Господарят на дъжда

42.

Сиропиталището „Сестри на милосърдието“ бе на средата на улица „Жофр“, масивна бяла постройка, разположена навътре в голям двор зад висока желязна ограда. Портата изскърца, когато Фийлд я отвори. Той изкачи две стъпала, мина под каменната колонада и влезе в просторно и прохладно фоайе. Миришеше на влага, боята от стените се белеше.

Фийлд искаше да е сам, затова не каза на Капризи къде отива, но американецът може би се беше досетил. Младият детектив се надяваше да намери детето и да докаже, че Люис е убиецът.

В една ниша имаше дъска с обяви и изрезки, включително и статията за Лу Хуан, която Марецки държеше в кабинета си. Най-отгоре една обява гласеше:

Фийлд се загледа в последния ред.

Съобщението бе подписано от „сестра Маргарет“.

Фийлд се обърна. Сиропиталището беше на една-две минути с кола от дома на Лу.

Той си представи сирачетата, изправени до леглата си в очакване да научат кои ще са щастливците. Дали предчувстваха бедата? Или сърцата им туптяха радостно, че са избрани за „осиновяване“? На Фийлд му се повдигаше, пулсът му се ускори. Чудеше се защо Наташа не е взела Алексей при себе си.

Във фоайето имаше три стола. До тях бяха оставени листовки и той взе една. Беше сборник с молитви. Остави я и влезе в мрачния коридор към вътрешността на сградата. Стъпките му отекваха, миризмата на влага и застояло му напомняше за собственото му детство.

Към него се приближи мъж с тъмен костюм. Носеше автомат „Томсън“ и Фийлд предположи, че е от хората на Лу. Мъжагата го изгледа изпитателно, после се отправи към главния вход.

Фийлд влезе в централното фоайе, пронизано от тънки светли лъчи, които проникваха през стъкления купол на тавана. Дочу детски гласове. Приближи се до една отворена врата в коридора отляво, където светеше, и почука.

Вътре стоеше монахиня с хубаво бяло расо, което не успяваше да скрие женствеността й. Тя се стресна и трескаво се засуети.

— Казвам се Ричард Фийлд от шанхайската полиция. Може ли да говоря със сестра Маргарет?

Монахинята се изправи и излезе през една задна врата.

Фийлд се върна в главното фоайе и погледна към тавана. Светъл лъч проникваше през прашните стъкла и падаше точно върху лицето му.

Той се оттегли в ъгъла и седна на един стол. Взе вестник от масичката наблизо и започна да си вее. Наложи се дълго да чака. Гласовете на децата утихнаха.

Чу шумолене в другия край на коридора, вдигна очи и видя монахинята, с която бе говорил. Тя водеше една по-възрастна жена.

— Аз съм сестра Маргарет — представи се старицата.

Говореше с шотландски акцент. Ръкуваха се. Кожата й беше бледа, а ръката й — студена. Светлината падна върху забрадката й и на белия й фон се откроиха няколко червени косъма.

— Ричард Фийлд, Специален отдел.

Сестра Маргарет кимна и го покани в кабинета си. През прозореца се виждаше вътрешен двор, където играеха деца. Те носеха чисти, добре изгладени униформи, а косите им бяха късо подстригани. Повечето бяха китайчета или от смесен произход. Няколко момчета играеха футбол. Фийлд огледа лицата им с надежда да познае Алексей.

— Чай, господин Фийлд?

— Благодаря. С мляко и без захар, моля.

Сестра Маргарет кимна към един стол и излезе, за да поръча чая. Фийлд отново се загледа към игрището. Видя само едно европейче, но то беше русокосо, по-голямо от Алексей, доколкото можеше да съди по снимката, и не приличаше на Наталия или на Наташа.

Сестра Маргарет отново се появи толкова безшумно, че отначало Фийлд не я усети. Седна зад бюрото си под икона на Дева Мария с Младенеца. Премести купчина документи.

— С какво мога да ви помогна, господин Фийлд?

— Отдавна ли работите тук, сестро?

— Да, от доста години.

— Шотландия е далече.

— Да, родината винаги е далече, ако си я напуснал.

— Аз съм от Йоркшир.

— Значи пътуването ви дотук е било по-кратко.

Тя не изглеждаше склонна да си губи времето с общи приказки.

— Вие сте… Господин Лу Хуан е един от дарителите ви.

