Господарят на дъжда

11.

Когато излязоха навън, Фийлд едва не се задави от застоялия, вонящ на сяра въздух. Вятърът бе променил посоката си и носеше задушливи изпарения от фабриките на другия бряг на реката. Двамата с Капризи веднага се качиха в колата и вдигнаха стъклата на прозорците. Капризи извади кърпичката и я притисна върху устата си.

— Този град е помийна яма — измърмори. — Защо не кажеш на вуйчо си?

— Какво?

Капризи въздъхна:

— Това не може да се нарече демокрация, нали? Малка група мъже, собственици на големите фирми, управляват Съвета начело с вуйчо ти. Нищо чудно, че въздухът е отровен. Отровен от пари, пари и пак пари.

— Ню Йорк не е ли замърсен? Чикаго?

— Не. Поне не толкова. — Американецът кръстоса крака, сложи бележника на коляното си и го прелисти. — Какво мислиш?

— За кое?

— За нея. За Наташа.

— Мисля, че се страхува.

— Сигурно. — Капризи отново зачете бележките си. — Каква изгода има Лу от тези момичета? Защо им плаща?

— Очевидно е.

— За Наташа може би, но като Лена има стотици момичета и момчета от всички възрасти. — Фийлд пребледня при тази мисъл, но Капризи не забеляза. — Лена не беше нищо особено, нали? Можеше да спи с нея, когато си поиска. Не е било нужно да я настанява в луксозен апартамент. С Наташа работата е друга, това е ясно. Тя е класова курва. Специална, истински трофей, но Лена не е като нея.

— Може би Лена е била необходим подарък.

— Може би.

— Или е имала полезна информация.

— За какво?

— За комунистите.

Капризи го погледна. Той продължи:

— Няма спор, че Лена и Наташа са посещавали заседания в „Нов шанхайски живот“ и съветското консулство.

— Значи са били агенти на Лу?

— Възможно е.

— Добре, но надали за някого е тайна, че живеят в тези апартаменти. Каква полза от тях?

— Били са посреднички. Комунистите събират сили на юг. Скоро ще тръгнат на север. Лу иска да получи колкото се може повече парчета от баницата. Понеже сам не може да присъства на заседанията, тези момичета са го информирали за обсъжданията и плановете на тукашното нелегално движение. А може би фактът, че притежава тези апартаменти, не е толкова известен, колкото си мислиш. Научихме го само благодарение на Чен, който явно знае всичко.

Капризи кимна замислено:

— Наташа Медведева е уплашена, но не прави нищо, за да си помогне.

— Няма ни доверие.

— Излъга за бележника.

Фийлд се съгласи.

— Какво мислиш, че знае за пратките?

— Нямам представа.

— Сигурно е опиум. Лу контролира каналите за доставка от Централен Китай и има дял в износа за Европа. Това е неразработен пазар. Зелената банда тепърва прохожда в това начинание, но то може да й донесе големи печалби, не смяташ ли?

— Предполагам.

— Лу е изключително умен човек и тукашната престъпност е напълно в негова власт. За връзките с Европа обаче се нуждае от съмишленици сред емигрантите. Значи… има и други пионки. Може би цяла организация. Лена научава за това вероятно от самия Лу. Разбира важността на проблема и започва да си води записки. Дати, пратки. — Капризи замислено сведе очи. — Лена и Наташа са били приятелки. Дали Лена е споделила нещо с нея? Били ли са толкова близки?

Фийлд си представи семействата на двете жени в Русия.

— Вярваш ли на Наташа за начина, по който е открила група? — попита Капризи.

— Да.

— Защо?

— Защото няма причина да се бави. Ако намекваш, че е чула нещо, станала е свидетел или дори е участвала в убийството, защо ще чака толкова, преди да се обади в полицията?

— За да могат убийците да заличат следите си.

Това намекваше за възможности, които Фийлд не искаше да приеме.

— Не знам колко са били близки. Може би миналото ги е карало да странят една от друга, вместо да ги сближава. Или не ги е карало да се срамуват от настоящето си? Или точно носталгията им е давала сили?

