Господарят на дъжда

21.

Фийлд вече не издържаше.

— Трябва да пийна нещо.

— След минутка.

Пенелъпи затанцува дивашки, затвори очи, сякаш упоена от музиката и движението на тялото си. Бретонът й се клатеше над челото като махало, беше събрала устни, сякаш искаше да го целуне. Роклята й, ефирна като онази от предишната нощ, се бе отпуснала и при всяко движение малките й гърди изпъкваха през коприната. Фийлд не можеше да свали очи от нея, но не искаше повече да танцува.

— Добре — засмя се тя. — Добре.

Хвана го за ръката. Той отново се почувства неудобно от тази интимност и понечи да се освободи, но тя не го пускаше. Изведе го на балкона.

— Знаеш ли — каза, когато се облегна на парапета и се загледа към хиподрума, — ти си твърде млад и красив, за да си дървеняк.

— Старая се да не съм.

— Можеш да танцуваш, ако поискаш. Имаш гъвкаво тяло.

Пенелъпи щракна с пръсти и от ъгъла зад вратата се появи един келнер. Въпреки многото посетители в залата те бяха почти сами на терасата — имаше само няколко групички в другия край. Трасето за конни състезания под тях бе осветено като гранична бразда.

Тя взе две чаши и ги напълни с лед от сребърната кофичка в ъгъла на подноса.

— Пиеш ли уиски? — попита, като му подаде едната.

— Не много често.

— Имаш ли изобщо някакви пороци?

— Съвсем малко.

— Чакай — нареди тя на келнера. — За ваше здраве, господин Фийлд.

Изпи уискито си, после взе чаша шампанско и изгълта и него.

— Така е по-добре — заяви.

Пенелъпи върна чашите и взе още две.

— Колко ще продължи това?

— Колкото поискаме.

— Ние ли?

Тя леко отпусна чашата си.

— Не ме харесваш, нали, Ричард?

— Прекалено си мила с мен, повече, отколкото съм очаквал.

— Защо повече?

— Сигурен съм, че знаеш отговора.

— О, всички тези приказки, че майка ти се била омъжила за човек от по-долна класа, са пълна глупост.

— Вкъщи им се отделя голямо внимание.

— За мен са глупости.

Тя отново изпи чашата си до дъно.

— Джефри заръча да не ти позволявам да пиеш много.

— Значи си ми като надзирател?

— Не, разбира се…

— Имала съм и по-лоши. — Тя взе чашата му, извика келнера и взе още две. — И така, какви пороци имаш все пак, Ричард?

Той не беше вечерял и от алкохола главата му се замая.

— Пороци ли?

— Никакви ли нямаш?

— Имам.

— Кои са?

— Неувереност. Това порок ли е?

— Не. Когато е в умерена степен, е благодетел.

— Ами…

— Чакай.

Тя вдигна чашата си.

— Слушай…

— Не. Ти трябва да ми правиш компания. Това ти е работата.

— Работа ли?

— Нали си ми надзирател.

— Пенелъпи…

— Пий.

Тя изгълта съдържанието на още една чаша и Ричард последва примера й. Алкохолът изгаряше стомаха му. Пенелъпи върна чашите на келнера и взе още две.

— Стига толкова.

— Слушай, Дики, не можеш…

— Ще…

— Не, няма.

— Дай ми само пет минути почивка. Не може ли поне по-бавно?

Тя се усмихна:

— Добре, господин Фийлд. Да започнем с традиционните пороци. Алчност?

— Бих искал да съм богат, да не се тревожа за нищо, да мога да си позволя… — Той махна към гостите в залата. — Ако това е алчност, тогава, да.

— Завист?

— Понякога.

— Леност?

— Не.

— Ненаситност?

— Това спада към алчността.

Тя отпи глътка уиски и леко се усмихна.

— Сластолюбие?

Фийлд не отговори и допи съдържанието на чашата си.

