Господарят на дъжда

38.

Фийлд се зае с регистъра на емиграционната служба. Вглъби се в работата, тревогата и гневът го поддържаха, докато безсънието не го принуди да спре. Челото му бе обляно в пот и той полагаше огромно усилие да не заклюма.

Често излизаше да пуши. Пендълби работеше без прекъсване и сякаш никога не се разсейваше. Едва по обяд стана от мястото си. Стъпките на чиновника се отдалечиха в коридора и Фийлд остана сам.

Той изтри челото си и мълчаливо прокле жегата, после стана и слезе на долния етаж, където учтиво помоли служителката да ползва телефона.

Свърза се с Ян и я попита дали има съобщения за него. Капризи бе заръчал да му се обади. Фийлд телефонира в централата и поиска връзка с детектива. Вече имаше чувството, че всички около него са предатели, че не може да има доверие на никого.

— Ало, Капризи, Фийлд се обажда.

— Здравей, полярна мечко.

Последва неловко мълчание.

— Търсил си ме — каза Фийлд.

— Да, къде си?

— В емиграционната служба.

— Адресите ли търсиш?

— Да.

— Добре, продължавай. Маклауд изтегли момчетата от Концесията. Започнали са да ги следят.

— Кой?

— Французите.

Фийлд нищо не каза.

— Слушаш ли, полярна мечко?

— Да.

— Много си мълчалив.

— Нима?

— Добре ли си?

— Да, отлично.

— Обади ми се, когато се върнеш в управлението.

— Добре.

— Полярна мечко…

— Да.

— Внимавай с тази жена.

— Коя жена?

— Знаеш за кого говоря.

Гневът на младия мъж се засили.

— Снощи сте били заедно, затова не ме будалкай, че не знаеш за какво става дума.

Сърцето на Фийлд затуптя по-силно.

— Откъде знаеш?

— Имам си информатори.

— Забелязах.

— Какво означава това?

— Странно как врагът винаги научава намеренията ни.

Отново настъпи мълчание.

— Какво намекваш, полярна мечко?

— Нищо.

— Напротив. Вразуми се. Знам къде си бил, защото го предвиждах. Това е невъзможна връзка, Фийлд, повярвай ми. И е опасна и за двама ви. — Капризи издиша шумно. — Ако не ми вярваш, нищо не мога да направя.

— Тогава не прави нищо.

— Тук човек не може да прави каквото иска, Фийлд.

— Казаха ми.

— Кой?

— Няма значение.

— Ако тя му е вярна, значи те манипулира. Ако е решила да се позабавлява или наистина те обича, играете опасна игра.

Фийлд въздъхна тихо.

— Ти си свободен, Фийлд, но тя не е. Като се свързваш с тази жена, попадаш под неговото влияние. Той не позволява на робините си да се измъкнат или да правят каквото си искат. Дори да не му е наложница, тя не може да напусне града, ако той не й разреши. Моля те, кажи ми, че разбираш.

— Много добре те разбирам.

— Тук човешкият живот не струва нищо, Фийлд. Ако го ядосаш или го посрамиш, ще нареди да те убият и окото му няма да мигне. Ще причиниш своята и нейната смърт и смъртта на всички, които са ви близки.

— Дочуване.

Младият мъж затвори телефона, без да даде на Капризи възможност да добави друго. Бюрото пред него бе грижливо подредено, имаше две телени панерчета за входяща и изходяща поща, чаша с писалки и телбод.

Той се върна в архива. Още беше на втората половина на 1921 година: „21 ноември. Иванов, д-р Олег. Смяна на адреса: бул. «Дьо репюблик» 21. Магазин на «Жофр» 78а“. На този ред някой чиновник бе допълнил: „Информацията е предадена на С1 по искане на отдела.“ Фийлд отново погледна името. Никога не беше чувал за Олег Иванов.

Продължи около половин час. Често се разсейваше и накрая главата му забуча от безбройните имена. Слезе във все още пълния салон на емиграционната служба и излезе на „Бънд“.

Пресече улицата и закрачи под дърветата покрай пристана, загледа се в лодките и корабите в мътните води на реката. Мина покрай едно корабче, което тъкмо разтоварваха, беше малко, следователно идваше от вътрешността на страната. Моряците и докерите крещяха, бяха голи до кръста и телата им блестяха от пот. Фийлд си сложи шапката и примижа под яркото слънце. Не носеше сако и кобурът му се виждаше, затова минувачите го заглеждаха любопитно. Морският бриз отвяваше дима от фабриките към сушата и въздухът бе сравнително свеж, усещаше се само миризма на риба.