— И двете — предположи Капризи и загледа тълпата навън. — Тук има нещо гнило. — Обърна се към спътника си: — Хората на Лу отвлякоха портиера под носа ни двайсет часа след убийството на Лена. Виждаш ли някаква логика в това?

— Накъде биеш?

— Ако Лу стои зад убийството, защо не се е отървал от портиера веднага, още през нощта?

Фийлд не успя да намери прост отговор. Замисли се над онова, което му беше казал Марецки (и което не му беше казал), за Слъгър Дейвис.

— Женен ли си, Капризи?

Американецът се втренчи в него.

— Много си упорит, Дики.

— Веднъж някой ми каза, че това е единственото ми качество — усмихна се той.

Капризи отново загледа улицата.

— Можеш да ми имаш доверие.

— Никога не се доверявам на британци.

— Защо?

— Просто така.

— Маклауд е британец.

— Шотландец е.

— Значи нямаш доверие само на англичаните.

Капризи не отговори.

— Как се озова при Маклауд? Ти си американец от италиански произход, католик. Би трябвало да си при Грейнджър.

— Някои неща не се подчиняват на тесногръдите…

— Кои например?

— Работил съм в криминален отдел в Чикаго. Маклауд е детектив.

— Искаш да кажеш, че те е предпочел като професионалист.

Капризи се усмихна.

— Заради страстта към приключения ли си дошъл?

— В родината имах достатъчно приключения.

— Ал Капоне?

Американецът се усмихна по-широко и покрай устата му се образуваха дълбоки бръчки.

— Какво тогава те доведе тук? Искам да кажа…

— Мамка ти, няма ли да се откажеш?

— Любопитен съм.

— Е, ще си останеш с любопитството.

— На колко си години?

— Какво значение има?

— Опитах се да те преценя и искам да знам дали съм познал.

— Колко ми даваш?

— Трийсет и пет.

Капризи се засмя:

— По-добре се откажи от хазарта, Дики, и си гледай полицейската работа, защото според майка ми трябва да съм на двайсет и седем.

— Двайсет и седем?

— Да, ни повече, ни по-малко. Твърде много зло съм видял. — Лицето му изведнъж стана сериозно. — Наричаме ги „конспираторите“.

Фийлд вдигна вежди.

— Каза, че не разбираш, затова ти обяснявам.

Младежът изчака да чуе обяснението, но когато стана ясно, че Капризи няма да продължи, попита:

— Онези, които…

— Принадлежат на Лу. Той печели влияние по всички възможни начини и то се разпространява като тумор. В полицията ги наричаме „конспираторите“.

Фийлд се опита да разтълкува думите на Капризи:

— Кои сте тези „вие“? Кои са другите, които ги наричат конспиратори?

— Маклауд, Чен.

— Само тези?

— Един-двама други. Повечето в отдела са чисти.

— А останалите в управлението са мръсни, така ли?

— Не всички, Фийлд, но повече, отколкото предполагаш.

— Как се получава така?

— Има агент в самата служба. Комисарят е само пионка, вероятно му плащат, за да мълчи.

— Не знаете ли кой ги управлява?

— Не сме сигурни.

— Да не е Грейнджър?

— Той ти е шеф, Фийлд.

— Мисля, че Грейнджър ги ръководи… тези конспиратори. Той урежда всичко…

— Той ти е началник, Фийлд.

— Искам ти да ми кажеш.

— Забелязал ли си как се облича? Миналата година всичко излезе наяве. Имаше акция срещу пушалните на опиум на „Фучоу“. Това никак не хареса на Лу, нито на конспиратори. При всяко нападение използвахме униформени и всеки път, дори да бяхме планирали акцията преди няколко часа, те бяха подготвени. Забелязахме, че след работа следят всички в отдела. Най-често хора на Лу, но винаги знаеха къде отиваме и какво правим. Един ден ни нападнаха съвсем неочаквано. Направиха ни засада на отиване към една пушалня. Двама детективи загинаха и Маклауд нареди тактическо отстъпление, но не се е отказал. Нито аз.

— Тогава ли Слъгър…

Капризи поклати глава:

— Стига толкова.

