Господарят на дъжда

46.

Фийлд изчака Грейнджър да влезе в кабинета си и слезе в Криминалния отдел. До вратата Капризи разговаряше с една секретарка и Фийлд я изчака да се върне на бюрото си. Американецът си наля чаша вода.

— Къде според теб е отишла? — попита Фийлд.

— Нямам представа.

— Дали са разбрали, че работи за нас?

— Дори аз не знаех за това. Наистина ли работи за нас?

Фийлд осъзна, че думите му звучат наивно.

— Трябва да намерим детето, а без нея не можем.

— Ако е решила да се крие, само ще си загубим времето. Ако не си забелязал, тук човек може лесно да изчезне. Ако са я отвлекли, никога няма да я открием.

Фийлд за пръв път се замисли над възможността Наташа вече да е мъртва.

— Остави ли й бележка? — попита Капризи.

В гърлото на Фийлд сякаш заседна буца. Почуди се дали с тази бележка не я излагаше на опасност.

— Да — отговори той.

— Капризи! — извика Маклауд.

Двамата влязоха в кабинета на началника и затвориха вратата. Маклауд се върна зад бюрото си. Беше колкото ядосан, толкова и развеселен, помисли си Фийлд, като баща, чието дете е непослушно, но иначе е умно.

— Значи и вас ви следят — отбеляза началникът.

— Хората на Лу.

— В такъв случай не искам да мърдате от управлението, освен ако не се наложи. Ще ви уредя въоръжена охрана за довечера.

— Мислим, че синът на Наталия Симоновна ще разпознае убиеца — каза Капризи. — Трябва да намерим това дете.

— Не днес, господа. Щом ви следят, значи животът ви е в опасност, а не мога да ви отпусна охрана за целия ден. — Маклауд започна да подмята една тежест за документи. — Утре ще изпратя хора да наблюдават фабриката, може да изскочи нещо, с което да си вържем гащите. — Той се изправи. — Чен оправи ли се?

— Не.

— Не е ли във форма да наблюдава?

— Съмнявам се.

Това като че ли подразни Маклауд.

— И не ми създавайте повече главоболия, юнаци — завърши той.

В отдела Фийлд се чувстваше като в клетка, затова следобед реши отново да отиде при Катя.

Опита се да се измъкне от участъка отзад. Мина през стола и кухнята и излезе на тясна задна уличка при кофите за боклук. Не видя никого, затова излезе на улицата. Вървеше близо до стената и се наведе, за да избегне парата, излизаща от отдушника на една кухня.

Беше изминал десетина метра, когато ги видя до стената в дъното на уличката: по двама на всеки тротоар. Те застанаха нащрек и Фийлд се изправи. За момент се изкуши да пробва да им се измъкне и кръвта му закипя от възбуда, но реши, че рискът да ги заведе при Катя е твърде голям. Върна се в управлението. Не му оставаше друго, освен да седи до телефона и да чака.

Вечерта хората на Лу още стояха пред управлението, но Грейнджър грубо набута Фийлд в шевролета си и когато тръгнаха, се обърна, за да се увери, че не ги следят.

Грейнджър бе отхвърлил предложението на Маклауд за въоръжена охрана.

Домът му се намираше близо до къщата на Пенелъпи и Джефри, непосредствено зад „Бънд“. Беше подобна по разположение и размери, но с веранда и по-просторни стаи с по-високи тавани.

— Добро момче си ти, Фийлд — каза Грейнджър, когато влизаха. — Хайде, отпусни се. Ву!

Камериерът му взе сакото и револвера на Фийлд и непохватно напръска краката му с парафин.

— Много комар… — обясни. — Бззз…

Младият мъж се усмихна. Старият китаец нямаше ни един зъб и звукът, който би трябвало да имитира бръмчене на комар, прозвуча като хриптене на астматик. Фийлд остана за няколко секунди в антрето, за да се окопити.

