Господарят на дъжда

29.

Останаха притиснати един до друг. Наташа бе облегнала глава на рамото му и бе поставила ръка върху гърдите му. Дъждовните капки още барабаняха по прозореца.

— Толкова успокоява този дъжд — отбеляза тя.

Фийлд мълчеше. Тя погали гърдите му, после сключи пръсти с неговите.

— Когато бях малка, обичах да лежа и да слушам дъжда.

— С майка си ли?

— Със сестра ми. — Тя вдигна глава и го погледна. — Ти обичаше ли да слушаш дъжда, Ричард?

— Да.

— Имаше ли с кого да го слушаш?

— Не.

— Имаш ли брат или сестра?

— Сестра.

— Как се казва?

— Едит.

— Не бяхте ли близки?

Фийлд се втренчи в тавана.

— Мисля, че бяхме.

Наташа прокара ръка през косата му, разроши го.

— Ти постоянно се усмихваш!

— Ти също.

Тя го хвана за ръката и останаха неподвижни. Наташа заразглежда пръстите му.

— Колко мислиш, че сте били?

— Какво колко?

— Колко близки мислиш, че сте били със сестра ти.

Фийлд се загледа в тавана. Очакваше да види комари в полумрака, но нямаше. Наташа явно имаше по-добри мрежи от неговите.

— При мен беше различно. Много е странно. Всичко беше объркано. — Той се опита да си спомни дома си, но беше трудно в нейно присъствие; тя кимна окуражително. — Имам чувството, че истинският ми живот започна едва когато дойдох тук и всичко преди… — Замълча. — Близките ти успяха ли да дойдат?

Тя постави пръст на устните му; стана и отиде в банята. Когато се върна, коленичи до леглото. Наведе се напред и косата й погъделичка пръстите на краката му. Фийлд се надигна и я погали по бедрата.

Наташа нежно го бутна отново да легне, допря горещите си устни до неговите, гърдите й погалиха неговите, краката им се сплетоха. Бавно прокара пръсти през косата му и я отметна назад. Езикът й проникна между устните и зъбите му и нежно докосна неговия.

Наведе се към слабините му и го целуна, после се изправи и със стон отново му помогна да проникне в нея. През ума му мина бегла мисъл за контраста между нейните умения и неговата неопитност в леглото, после Наташа се отпусна върху него и страстта отново го замая.

След това останаха да лежат в почти същата поза. Фийлд усещаше туптенето на сърцето й до гърдите си.

Заслуша се в пулса й, който биеше в синхрон с неговия.

— Винаги ли си бил боец, Ричард? — попита тя, след като се опря на лакът. — Мисля, че някой те е наранил много лошо в миналото…

Той се намръщи.

— Толкова си решителен и в същото време толкова уязвим. — Наташа се изправи. — Представям си те като дете.

Без да дочака отговора му, тя отново влезе в банята. Той чу шуртенето на чешмата, после на душа.

— Идваш ли? — попита го.

Фийлд стана и отиде при нея. Силуетът й се очертаваше зад стъкления параван. Той отвори вратата на кабинката. Наташа го прегърна и го дръпна вътре. С мокра коса изглеждаше по-млада. Усмихваше се, сякаш се е сетила за нещо смешно, което само тя знае.

Побутна го встрани и излезе изпод струята. Започна да го сапунисва — първо врата, после под мишниците, гърдите и корема. Завърши с краката му и го бутна под водната струя.

Фийлд взе сапуна от ръцете й. Започна от врата й. Продължи към гърдите и се зае да гали зърната й с хлъзгавите си пръсти. Коремът й беше стегнат, пъпът й — мъничък и плитък.

Фийлд коленичи и продължи да сапунисва краката й. Постави ръка между бедрата й и тя трепна.

Тя се притисна до него и струята ги обля. Облегна се на паравана и го обгърна с крака през кръста.

Избърсаха се един друг, после Наташа донесе дрехите му и внимателно ги остави на леглото. Притисна длан до корема му и започна да го облича. Сакото му беше измачкано и още влажно от дъжда.

— Ново сако?