Фийлд въздъхна:

— Имай ми доверие, така ще е по-лесно и за двама ни.

Колегата му мълча известно време, после каза:

— Имам ти.

— Защо?

— Не знам. Предчувствие.

Фийлд извади цигарите си и му предложи, но той отказа.

— Маклауд мрази Грейнджър.

Капризи не коментира.

— Защото подозира, че е главатар на конспираторите.

— Да, но не само. Маклауд е отгледан от майка си в един от най-жестоките квартали на Глазгоу. Ненавижда безредието, порока и алчността. Баща му е бил женкар и комарджия. Избягал с някаква проститутка и оставил него и майка му в мизерия. Грейнджър е като олицетворение на баща му.

— Маклауд женен ли е?

— Да.

— Да… но?

— Маклауд се ожени за китайка, но Съветът не одобрява. Затова никога не говори за нея и не я показва на никого. Може да ти се струва суров човек, Фийлд, но е верен на хората, които обича.

Фийлд почувства, че се очаква да каже нещо, и измънка:

— Да, ясно.

Отидоха в „Маджестик“. Две възрастни китайки пълзяха на колене и търкаха пода, самотни силуети пред високите огледала в дъното на огромната зала. Минаха през дървена врата в края на коридора и се изкачиха по стръмно и тясно стълбище. Горе имаше малка ложа с празна закачалка.

Портиерът почука на вратата от другата страна на стълбището и отвътре се чу женски глас:

— Влез.

Стаята беше с червени стени, скосен таван и едно-единствено отворено прозорче. Жената седеше зад бюрото си, носеше елегантни черни дрехи и сребърна огърлица. Бялата й коса — дълга като на Наташа — бе вързана на опашка.

— Сигурно идвате за Лена.

— Да, но…

— Очаквах ви.

Тя се обърна и им направи знак да седнат. Дългият нос бе най-забележителната й черта. По стените бяха накачени театрални афиши, главно от Москва и Петербург.

— Явно сте я познавали.

— Горкичката Лена. Да, тя беше едно от момичетата ми.

Капризи извади бележника и молива си.

— Можете ли да ми кажете името си, госпожице…

— Госпожа. Госпожа Орлова. — Тя забеляза изненадата ма полицая и добави: — Не сме роднини.

— С какво се занимаваше Лена тук?

— Искате ли чай… кафе?

Двамата детективи отказаха. Госпожа Орлова не бързаше, явно не обичаше да я пришпорват.

— Лена беше… Как да кажа… — Замисли се за най-подходящите думи. — Лена беше мечтателка. Мечтаеше за бягство, за ново начало. Ню Йорк, Париж, Лондон, Рим. За нов живот, по-добър от този, който водеше тук.

— Проституираше ли?

Домакинята сбърчи нос, но не изрази изненада или отвращение.

— Беше танцьорка, господин полицай. Не знам какви уговорки е имала извън тези стени.

— Знаете обаче, че е имала уговорки.

— Момичетата са различни. Едни го правят, други — не.

— От парите ли зависи?

— От характера. Положението на всички момичета е тежко, иначе нямаше да са тук.

В тона й не звучеше неодобрение към момичетата, които решаваха да припечелват извън ангажиментите си към „Маджестик“.

— Лена обаче беше от онези, които правят странични уговорки, така ли?

— Предполагам, че да.

— Защо? Нейното положение…

— Струва ми се, че издържаше сестра си… но както споменах, всяко момиче само избира съдбата си. Животът е по-лесен, ако се огънеш.

Думите й не допаднаха на Фийлд.

— С кого се срещаше Лена? — попита Капризи.

— Не знам точно, но…

— Живеела е…

— Чакайте, ще стигнем и до това. — Жената изгледа укорително американеца и продължи: — Преди около три месеца се премести в нов апартамент на улица „Фучоу“.

— Собственост на Лу Хуан.

— Да.

— Значи е била негово момиче.

— Да. И не. Лу Хуан има много момичета, но не съм сигурна, че ги използва за едно и също нещо.

— Искате да кажете, че не спи с всички?