Когато излезе на верандата, Каролайн Грейнджър бързо се изправи и му подаде ръка. Носеше скромна, къса черна рокля и златна огърлица с диаманти. Тъмната й коса блестеше. Домакинята се усмихна лъчезарно:

— Най-после да се запознаем официално. — Обърна се. — Нали познавате Пенелъпи Доналдсън?

— Роднини сме — обади се Пенелъпи, без да става. — Аз съм му вуйна.

Тя също беше с черна рокля. Изгледа изпитателно Фийлд, докато сядаше. Той също се опита да се усмихне.

— Шампанско, Ричард? — попита Грейнджър с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

Той се поколеба.

— Колебанието е знак за съгласие — обяви домакинът и напълни чашата. — Точно навреме идваш, Ричард. Кавалерите закъсняват, а дамите са в траур. Валентино бил умрял.

— Не се подигравай, Патрик.

— Италианският жиголо.

— Той поне имаше чувства — отбеляза Пенелъпи.

— Истинското му име е Родолфо Гулиеми ди Валентина д’Антонгуола — изрецитира Фийлд.

Тримата го изгледаха изненадано.

— Откъде знаеш? — попита Грейнджър.

— Нямам представа.

Фийлд извади цигарите си и предложи на останалите, но Грейнджър взе от своите и седна на дивана до жена си.

— Как е умрял? — поинтересува се Фийлд.

— Сигурно от сексуално изтощение — предположи Грейнджър.

— Починал от спукан апендикс — тросна се Каролайн. — Говори се за масова истерия в Ню Йорк. Една от почитателките му се самоубила.

— Пада й се — изръмжа Грейнджър и запали цигарата си.

Жена му се усмихна:

— Патрик не признава други мъже. Не може да си представи, че и друг може да привлича жените колкото него.

— Този човек е италианец, за бога.

— Ти пък си ирландец. Присмял се хърбел…

Фийлд за пръв път забеляза разликата в акцента между Грейнджър и жена му. Тя говореше безупречен английски и младежът се почуди как се е зародила такава любов.

— Тежко на нас, мъжете — измърмори съпругът и вдигна краката си на масичката пред дивана. — Тези дами са решили да докажат, че в някои отношения са равни с нас, а в повечето са по-висши.

— Първата жена, която преплува Ламанша, го направи за по-кратко време от всички мъже преди нея — обясни Каролайн. — Патрик не ни вярва и не вижда в това повод за веселие.

— Четиринайсет часа и трийсет и една минути. Иска ми се да видя мензиса й.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пенелъпи.

— Че сигурно не е много женствена — обясни Каролайн. — Патрик обича жените вързани за леглото.

Пенелъпи се закиска.

Фийлд отпи глътка шампанско и дръпна от цигарата си. Погледна през прозореца към удивително зелената морава. Бяха заобиколени от по-високи сгради, но дворът създаваше чувството на уединение, от града се чуваше само далечно бучене.

Позвъни се и Грейнджър стана да посрещне гостите. В антрето се чуха гласовете на Чарлс Люис и Джефри.

— Валентино ритнал камбаната, чудо голямо — изръмжа Люис, когато излезе на верандата. — Англия си върна купата по крикет. Това наричам аз новина.

Фийлд се изправи.

— Госпожа Грейнджър, прекрасна както винаги — продължи Люис, докато поздравяваше домакинята. — Драго ми е. Дики… много се радвам да те видя.

Той стисна силно ръката на Фийлд, но погледът му беше леден. Няколко секунди го наблюдава, после се приближи до Пенелъпи:

— Ето го моето момиче…

Целунаха се твърде сърдечно.

Джефри също се появи.

— Добър вечер, любими племеннико. — Усмихна му се сърдечно и Фийлд се почувства гузен. — Извинете ни за закъснението. Подготовката за Деня на империята ще ме съсипе. Освен това с Чарли се отбихме в клуба да поиграем малко крикет.

Двамата с Фийлд се ръкуваха. Джефри целуна първо жена си, после Каролайн и се настани до Пенелъпи. Грейнджър отвори нова бутилка шампанско, наля на новодошлите и допълни чашите на останалите. Фийлд направи знак, че не иска, но домакинът сякаш не го забеляза.