На лицето й се изписа лека тревога и тя едва чуто въздъхна.

— Да, той е най-щедрият ни благодетел.

— Не се съмнявам.

Сестра Маргарет се размърда смутено и дрехата й прошумоля.

— Знам какво се говори, господин Фийлд, но когато живее от подаяния, човек не може да избира.

— Разбира се.

Сестра Маргарет го изгледа подозрително. Сключи ръце в скута си.

По-младата монахиня донесе поднос с чая, остави една чаша пред Фийлд и се усмихна срамежливо.

— Благодаря, Джейн — изрече рязко старицата.

Фийлд изчака младата жена да излезе и продължи:

— Разбрах, че Лу… господин Хуан ще идва на посещение.

— Благодарни сме му, че ни отделя от скъпоценното си време.

— Не се съмнявам. Предполагам… така де, той също е бил сирак, така че сигурно държи за децата да се полагат грижи.

Сестра Маргарет го гледаше изпитателно. За момент изражението й се промени и Фийлд като че зърна следа от примирение, а може би от гузна съвест. Това го потисна. Надяваше се Марецки да греши и положението да не е чак толкова тежко, както бе предположил.

— Лу понякога намира осиновители за децата, нали?

— Да, понякога. В началото на годината бе така добър да устрои двама от питомците ни.

— Европейчета?

— Китайчета, струва ми се. Или със смесен произход.

Фийлд сведе очи. Искаше му се да се нахвърли върху нея с крясъци.

— Добре ли сте, господин Фийлд?

Той отпи глътка чай.

— Да, благодаря. Лу… господин Хуан ли избира децата?

Сестра Маргарет се подвоуми, сведе очи и отговори:

— Да.

Той тежко преглътна. Не знаеше каква част от истината е известна на монахинята, какво подозира и за какво се опитва да не мисли.

— Родителите доволни ли са? Искам да кажа, добре ли приемат децата?

— Тук полагаме големи усилия, господин Фийлд, но, разбира се, децата искат да имат истински дом. — Тя вдигна рамене. — Господин Хуан бе така добър да уреди осиновяването и момчетата бяха въодушевени.

Фийлд си представи две деца, радостно тичащи по коридора с надежда за по-добър живот. Представи си дебелите пръсти на Лу Хуан, както той имаше навик да стиска и отпуска десния си юмрук.

— Сега по-щастливи ли са?

— Предполагам, че да. Господин Хуан ни информира за напредъка им.

— Да, разбирам.

— Вие сте полицай, господин Фийлд, така че вероятно разбирате положението в този град.

— Да, струва ми се, че да.

— Без сиропиталището тези деца са осъдени на гибел. До едно. Без благодетеля ни не може да има сиропиталище.

В този момент Фийлд осъзна, че тя добре си дава сметка какъв договор е сключила с дявола, и започна да му се повдига.

— Алексей Симонов.

Веднага стана ясно, че сестра Маргарет познава момчето.

— Господин Хуан или някой от хората му са го довели тук и са ви помолили да го приютите, нали?

Тя не отговори.

— Майката…

— Ужасна трагедия.

— Разбира се.

Фийлд замълча.

Сестра Маргарет вдигна ръка и разпери пръсти.

— За една година ни докараха пет русначета.

— Пет?

— Самоубийството е смъртен грях.

— Да.

— Въпреки това трагедията е голяма.

— Разбира се.

Той бръкна в джоба си и извади снимката, която държеше в бюрото си. Изправи се и я подаде на сестра Маргарет.

— Така се е самоубила Наталия Симоновна, сестро.

Тя пребледня. След няколко минути му върна снимката.

— Може ли да говоря с момчето?

— И дума да не става.

— Само…

— Това е невъзможно — повтори тя. — Много е травмиран.

Фийлд погледна към момчетата, които играеха навън.

— Няма го там, господин Фийлд.

— Ако имаше… Ако се окаже, че детето има близки, тогава дали…

— Вече сме проучили, господин Фийлд. На Алексей трябва да му се даде възможност да започне нов живот. Господин Лу лично обеща да му намери най-доброто. Никой не е потърсил това дете досега.

— Трогателно е, че господин Лу приема толкова присърце съдбата на отделни сирачета, при положение че е толкова зает.

Тя го изгледа.