Фийлд стигна обществения парк пред британското консулство и седна на една пейка с лице към слънцето.

Пред него две европейски деца — момче и момиче — хранеха птиците между няколко дървени сандъчета за цветя и триъгълни лехи с ниска желязна ограда. Бавачката им стоеше отстрани с пликче семена в ръка. Когато се наиграха, тя извади метална бутилка от синята си чантичка и им наля вода в зелена чаша. Младият мъж се радваше, че на китайците беше забранено да влизат в парка. Това бе спокойно кътче в големия град. Той стана и се върна на Митницата. Погледна часовника на куличката и установи, че е почти два.

Пендълби седеше зад бюрото си и дори не го удостои с поглед. Фийлд отново се зае с архива и скоро се вглъби в работата.

Продължиха без почивка. Седяха като прилежни ученици. Фийлд често бършеше лицето си с ръка и отново забиваше пръст в страницата. Скоро пръстът му почерня и се наложи да го държи на сантиметър над хартията. Често усещаше, че се е разсеял, и се връщаше в началото на листа. Така при първото преглеждане пропусна имената, но втория път ги видя. Може би бе твърде съсредоточен в търсенето на Симоновна и Игнатиева.

Загледа се в листа. Там пишеше: „21 януари. Медведев, ген. Фьодор. От Казан през Владивосток. Вр. адрес: ул. «Жофр» 71, хотел «Маргарита»“. Главата му запулсира.

„Медведева, Ана-Наталия. Виж по-горе. Медведева, Наташа-Олга, виж по-горе.“

Почувства се така, сякаш му бяха зашлевили плесница. Наташа бе пристигнала с баща си през 1922 година. Той не беше починал на кораба и не беше погребан в Харбин.

Фийлд се обърна:

— Пендълби?

Чиновникът се сепна и вдигна глава.

— Руснаците са длъжни да уведомяват службата за всяка смяна на адреса си, но това е до изтичането на определен срок, нали?

— Три години.

— Значи след три години, ако междувременно не са ви уведомили за нов адрес, идват да потвърдят стария и това е, повече не са длъжни да се отчитат.

— Да.

— Значи, ако намеря датата на нечие пристигане, после взема ведомостта от три години след това и проверя назад, би трябвало да попадна на последната смяна на адреса.

— Теоретично да. Намери ли нещо?

— Не което търсех, но друга информация, която също е важна.

Пендълби беше разочарован. Фийлд отново се зае с ведомостта. Взе книгата от три години след идването на Наташа и започна да преглежда назад. След двайсетина минути се изправи и каза:

— Скоро се връщам.

— След малко трябва да затваряме.

— Утре тогава.

Емиграционната служба затваряше. Един чиновник чакаше на входа, за да заключи, след като последните служители си тръгнат. Фийлд излезе. Навън бе станало малко по-прохладно. Качи се в една рикша и нареди:

— Улица „Жофр“. Руската църква.

Когато влезе в гробището, вече се смрачаваше, над хоризонта имаше яркочервено петно. Фийлд заоглежда гробовете, като започна от най-близките до църквата. Налагаше се да се навежда все повече и повече, за да чете надписите. Когато намери каквото търсеше, почти се беше стъмнило. Той застана неподвижно. Двата гроба бяха близо един до друг. Надписите бяха на руски, но Фийлд успя да прочете името и датата на първата плоча:

Генерал Фьодор Медведев

01.04.1871 — 07.06.1923

Втората беше по-нова, все още без мъх и ярки златни букви:

Ана-Наталия Медведева

01.07.1896 — 01.05.1926

Фийлд не разбра останалото от надписите, но и на двете плочи различи едно друго име: Наташа-Олга Медведева.

Той клекна. Остана втренчен в гробовете, докато коленете и бедрата го заболяха. Накрая се изправи и запали цигара в мрака.

Не беше предполагал, че бащата на Наташа е бил генерал. Беше си представял старец с избеляла униформа, който се опитва да запази достойнството си в един жесток град.

Фийлд се отдалечи, после се затича. Не знаеше кое в него е по-силно, копнежът му за нея или желанието му да се махне по-далеч от гробовете.