— Още една — настоя Пенелъпи.

— Никога не бях виждал жена да пие уиски.

— Израснал си под похлупак.

— В известен смисъл.

— От какво те пазеше този похлупак?

Той се усмихна:

— Кажи сега за себе си.

— Дали съм расла под похлупак?

— На кои пороци си се отдала?

— Навярно на всичките. Повечето хора ме смятат за пропаднала жена.

— Алчност?

— Да, алчна съм за щастие.

— Това не се смята за алчност.

— Според някои се смята.

— Пенелъпи…

До тях се беше приближил мъж с очила с дебели лещи и прошарени коса и брада.

— Стърлинг — възкликна завалено тя. — Стърлинг Блекман, позволи ми да ти представя Дики Фийлд, мой… братовчед или по-скоро…

— Племенник — поправи я Фийлд.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Приятно ми е, Ричард.

— Стърлинг.

— Вие двамата трябва да си поговорите. Стърлинг е репортер в „Ню Йорк Таймс“. Снощи говорихме за теб, Стърлинг, или беше по-миналата нощ? Не помня вече.

— Надявам се, не сте споменавали името ми напразно.

— О, Джефри говореше за теб, но знаеш колко се ядосва, когато някой не проявява достатъчно далновидност. Дики е от Специалния отдел.

Блекман наклони главата си на една страна:

— С удоволствие бих…

— Трябва да поговорите, но не сега. Искам да се прибирам. Хайде да ме изпратиш, Дики.

— Не знам…

— Моля те. Прояви се като кавалер.

Фийлд кимна на репортера и последва Пенелъпи.

— Може да се видим някой път на обяд — предложи Блекман.

На младия мъж се искаше да каже на репортера да не се занимава с него, но не се чувстваше в свои води. Пенелъпи вече беше излязла от балната зала и си проправяше път сред тълпата навън.

Той я последва покрай дансинга. Една пияна жена залитна и се блъсна в него. Фийлд й помогна да се изправи и тя обгърна врата му с ръце. В този момент той застина.

Те стояха на площадката.

Лу беше със същите телохранители. Сред хората, които се суетяха около тях, бяха Чарлс Люис и Саймън Кемдари, а също и Наташа. Когато тя се обърна, Фийлд тръгна към тях. Погледите им се срещаха за миг. Лицето й бе уплашено и враждебно и очите й проблеснаха предупредително. Люис вдигна глава и безстрастно погледна Фийлд. На младежа му се стори, че му се надсмива.

Лу бавно размахваше ръка. Кемдари го слушаше внимателно. Люис се обърна към Наташа и почти я скри от погледа на Фийлд.

Фийлд знаеше, че трябва да се маха. Китаецът не показваше, че го е видял, но сигурно беше нарочно.

Лу влезе в залата и хората му го последваха. Наташа спря точно пред Фийлд. Носеше дълга вечерна рокля. Вдигна ръка, прокара я през косата си, после отново я отпусна. Премести тежестта си от единия на другия крак. Обувките й бяха елегантни, вързани с тънки каишки около глезените.

Лу поклати глава, сякаш отхвърляше някакво предложение на Кемдари, и се отдръпна. Наташа не се отделяше от него. Той вдигна леко ръка и й позволи да пъхне своята под неговата. Рускинята бе толкова по-висока от него, че изглеждаха едновременно смешно и зловещо. Фийлд се помъчи да преодолее погнусата си и бавно слезе по стълбите.

Пенелъпи го чакаше долу и търсеше цигари в чантичката си.

— Искаш ли? — попита, докато палеше своята.

— Не, благодаря.

Тя беше пияна. Той също беше пиян, объркан и ядосан.

Пред тях спря кола и те се качиха. Фийлд отново погледна кооперацията „Щастливи времена“. В апартамента на Наташа още светеше. Щеше ли да се качи по-късно?

Пенелъпи сложи ръка върху бедрото му:

— Бъди така добър да смъкнеш стъклото на прозореца си.