— Да.

— Трябва по-добре да се грижиш за него.

Наташа постави дрехите си на леглото. Сложи жартиерите си и седна. Фийлд взе чорапите, внимателно ги опъна по краката й и ги закопча с жартиерите.

— Никога не си правил това преди, нали, Ричард?

Фийлд не намери думи да й отговори. Този въпрос водеше до толкова много други. Тя се изправи и притисна главата му до корема си. Той стана, прегърна я силно и в този момент за пръв път видя снимката на руската царска двойка над камината. Николай Втори беше с военна униформа, царицата — с дълга бяла дантелена рокля. Наташа проследи погледа му. Направи няколко крачки към гардероба и се обърна.

— Знам едно кафене в Концесията, което трябва вече да е отворено. Рано е, никой няма да ни види.

Тя се приближи до гардероба и извади червена рокля, по-подходяща за вечеря, отколкото за закуска, нахлузи я и се обърна към Фийлд, за да я закопчае на гърба. Дрехата бе елегантна, от хубав плат и очевидно беше скъпа.

Наташа взе ключовете си от една сребърна ваза при вратата и излезе в тъмния коридор; тракането на токчетата й отекна в тишината. Фийлд погледна часовника си. Беше пет часът, но той никога не се беше чувствал толкова бодър.

В асансьора Наташа се погледна в огледалото и пооправи косата си. Той я погали по гърба, тя хвана ръката му и се усмихна.

Навън нямаше рикши, затова тръгнаха пеша под уличните фенери, които хвърляха бледо сияние върху тротоара.

Фийлд хвана ръката й и тя стисна неговата, после я пусна. Вече не се усмихваше. За пред чужди хора изглеждаше охладняла.

— Някой наранявал ли те е?

— В какъв смисъл?

— Винаги си толкова наежен. — Тя имитира позата му. — С присвити рамене, със стиснати юмруци. Като боксьор! — Стъпките им отекваха в синхрон по паважа. — Сега се усмихваш и така е по-добре.

Фийлд не отговори.

— Защо си дошъл в Шанхай?

— За да избягам. Както всички.

— От какво бягаш?

— Просто бягам.

— От семейството си. — Тя го хвана за ръката, огледа се бързо и се усмихна предизвикателно. — Защо си се загрижил толкова за Лена… за мен?

Той не отговори. Над короните на дърветата небето започваше да просветлява. Между великолепните къщи с покриви от зеленясала мед проникваха бледи лъчи.

— Имаш ли близки тук? — попита Фийлд.

— Не.

— Но си тръгнала…

— Майка ми почина, когато бях дете, баща ми — малко преди да напуснем Русия, сестра ми умря от туберкулоза тук.

— Моите съболезнования.

Завиха по улица „Жофр“ и спряха пред едно семейство, заспало на сухо пред вратата на бижутериен магазин — две малки деца, сгушили се между родителите си. Наташа извади няколко монети и ги пъхна в ръката на бащата. Личеше си, че мъжът е пристрастен към опиума: очите му бяха хлътнали, кожата му — мъртвешки бледа. Жената и децата бяха толкова хилави, че костите на лицата им сякаш всеки момент щяха да пробият кожата им.

— Братовчед ти трябва да направи нещо за този нещастен град.

Фийлд я изгледа с неразбиране:

— Братовчед ли?

— Братовчед ти е секретар на Градския съвет, нали?

— Вуйчо ми. Откъде знаеш?

Тя се засмя:

— Значи ти можеш да се интересуваш за мен, а аз не мога за теб, така ли? — Поклати глава. — Тук богаташите не правят нищо, само се тъпчат като… свине. Всичко прибират в джобовете си, докато хората умират от глад.

— Да — измънка той; не искаше да спори.

— Живеят в дворци и мислят само за себе си.

— Навсякъде е така.

— Да, но тук е най-зле. Не мога да си представя другаде да съществува такава несправедливост. Да има толкова много богатство и толкова много хора да страдат. По-зле е дори от Русия.

— Странна гледна точка, като се има предвид…

— Защо странна?

