Господарят на дъжда

3.

Капризи и Фийлд се втурнаха по стълбите; не разбираха какво има предвид Чен. Изскочиха на улицата. Американецът блъсна Фийлд в буика, а китаецът зае мястото си на външното стъпало. Този път автоматът лежеше на пода в колата. Капризи го вдигна и го остави на седалката, после извади револвера си. Младият детектив последва примера му с трепереща ръка.

Колата потегли по „Фучоу“ към Централното полицейско управление. Шофьорът зави рязко, за да избегне приближаващ трамвай и голямата кола се наклони заплашително.

Малко преди белия каменен мастодонт на Градския съвет шофьорът зави надясно по улица „Кянси“, даде газ и като натискаше клаксона, прекоси „Едуард Седми“ и се понесе по по-широките и спокойни булеварди на Френската концесия. В далечината се виждаха кубетата на руската църква.

Амортисьорите на колата не оправдаваха гръмките реклами на тази марка и Фийлд не можеше да види кого или какво преследват. Когато стигнаха булеварда „Дьо репюблик“ и границата на стария китайски град, тълпата ги принуди значително да намалят скоростта. Решиха, че пеша ще стигнат по-бързо.

— Хайде — извика Капризи и скочи с автомат в едната ръка и револвер в другата. — Чен!

Подаде автомата на китаеца и той изчезна в тълпата.

Стотици рикши си проправяха път през навалицата към централния пазарен площад. От време на време Фийлд зърваше някоя шапка с козирка, дълга туника и бели обувки — облеклото на местните контета — но се стараеше да не изгуби от поглед Капризи, който пък следваше Чен.

Улиците бяха тесни и характерно извитите покриви хвърляха сянка. Ниско на фасадите висяха фенери и двамата детективи трябваше постоянно да криволичат и приклякват, за да не си ударят главите.

Фийлд още стискаше револвера. Отпусна ръка и се опита да се успокои, но трудното придвижване в тълпата го вбесяваше. Настъпи едно куче и блъсна някаква жена с кошница със зеленчуци на рамото. Тя го наруга, но когато се обърна, видя дулото на револвера „Смит и Уесън“. Той се загледа в лицето й, което излъчваше враждебност, после изпадна в лека паника, защото беше изгубил от поглед Капризи. Скоро отново забеляза черната пригладена коса на американеца.

Започна по-бързо да си проправя път и настигна колегите си, когато излизаха на площада. Благодарение на високия си ръст младежът имаше добра видимост.

В края на площада се бяха събрали стотици хора. В средата един мъж с дълга сабя в ръка бе затиснал с крак врата на портиера. Нещастникът беше гол и червено-златистата му униформа беше захвърлена в праха. Фийлд изстена гневно. Сърцето му биеше лудо, очите му смъдяха от пот.

Капризи понечи да продължи напред, но Чен го хвана за рамото.

Настъпи мълчание, сабята проблясваше над поваления на земята човек. Преди Фийлд да осъзнае какво става, острието се спусна и светът пред очите му сякаш се разлюля. Главата на портиера се изтъркаля в облак прах.

Американецът издаде животински рев на безсилен гняв — Чен успя да го изблъска в близката уличка.

Капризи се съпротивляваше яростно, но китаецът беше по-едър и по-силен и го притисна до една кирпичена стена.

— Овладей се — изсъска през зъби.

— Не може…

— Спокойно.

Чен го притискаше силно под сноп светли лъчи, открояващи се в прашния въздух. Пусна го едва когато се успокои. Капризи изтупа костюма си от праха и се обърна към младия детектив:

— Добре дошъл в Шанхай, Дик.

— Това не ти е Англия — обясни Капризи, когато се качиха в асансьора.

Фийлд не го разбра добре.

— Свали си сакото, така няма да впечатлиш Грейнджър.

Той на драго сърце би го свалил, ако ризата му не беше мокра от пот. Езикът му бе като вкочанен, а главата му пулсираше от физическото усилие, горещината и шока.

— При мен или при теб? — Капризи натисна копчето за третия етаж и се облегна на стената. — Ако искаш, ела в Криминалния. Можеш да занесеш отпечатъците в лабораторията.

Фийлд се опитваше да заличи от съзнанието си гледката на търкалящата се глава и шуртящата кръв.

— Какво ще правим?

— За кое?

— За онова, което видяхме току-що.

Стигнаха третия етаж и вратата на асансьора се отвори, но американецът не бързаше да слиза. Облегна се на вратата и попита:

— В какъв смисъл какво ще правим?

— Това беше убийство.

— Така ли мислиш, Фийлд?

— Разбира се.

— Беше комунист.

— Откъде знаеш?

Колегата му се усмихна:

— Нямате ли досие за него?

— Дори не знам как се казва…

— Във война сме.

— Война ли?

— Срещу червената напаст. Нали това е основната задача на вашия отдел?

— Ограничаването на…

— Това бяха хората на Лу. Разбери ме. Няма начин да ги открием в китайския град или страната, а дори да хванем някого и да го убедим да свидетелства, Лу или този, който е поръчал убийството, ще заяви, че убитият е комунист и това е китайският начин за справяне с тях. В светлината на световните събития твърдението му ще срещне разбиране.

— Значи ще се откажем. Ще си седнем на задниците и ще…

— В това полицейско училище не ви ли учат на нещо?

— На какво?

Капризи се ядоса.