— На идване едва не ни прегазиха — сподели Джефри. — Някакъв идиот караше на зигзаг.

— Сигурно е бил пиян — добави Люис.

— Знаете ли, в Англия по пътищата вече слагат бяла осева линия и дори лампички… червени и зелени, за регулиране на движението.

— Светофари — поясни Люис.

— Да. Тук също има нужда от тях.

Грейнджър отново се настани на мястото си и вдигна крака на масичката.

— Нарушенията на закона за движение по пътищата надали са най-сериозния ни проблем — отбеляза.

За момент настана мълчание. Фийлд се запита дали всички знаят за разпита на Люис. Грейнджър запали нова цигара.

— Проклетите стачки в Англия продължават — отбеляза Джефри.

— Е, добре, че не е само при нас — измърмори домакинът.

— Комунистите никога няма да надделеят в Англия — заяви Люис. — Нямат шанс, помнете ми думата.

— Стачките продължават.

— Английските работници са твърде разумни.

— Войната само влоши положението.

— Войната влоши всичко, но ако не бяха толкова вглъбени в собствените си проблеми, онези некадърници в правителството можеха да си извадят главите от пясъка и да видят истинската заплаха, пред която сме изправени тук.

— Те знаят за това — възрази Джефри.

— Не, не знаят. Дори нямат представа. Тук водим истинска битка за спасяване на западната цивилизация.

— Звучи малко мелодраматично, Чарли — отбеляза Пенелъпи.

— Не, не е. Ние не се ползваме с привилегиите на колония, както постоянно ни натякват, но това прави битката ни още по-важна.

— Говориш като политик. Когато се върнеш в родината, можеш да се кандидатираш за депутат.

— Кой е казал, че ще се връщам?

— Какво, не искаш ли?

— Какъв живот ни чака там? Там човек дори порядъчен слуга не може да си намери.

— Да, но ти си толкова млад, Чарли — намеси се Каролайн.

— Бих отишъл в Америка. Иска ми се да чуя Сачмо на концерт. Това вече си заслужава. Ще пуснеш ли някаква музика, Патрик?

Грейнджър смачка фаса си и остави чашата си на масата. Влезе в къщата, но остави вратата отворена и скоро на верандата зазвуча музиката на Луис Армстронг и оркестъра му.

— Човек трябва да се поддържа във форма, старче. — Той се приближи до Фийлд, разроши косата му и се изсмя гърлено. — Ръгби, момичета. Сила, способности, бързина, нападателност, тактически умения.

— Чака те блестящо бъдеще — добави Каролайн. — Един ден Патрик ще определя постовете и заплатите според представянето на игрището. — Тя се усмихна. — Макар че ако го изберат за комисар, трябва да се промени.

— „Ако“ ли? — обади се Джефри. — Няма никакво „ако“.

— В никакъв случай не бива да избираме онзи проклет шотландец — съгласи се Люис. — За нищо на света.

— Ти какво смяташ, Ричард? — попита Грейнджър.

Фийлд се намръщи:

— За кое?

— Дошло е време да разбереш кои са истинските ти приятели.

— Да.

Всички го гледаха.

— Днес комисарят официално обяви пенсионирането си.

Отново настъпи мълчание.

— Мисля, че полицията е основен защитник на морала в този град, а ти? — попита Люис.

Фийлд погледна Грейнджър, после Люис, който го наблюдаваше изпитателно. Джефри се усмихваше окуражително.

— Мисля — отвърна Фийлд, — че полицията е отражение на етичността в управлението на града, но не и стимул за по-висок морал.

— Браво, Ричард — похвали го Джефри. — Добре го каза.

На вратата се появи един прислужник; Грейнджър стана и обяви:

— Вечерята е сервирана.

Жените излязоха първи, следвани от Грейнджър и Джефри. Фийлд остана последен и когато стигна до вратата, Люис внезапно се обърна пред него.