Фийлд се изпъна, опита се да отдръпне крака си, после се наведе и изпълни молбата й.

Пенелъпи събу обувките си, вдигна краката си и ги сложи в скута му. Усмихна се:

— Позволи ми да остана така. Изморих се от танците.

Той бавно започна да масажира пръстите и стъпалата й. Кожата й беше нежна, ноктите — лакирани. Тя се отпусна назад и изстена:

— Истинско мъчение е да танцуваш с тези обувки.

Беше опряла глава на облегалката до прозореца. Потърка с единия си крак слабините му. Той се опита да се отдръпне.

Когато спряха пред къщата на улица „Крейн“, Пенелъпи се обу.

— Хайде, идвай.

— Уморен съм, по-добре…

— Стига глупости. Джефри ще остане разочарован, ако не дойдеш.

Фийлд се поколеба за секунда, после слезе. Когато се качиха на верандата, един прислужник им отвори.

— Дай си сакото, Ричард.

— Не, аз…

— Хайде, Ричард. Цяла вечер се вариш в него.

Той й даде сакото и тя го връчи на прислужника.

— Господарят вкъщи ли е? — попита, но той поклати глава.

Пенелъпи влезе в хола. Фийлд погледна жално затворената входна врата и сакото си в антрето.

— Пенелъпи.

Тя не отговори. Фийлд я последва послушно в хола и застана между голям часовник и старо бюро от тиково дърво; над него висеше картина с английски пейзаж, подобна на онези в Спортния клуб. Пенелъпи му наля чаша уиски.

— Виж, не искам да ме помислиш за скучен…

— Ти наистина си скучен.

— Трябва да ставам рано.

— Ти си млад и силен. Джефри ще се ядоса, ако дойде и разбере, че съм те пуснала да си тръгнеш.

Той погледна чашата. Не беше в състояние да пие повече. Макар че сетивата му бяха притъпени, имаше чувството, че Пенелъпи е нервна.

— Ела.

Тя взе чашата от ръката му и я постави заедно със своята върху една китайска масичка, после го хвана за ръката и го поведе към вратата.

— Ела да ти покажа най-голямото ни съкровище.

Отначало той се възпротиви, но в крайна сметка я последва. Качиха се на горния етаж.

— Огромен златен Буда — обясни тя и когато влязоха в спалнята, Фийлд видя статуята до леглото.

Пенелъпи се обърна към него:

— Какво мислиш?

— Великолепна е — равнодушно отвърна той.

— Изчакай за минутка.

Тя влезе в банята, смъкна роклята си и се изправи пред него.

Не носеше бельо. Триъгълникът между краката й бе по-малък и оформен, отколкото си го беше представял; гърдите й — по-стегнати и закръглени, отколкото му се бяха сторили в клуба. Пенелъпи взе дълъг копринен пеньоар иззад вратата, облече го и се обърна към Фийлд. Много добре знаеше, че я е огледал.

— Ричард…

— Ще си тръгвам.

— Както искаш.

— Благодаря за приятната вечер.

— Ричард, целуни ме за лека нощ?

Той не помръдна.

— Нали не съм толкова отблъскваща.

Тя се приближи до него и побутна ревера му с пръст, както Наташа бе направила преди няколко нощи. Целуна го по бузата.

— Влюбен ли си, Ричард?

Той се изчерви.

— Чувствам, че си влюбен, Ричард, не съм ли права?

— Не знам — отвърна той и се обърна.

— Ричард?

— Да.

— Отвращавам ли те?

— Разбира се, че не.

— Тогава създаваш погрешно впечатление с прибързаното си тръгване.

— Ти си жена на вуйчо ми.

— Срамуваш ли се от мен?

Фийлд въздъхна.

— Знаеш ли, че вуйчо ти не ме е чукал от години?

Той отново се обърна и заслиза по стълбите.

— Лека нощ, Ричард.