— Сестро, Наталия Симоновна е била прободена с нож близо двайсет пъти във вагината и долната част на корема. — Фийлд я погледна в очите. — Устата й е била запушена с парцал.

Лицето на сестра Маргарет бе мъртвешки бледо.

— Мисля, че Алексей може да разпознае убиеца на майка си. Надяваме се благодарение на него да заловим този човек, преди да стори това… — вдигна снимката — … на друга жена.

Сестра Маргарет стисна устни:

— Не мога да позволя такова нещо. Не мога.

Децата бяха спрели да играят. Пиеха вода и плискаха лицата си. Униформите им сякаш блестяха под слънцето, на гърдите на всяко имаше избродиран зелен кръст.

Фийлд извади бележника и бащината си писалка.

— Това е телефонният ми номер. Оставям решението на съвестта ви.

Подаде й листчето и излезе.

Спря в централното фоайе. Чу отваряне на врата зад гърба си и се обърна. Сестра Маргарет излезе и тръгна към другия край на коридора, без да се обръща. Той я изчака да се скрие от погледа му.

Фоайето утихна.

Фийлд се обърна и забеляза, че четири деца го наблюдават. Всички бяха с монголоидни черти. Стояха неподвижно, с мрачни изражения.

Той тръгна по коридора и излезе от сградата.

На петдесетина метра встрани от главния вход беше спряла кола. Той я погледа няколко минути, после се отдалечи. Колата не го последва.

Когато зави зад близкия ъгъл, Фийлд спря под сянката на едно дърво и затвори очи. Никога не се беше чувствал толкова изтощен. Когато отново ги отвори, погледна часовника си, после бръкна в джоба си и извади старите записки на Прокопиев от наблюдението на Лу. Разгърна ги, после пак ги прибра и тръгна.

Бяха му нужни само никога минути, за да стигне до къщата на Лу, но там отново погледна часовника си, за да е сигурен. Беше дванайсет и половина. Ако китаецът не беше променил навиците си, трябваше да излезе в един.

Детективът застана под дърветата на отсрещния тротоар, но реши, че твърде много се набива на очи, и се отдалечи. Извади цигара, но се отказа и я върна в пакета. Загледа се в прозореца на спалнята. Опита се да пропъди мисълта, че Наташа може доброволно да е станала затворничка — дори може би се стремеше към това. Замисли се за апартамента й, за хубавите дрехи, за погледа й, когато го беше изгонила.

Вратата се отвори. Телохранителите на Лу излязоха и заобиколиха колата. Когато русият, Григориев, заоглежда улицата, Фийлд рязко се извърна и се отдалечи. Продължи до близката пряка, скри се зад ъгъла и оттам отново погледна към къщата.

Лу слезе по стълбите в компанията на едно тринайсет-четиринайсетгодишно момиче. Фийлд зърна за миг уплашеното й лице, преди китаецът да я набута в колата. Лу се движеше бавно, Григориев го подкрепяше.

Наташа не беше с тях и Фийлд си отдъхна.

Телохранителите се качиха в автомобила или останаха прави върху страничните стъпала и потеглиха към „Бънд“. Детективът отново погледна часовника си. Беше точно един часът.

Той отново се скри под сянката на дърветата и запали цигара. Погледна прозореца на спалнята, но не забеляза движение. Остана така, като често бършеше потта от челото си.

Лу се прибра в два без пет. Сега и четиримата телохранители пътуваха стъпили отстрани. Скочиха в движение и заеха същите позиции както при тръгването. След около половин минута Григориев потропа на прозореца на шофьора, а друг пристъпи напред, за да отвори вратата на Лу. Китаецът бавно се качи по стълбите. Телохранителите го последваха, а колата отпътува. Наташа пак я нямаше.

Фийлд запали нова цигара. Тъкмо смяташе да си тръгва, когато пред дома на Лу спря рикша и Капризи слезе. Преди Фийлд да успее да се отдалечи, входната врата се отвори и американецът влезе.

Фийлд остана втренчен във вратата и пустата улица. Всяка надежда го напусна. Наташа имаше право: тук всички бяха продажници. Нищо не беше чисто.

Стори му се, че чува подигравките на баща си, и си даде сметка, че с илюзиите си, че може да успее, че може да намери нещо непокварено, е бил обречен от самото начало.

Беше се главозамаял от късмета си и сега изглеждаше като глупак.