— Как е животът, Ричард? — И тъй като Фийлд не отговори, добави: — Не ме разбирай криво, но мисля, че с американския си приятел трябва много да внимавате.

— В какъв смисъл?

— Носят се слухове, старче.

Фийлд нищо не каза.

— Послушай съвета ми. Много внимавай, когато се шляеш навън.

Младият детектив настръхна.

— Това е предупреждение, не заплаха — добави Люис.

— Ти винаги предупреждаваш.

— А ти не слушаш. — Гласът на Люис бе все така спокоен. — Предупреждавам те, а ти се правиш, че не чуваш. Вече ти казах, не искам да гледам как се погубваш.

Той излезе и остави Фийлд объркан и ядосан.

Той влезе в столовата; настаниха го между Пенелъпи и Каролайн. Грейнджър се наведе и зашепна нещо на Джефри. Фийлд имаше към тях безброй въпроси.

— Харесва ли ви Шанхай? — попита Каролайн.

— Има приятни моменти.

— Само моменти?

— Доста е странно.

— Чарли е евангелист — прошепна тя и хвърли поглед на Люис. — Не всички сме слепи за проблемите на града.

Фийлд не разбра добре какво имаше предвид, затова взе лъжичката си и започна да яде авокадото в чинията си.

— Много от нас сме минали през различни фази: вълнение, разочарование… реалистично примирение.

— С какво?

— С бедността, с неравноправието. Рим не е бил построен за един ден.

— Да, но все пак е бил построен.

Тя се намръщи:

— Така е по-добре отколкото без нас. Ние трябва да служим за пример. Така мисли Патрик.

— Разбира се.

— Ако не даваме добър пример, мястото ни не е тук. Какъв е смисълът да стоим?

Фийлд дояде авокадото и остави лъжичката, забеляза, че е сребърна. Замисли се за думите на Люис и тревогата, която бе доловил в гласа му.

— Къде се запознахте с Патрик?

— В Ирландия.

— Не говорите като ирландка.

— Учила съм в Англия. — Тя отново се усмихна. — Баща ми беше лоялист, но също и много религиозен човек, затова скри Патрик у дома. — Докосна Фийлд по рамото. — Това харесвам в Шанхай. Тук хората не обръщат внимание на миналото ти. — Погледна съпруга си с безкрайна обич. — Човек може да бъде всякакъв.

Стана и все още усмихната, започна да организира сервирането на основното ястие. Фийлд използва момента, за да отиде до тоалетната. Изми ръцете и лицето си в големия емайлиран умивалник. Погледна зачервените си очи в огледалото и се запита какво му става.

Замисли се за Патрик и Каролайн Грейнджър, за безгрижието им и богатството, което приемаха за даденост — сребро, слуги, просторните стаи. Това ли искаше той от живота? Да изпълзи до върха на социалната стълбица?

Почуди се дали може да остане в този град, да забогатее благодарение на Грейнджър и да си купи Наташа. Дали щяха да му позволят да я има, ако им сътрудничи?

Дали това правеше Грейнджър — с тънки намеци му предлагаше да стане един от тях? Нима Фийлд пропускаше нещо?

Все още не разбираше смисъла на добавката към заплатата. Дали първата вноска бе направена от друг, а не от Грейнджър? Или началникът му действаше тайно?

Фийлд се запита защо се отвращава толкова от охолството. Честността не хранеше никого и неговото семейство винаги беше живяло бедно. Може би душевното спокойствие бе запазено само за богатите.

Вратата зад него се отвори и тя влезе.

— Боже мили, Пенелъпи!

— Тихо.

— За бога, те са в съседната стая!

Веднага видя, че е пияна. Тя бръкна и затършува в дългата си чантичка със сребърни украшения.

— Всички клюкарстват, Ричард. Всички в този град. Скоро ще се разчуе.

— Какво искаш? Защо избра мен, така изведнъж?

— Защо не? — Тя вдигна поглед. — Срамуваш ли се от онова, което направихме, Ричард?

Той не отговори.

