора в полицията са корумпирани, но не и онези в отдела, с който работя. Ние смятаме, че Лу се е самозабравил. Станал е твърде нагъл и убийството на Лена е предизвикателство към управлението, за да ни разедини. Сигурни сме, че можем да отървем града от него. Аз ще те измъкна оттук. След това.

— След кое?

— След като се отървем от Лу, ще те заведа на някое по-добро място.

— Във Венеция може би.

Той не разбра дали това е подигравка, но отговори:

— Ако искаш, ще отидем.

— Като малка си мечтаех да отида във Венеция. — Тя го погледна в очите. — Бил ли си във Венеция, Ричард?

— Не.

— Искаш ли да я видиш?

— Да… Сестра ми също… и тя си мечтаеше.

— Значи и тя е романтична жена. — Наташа се усмихна леко.

— Сестра ми обожава изкуството. Флоренция, Венеция. Дори самата мисъл за тях беше бягство от действителността. — Той замълча за миг, обзет от спомени. — Често си мечтаехме за живот, когато няма да изпитваме липса на пари… за горещи дни, мъгливи, тъжни залези над спокойното море и виковете на гондолиерите.

Фийлд видя дълбока тъга в очите й.

— Иска ли ти се да живееш във Венеция? — попита тя.

— Да, иска ми се.

— Можем да отидем заедно.

Наташа се усмихна и сърцето му заби по-силно.

— Ще спим до късно и ще пием вино на някоя пиаца… така ли се казва?

— Да, така се казва.

— Ще гледаме залеза над лагуната, а после звездното небе.

Фийлд я слушаше захласнато.

— Родителите ми са карали медения си месец във Венеция. Татко е бил курсант в Петербург, а мама — още ученичка. Запознали се и се оженили само след месец. После отишли във Венеция. — Тя го погледна. — Татко постоянно говореше за това. Изваждаше снимки на лагуната и една на мама и плачеше. Разказваше как правели планове пак да отидат, дори когато станало ясно, че тя ще умре. — Очите на Наташа се наляха със сълзи; Фийлд посегна към ръката й, но тя се отдръпна. — Какви мечти имаш, Ричард?

— Ти си моята мечта.

Тя се загледа втренчено.

— Тогава трябва да остана такава.

— Наташа…

— Животът ми не е в моите ръце.

— Сигурно можеш…

— Да избягам? — Тя го погледна. — Мислиш ли, че не съм се опитвала?

— Мечтите ни дават смисъл в живота.

— Като малка татко ме водеше на цирк. Имаше галерия с криви огледала.

— Да…

— Тук няма мечти. Само илюзии.

— Тогава ще отидем другаде.

— Къде? — Тя присви очи. — Къде е домът ми сега? Никъде. Нямам паспорт, нямам пари.

— Мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне.

Сърцето на Фийлд отново се разтуптя силно.

— Никой не може да ми помогне. Никъде не можем да отидем. Въпреки това ще направя каквото искаш от мен. Ще се опитам да ти помогна.

— Наташа…

— Моля те. Изпрати ми инструкциите си в писмо. Аз ще ти телефонирам, когато ме повика, но моля те, не идвай повече у нас.

— Нима тази нощ не означава нищо?

— Ричард… — Тя го изгледа умолително. — Тази нощ… не беше само за теб.

Наташа погледна към улицата и внезапно се изправи. Фийлд проследи погледа й. Сергей стоеше пред дома си на отсрещния тротоар и ги наблюдаваше.

— Чакай…

— Не.

Тя си тръгна.

Младият англичанин седна. Запали цигара и я изпуши. Сергей се беше махнал.

Фийлд остави пари на масата и пресече улицата. Качи се по мрачното стълбище до апартамента на музиканта. Почука на вратата. Сергей я открехна няколко сантиметра. Носеше дълъг бял халат.

— От работа ли се връщаше, Сергей?

— Да.

— Говорих с още една твоя сънародничка, която не ми каза нищо. Ако обаче срещнеш Лу, кажи му, че накрая ще накарам някого от вас да проговори.

— Нямам нищо общо с Лу.

— Радвам се да го чуя.

Сергей премести тежестта си от единия на другия крак.

— Изглеждахте много… близки.

Фийлд пристъпи към него:

— Искаш ли да се сближа и с теб?

Руснакът се опита да затвори вратата, но той я блъсна и нахълта вътре.

— Ти се страхуваш от Лу, както Медведева и всички останали.

Сергей наведе глава:

— Цяла нощ съм работил.

Фийлд го погледна и почувства облекчение. Не вярваше Сергей да е видял нещо, с което да му навреди.