Фийлд се изчерви, но настоя:

— Портиерът не беше комунист.

— Може би, но опасностите за хегемонията на световния империализъм са навсякъде.

— Сега ти говориш като болшевик.

— Това обвинение ли е?

— Не се прави на глупак.

Капризи го изгледа с нескрита враждебност:

— Какво искаш да направим, Фийлд? Да подадем иск пред френските власти, да отидем на улица „Вагнер“, където живее Лу, и да го арестуваме просто така? Да опандизим най-влиятелния човек в града, в сравнение с когото Ал Капоне е като благородна девица? Мислиш ли, че някой ще свидетелства срещу него?

— Значи край?

— Край за теб.

— Изпратили са ме да помагам.

— Ти помогна.

— Значи случаят е приключен. Няма да има възмездие. — Той погледна часовника си. — Отделихме един час. Не хванахме убиеца на местопрестъплението, затова…

— Този случай е на Криминалния, Фийлд.

— Това ли е всичко? Така ли работите в този отдел?

— За теб това е всичко.

— На улицата ти се ядоса.

— Не, не съм.

— Наложи се Чен…

— Разбира се, че бях бесен!

— Защо тогава…

— Направи ми една услуга. Не бъди толкова наивен, става ли?

— Значи ще се кланяме на бандитите? Апартаментите са на Лу, затова няма да се занимаваме.

Капризи изпитателно го изгледа:

— Тук и връзките не могат да ти помогнат.

— Това няма нищо…

— Знам, че се хвалиш наляво и надясно с връзките си. Джефри Доналдсън ти е братовчед, нали? Секретар на Общинския съвет, член на шанхайския клуб, движи се сред най-големите клечки, пръв приятел е с най-влиятелните бизнесмени.

— За бога…

Фийлд едва сдържаше гнева си. Бяха се разпалили твърде много и се огледаха дали някой не ги е чул. Само секретарката на Маклауд ги гледаше, но бързо се извърна.

Изведнъж Капризи сякаш съжали за държанието си:

— Извинявай. Уморен съм…

Заведе младия детектив при бюрото си, завряно в един ъгъл при големите прозорци в дъното на стаята. Взе празен формуляр от панерчето за документи.

— Да не избързваме. Имаш ли опит с криминални случаи?

Фийлд поклати глава.

— Добре, имай ми доверие. Това с портиера може да е случайност, част от акция за прочистване. Момичето… отпечатъците са изпратени в лабораторията. Ще проверят за съвпадения в архива. Дори белезниците да са чисти, по другите ще разберем кой е бил в апартамента през последните няколко дни. По-добре е от нищо. Трябва да попълниш това и да го занесеш долу, преди резултатите да са излезли. Щом са готови, ще ни ги изпратят. Може да се наложи да ги пришпориш, защото все се оплакват, че са прекадено заети. Ако намерят съвпадение, ще пуснат протокол, ще слезеш при Марецки и той ще ти разкаже за заподозрения. Аз ще те придружа.

Фийлд кимна и понечи да си тръгне.

— Освен това…

Младежът се обърна.

— Моля те, купи си нов костюм. Не мога да те гледам навлечен като полярна мечка в пустинята.

Фийлд изгледа новия си партньор:

— Очистиха портиера, защото е видял убиеца.

Капризи кимна:

— Точно така.

— Убиецът е Лу или някой друг, който е получавал Лена като „подарък“.

— Вероятно.

— Или някой, с когото е имала лична среща.

— Лу се грижи за стоката си, затова надали е поела такъв риск.

— Може да е имала гадже.

— Не можем да изключим тази възможност, но в такъв случай трябва да е била дяволски смела жена.

Фийлд се качи на горния етаж, където бе работното му място. В помещението имаше няколко прозорчета с матови стъкла, разположени под самия таван, сякаш в отдела се бояха да не ги следят. Кабинетът на началника наподобяваше този на Маклауд, макар че Грейнджър бе устоял на изкушението да гравира името си на стъклото. Вътре беше тъмно, но когато минаваше покрай секретарките (тук всичките бяха китайки), шефът му отвори вратата си.

Беше едър мъж, дори по-висок от Фийлд, около метър и деветдесет и пет, със счупен нос и хубаво, прорязано от бръчки лице. Косата му бе твърде дълга и разрошена.

— Какво стана? — попита Грейнджър с изразен акцент от родния си Корк.

Младежът спря.

— Портиерът на сградата бе отвлечен в китайския град. Последвахме ги и видяхме как го обезглавиха.

Началникът се намръщи:

— Извън нашата зона?

— Да. Изкараха го.

— Кой?

— Според Капризи били са хората на Лу.

— Ти видя ли ги?

— Не.

— Какво каза Маклауд?

— За портиера ли?

— Да.

— Не съм го виждал.

— Ами жената?

— Не изглежда да е политическо. Според Марецки е на сексуална основа, но аз…

Грейнджър кимна доволно:

— Давай в този дух.

— Слушам, сър.

— И стига си ми викал „сър“. Какво мисли Маклауд за жената?

— Нищо… — Едва се сдържа да не добави пак „сър“. — Не съм го виждал.

— Давай в този дух. С Капризи ли работиш?

— Да.

— Как е той?

Фийлд се намръщи объркано и не отговори.

— Няма значение. Ако има проблеми, свиркай.

Грейнджър се обърна и безшумно затвори вратата след себе си.