— За теб съм лесна плячка, нали? — Лицето й се изкриви. — Знам какво си мислиш… виждам го в очите ти. Същото е и с другите, за теб съм лесна плячка. Този път няма да ти се размине.

— Не се срамувам.

— Все още обаче смяташ, че беше грешка, нали?

Фийлд замълча, не виждаше смисъл да я предизвиква.

Тя сведе очи.

— Тази нощ Джефри пак ще работи. Можеш да дойдеш.

Той пристъпи към вратата.

— Отсега нататък ще си мой. Когато те пожелая.

— Пияна си.

— Откога не ти харесва да ме чукаш, когато съм пила?

Фийлд я изгледа с неприкрито отвращение.

— Лесна съм, когато съм пияна, нали, Ричард?

— Не искам да спя с теб при никакви обстоятелства.

Тя вдигна роклята си и пристъпи към него.

— Не искаш ли пак да ми го вкараш, Ричард? Или се насити? Искаш да се върнеш при онази руска кучка, нали?

Притисна към него голите си слабини в неговите и се опита да го целуне; езикът й проникна между устните му, преди той да успее да я отблъсне.

— Пенелъпи?

От коридора се чу лек шум. Тя се отдръпна, оправи роклята си и провери прическата си в огледалото.

— Да?

— Добре ли си?

— Да.

— Къде е Ричард?

— Не знам. Сигурно се е качил на горния етаж.

Изчакаха Джефри да се върне в столовата. Фийлд се облегна на стената, видя отражението си в огледалото и отчаяно затвори очи. Пенелъпи безшумно излезе.

Фийлд се качи на горния етаж. Когато се върна в столовата, мина зад Грейнджър, като избягваше погледа на Джефри.

— Добре ли сте? — попита Каролайн.

— Да — отвърна той, докато сядаше. — Само съм доста уморен.

— Прекалено много го товариш това момче, Патрик — намеси се Люис. — Дики, трябва да си вземеш почивка, да отскочиш до морето.

— Разследва убийство — вметна остро Джефри. — Навярно няма никакво време.

Фийлд вдигна поглед и видя обида в очите на вуйчо си. Даде си сметка, че ги е чул.

Запита се какво ли точно знае?

Вечерята се проточи. Фийлд никога не беше изпитвал такъв ужас. Нещата се влошиха, когато жените се оттеглиха и четиримата останаха да пият порто. Чарлс Люис и Джефри продължиха разговора си за първенството по крикет, Фийлд и Грейнджър мълчаха.

Когато сметна, че няма да обиди домакина, Фийлд каза, че трябва да си тръгва, защото се чувства много уморен. Избягна погледа на Джефри, когато се ръкуваха. Грейнджър стана да го изпрати. Допуши цигарата си, докато Фийлд слагаше кобура и сакото си. Люис излезе в коридора и втренчено го изгледа.

Фийлд мина покрай него, без да пророни дума, и излезе на верандата. Взе си довиждане с Каролайн и Пенелъпи и се върна, за да се ръкува с Грейнджър.

— Късмет, старче — каза Люис, без да сваля поглед от него.

Детективът излезе.

Улицата беше пуста, само на двайсетина метра от къщата бе спряна черна кола. Когато я погледна, фаровете светнаха и автомобилът излезе на средата на улицата. Фийлд се почуди дали не е някой познат — например Капризи — после чу тракането на автомат и почувства остра болка в рамото си.

Падна по гръб. Гумите на колата изсвистяха и куршумите затракаха по колата на Грейнджър до него и тротоара наоколо.

Силна болка прерязваше лявата му ръка. Той извади револвера си и го насочи към небето, сложи пръст на спусъка и стреля.

Извъртя се точно когато вратата на къщата се отваряше. Като на забавен каданс видя Патрик Грейнджър с револвер в ръка. Грейнджър стреля. Крещеше. Фийлд отново се завъртя и видя някакъв мъж надвесен над него с автомат в ръце. В този момент лицето на нападателя се обля в кръв.