— Мислех, че болшевиките са ви прогонили.

— Това е идеология. Идеологията е враг на човечеството. — Тя спря и се обърна към него. — Ти се бориш против Лу, но за китайците вашите богаташи са по-лоши от него.

— Не мисля…

— Той дава на бедните. Може да е звяр, но китайците го приемат за водач. Другите прибират всичко в Европа.

Тя се извърна.

— В Казан ли си живяла?

Наташа отново тръгна.

— Беше преди много време.

— На снимката…

— Не обичам да говоря за това.

— Сигурно все още чувстваш…

— Беше много отдавна, в един друг живот.

— Дошла си тук със сестра си.

— Да.

— Бяхте ли близки?

— Тя беше по-голяма, но много стеснителна. Винаги се е грижила за мен. Татко я наричаше „малкото мишле“.

— Как се казваше?

— Моля те. Стига толкова. — Тя се усмихна нежно. — Разкажи ми за своето семейство.

Фийлд сведе очи.

— Майка ми и сестра ми живеят в Йоркшир. Сестра ми е омъжена, но няма деца.

— А баща ти?

— Почина.

— Моите съболезнования. Кога?

— Преди около година.

— Болен ли беше?

— В известен смисъл, да.

— В какъв смисъл?

— Самоуби се.

Тя си пое рязко въздух.

— Толкова е тъжно.

— Това е само една гледна точка.

Тя го погледна объркано:

— Не си го обичал, нали?

— Не.

— Думите ти са толкова жестоки.

— Не колкото него.

— Биеше ли те?

— Тормозеше майка ми.

Тя сведе очи и отново тръгна.

— Сега разбирам малко по-добре.

— Какво разбираш?

— Теб. — Тя въздъхна едва чуто. — Защо си изпълнен с гняв.

Кафенето беше срещу магазина за кожи под апартамента на Сергей и току-що беше отворило. Навъсеният дебелак зад щанда погледна Наташа по начин, който подразни Фийлд.

Седнаха около кръгла масичка в ъгъла и се загледаха през витрината. Червеното сияние в небето сякаш пропъждаше последните облаци. Фийлд поръча кафе и кроасан, а Наташа — борш и черен хляб.

— Какъв човек беше? — попита тя.

— Има ли значение?

— Искам да те опозная по-добре.

Той се замисли, после отговори:

— Искаше да стана счетоводител или мисионер, а самият той съчетаваше в себе си най-лошите черти и на двете.

— А ти не харесваш нито едното, нито другото, така ли?

— Неговият баща бил ваксаджия и той не признаваше грешки. — Фийлд раздалечи палеца и показалеца си на няколко милиметра. — Една грешчица, независимо колко малка…

— Беше ли мисионер?

— Държеше се като такъв. Майка ми произхожда от заможно семейство. Израснала е в голяма къща с много прислуга. Родителите й смятаха, че се е омъжила за неподходящ човек, че баща ми не е достоен за нея. — Фийлд въздъхна. — Той работеше като счетоводител, но беше амбициозен и започна бизнес с трикотаж. Търговията все не вървеше и не си спомням…

Наташа се наведе и постави ръката си върху неговата.

— Никой от двамата не се усмихваше. Винаги са изглеждали нещастни. — Отдръпна ръката си; не искаше близост на друг човек, когато си спомняше миналото. — Понякога баща ми се прибираше страшно ядосан, изгонваше мен и сестра ми и предизвикваше майка ми, докато започнат да спорят. Крещеше все по-силно и по-силно.

Гласовете им отново прозвучаха в съзнанието на Фийлд, сякаш родителите му бяха в съседната стая. Искаше му се да запуши ушите си, както бе правил като малък.

— На следващата сутрин майка ми беше цялата в синини.

Наташа го погледна загрижено.

— А твоят баща? — попита Фийлд.

— Беше много болен и почина… така и не се разбра от какво. — Тя махна с ръка. — Беше отдавна.

— Обаче ти се струва, че е било вчера.

— Понякога животът ни носи мъка.

— А понякога щастие.

Тя се усмихна:

— Понякога.