Тя поклати глава:

— Не съм сигурна, но ми се струва, че Лена не беше негово момиче в този смисъл. Не му беше наложница. Не се съмнявам, че той я е издържал и я е използвал, но не знам с каква цел.

Капризи налапа молива си и започна да го смуче.

— Лу има мрежа от информатори — отбеляза Фийлд, като предположи, че жената намеква за това.

Тя премести поглед към него:

— Да.

— Лена му е давала информация за болшевики като Бородин, така ли?

— Да.

— Комунистите не я ли подозираха заради миналото й?

— В Шанхай никой не е вързан за миналото си, детективе.

Капризи извади бележника на Лена и обясни:

— Кораби, дати и дестинации.

Тя погледна бележника и му го върна:

— Не ми говори нищо.

— Опиум, може би.

— Не — отсече тя.

Капризи прибра бележника.

— Значи, ако е била момиче на Лу, Лена не е могла да спи с други мъже.

— Освен ако той не я накара.

— Освен ако не я заеме на някого.

— Да.

— Правил ли го е?

— Не знам.

Капризи се облегна в креслото си. Фийлд подозираше, че жената знае повече, отколкото казва. Американецът неуверено започна:

— Тя… в смисъл… как беше… настроението й… след като се премести в апартамента на Лу? Преди три месеца ли казахте, че било?

— Не съм я виждала толкова щастлива. Още идваше и танцуваше, но се беше променила.

— Отношенията й с Лу или с човека, на когото я е заел, това ли беше причината за радостта й?

— Не съм сигурна, но предполагам, че да. Започна по-често да говори за бягство, с по-голяма увереност… сякаш вече го е планирала. Сигурно си е мислела, че е намерила път към ново начало… или каквото е търсила. Едно от последните неща, които ми сподели онзи ден, бе, че е писала на сестра си да дойде в Шанхай.

— Какво може да означава това?

— Тя не искаше сестра й да разбира за живота й тук. Сигурно е планирала двете да заминат.

— Имаше ли близки приятели, някое момче може би? Извън деловите си отношения?

— Да, Сергей.

— Сергей ли?

— Свири в оркестъра.

Капризи погледна бележника си.

— Той не възразяваше ли срещу заниманията на Лена?

— Отнасяше се с разбиране.

— Разбирането не означава приемане — отбеляза американецът. — Не са много мъжете, които биха търпели любимите им да правят секс за пари.

— Не съм убедена, че връзката им беше от такова естество. Бяха по-скоро… просто приятели. — Госпожа Орлова скръсти ръце в скута си. — Във всеки случай, ако го подозирате, не си губете времето. Онази нощ беше тук през цялото време.

— От кога до кога?

— От около седем вечерта до шест сутринта.

— През цялото време на сцената?

— Да, или седнал на масичката за оркестъра.

— Къде можем да го намерим?

Жената се обърна към бюрото си, разрови документите отгоре и взе малък бележник. Отвори го, сложи си очила, написа на едно листче името и адреса и го подаде на Фийлд.

— Сергей Станиславович. Живее в Малката Русия, на улица „Жофр“.

Младежът си помисли, че може би е по-възрастна, отколкото я беше преценил в началото.

— Късмет, господа.

Те станаха. Капризи й благодари и двамата с Фийлд слязоха в салона. Изведнъж Фийлд смотолеви, че е забравил нещо, и изтича нагоре, преди американецът да го попита какво.

Жената не беше помръднала от мястото си и не изглеждаше изненадана, че го вижда.

— Наташа Медведева — попита малко задъхано той. — Били са приятелки. Какво е нейното положение?

Орлова го изгледа, сякаш се досещаше за целите и подбудите му, макар че самият той не ги разбираше много добре.

— Положението ли?

— Да, тя живее срещу Лена… апартаментът й също е собственост на…

— Нейното положение е най… От всички момичета тук тя е в най-тежко положение.

В тона на домакинята се долавяше съчувствие, но и леко предупреждение.

Фийлд чу, че Капризи го вика.

— В какъв смисъл тежко?

— Приятелят ви, ви вика.

Младият мъж се показа на балкончето и обясни:

— Бях си изпуснал писалката.

По изражението на Капризи личеше, че не му вярва.