Господарят на дъжда

39.

Фийлд мина първо през управлението, за да провери дали не му е оставила съобщение. Опита се да събере мислите си. Каза си, че е знаел, че е лъжкиня, и си даде сметка, че това с нищо не променя чувствата му.

Когато влезе в оперативната зала на Специалния отдел, часът бе седем. Беше тъмно и само лампата на бюрото му светеше. Ян му бе оставила бележка: „Патрик се обади. Утре си канен на вечеря у тях. Пенелъпи те търси, каза да й телефонираш. Стърлинг Блекман от «Ню Йорк Таймс» също се обади. Каза, че знаеш защо.“

Фийлд вдигна листа и видя друг под него: „Наташа се обади. Каза довечера в седем на същото място.“

Той се втурна навън. Не можа да вземе завоя към стълбите и се блъсна в стената на коридора. Изхвърча на улицата и скочи в една рикша.

— Улица „Вагнер“ три. Бързо.

Представи си я свита до Лу в леглото и това засили страховете му.

Сложи ръка на револвера си и се втренчи в хилавия гръб на китаеца, който дърпаше рикшата. Опита се да разсъждава трезво.

Когато излязоха на „Вагнер“ и видя пищната фасада на къщата на Лу, Фийлд изкрещя:

— Стой.

Мъжът с рикшата го погледна объркано. Фийлд пъхна в ръката му една десетдоларова банкнота и му направи знак, че иска да изчака.

На първия етаж на къщата светеше, но той не виждаше прозорците заради големия балкон.

— Чакай — нареди на китаеца.

Бяха спрели на отсрещния тротоар под прикритието на голямо дърво. Фийлд се приближи до стената и нахлупи шапката си. Погледна червената врата над главното стълбище. Дали някой наблюдаваше улицата? Извади пакет цигари и с треперещи пръсти взе една. Запали я, дръпна веднъж и я захвърли с отвращение в канавката. Отново огледа вратата и прозорците.

Представи си как белият халат се свлича от раменете й и пада около краката й. Как смъква бельото си и се приближава до леглото. Как Лу прокарва пръсти по гладката, топла кожа на стегнатия й корем.

Представи си я под туловището му, скована и със стиснати от погнуса устни… А може би изпитваше истинско удоволствие?

Запали нова цигара и въпреки отвращението си продължи да пуши.

Вратата се отвори и Наташа слезе по стълбите. Излезе на улицата. Вървеше с наведена глава и лицето й не се виждаше. Той се приближи бързо, кръвта нахлу в главата му. Хвана я грубо и я завлече до пресечката.

— Качвай се.

Тя се опита да се съпротивлява.

— Качвай се. — Обърна се към собственика на рикшата. — Улица „Фучоу“. Бързо.

— Ще ни види — промълви тя, когато тръгнаха.

Наташа гледаше втренчено гърба на китаеца, изражението й бе хладно и непроницаемо. Не проговори, докато не отвори вратата на апартамента си.

— Моля те, върви си — каза, когато влезе.

— Какво стана.

— Моля те, върви си.

— Какво стана?

Лицето й се разкриви от мъка и той я прегърна. Вдигна я и я занесе при креслото до прозореца. Притисна я силно до себе си и тя облегна глава на рамото му, косата й се разпиля по лицето му.

Тя се опита да го отблъсне:

— Не. Не.

— Какво стана?

— Той знае.

Фийлд се изправи.

— Какво знае?

— Знае. — Затрепери силно. — Имаше промяна.

— Каква промяна?

— В очите му. Беше по-малко… погледът му не беше толкова премрежен от наркотика и ме остави да стоя по-дълго време, просто ме гледаше.

— Каза ли нещо?

— Обикновено почти не ми обръща внимание… просто е дрогиран и…

— Колко те държа?

— Около час, не знам. Не ми каза да си вървя… просто не можех да стоя повече, затова си взех дрехите и си тръгнах, и…

— Просто те е гледал?

Тя не отговори.

— Не каза ли нещо?

Тя бавно вдигна глава.

— Попита ме… дали обичам да нося дълги чорапи. Защо не нося.

— Ти какво му каза?

— Обещах му следващия път да си обуя.

— Не те ли докосна?

Наташа сведе очи.

— Докосна ли те?

— Не е твоя работа.

— Опипал те е!

— В стаята, където се обличам, имаше една делова книга. — Тя вдигна поглед. — Една ракла беше отворена и книгата бе най-отгоре.

— Погледна ли я?

— Страхувах се.

— Да, но си погледнала.

— Имаше много числа… всичко на китайски…

— Ти обаче ги прочете.

— Не, аз…

— Познавам по очите ти.

Тя отново сведе поглед.

— Видяла си нещо важно. — Фийлд пристъпи към нея. — Знаела си какво да търсиш.

Наташа мълчеше.

Той се намръщи:

— Той знае ли, че си видяла книгата? Нарочно ли я е оставил?

— Това е личният му кабинет. Записва толкова много неща. Денем и нощем. Не очаква, че някой ще се опита да го шпионира.

— Видяла си онова, което и Лена е знаела. Тя ти е казала. Били сте като сестри.

Изражението й беше враждебно, очите й блестяха гневно, тя стискаше устни. Притисна ръце до гърдите си.

— Заради теб пак ме е страх.

— Не съм виновен аз. Страх те е заради самата себе си. С Лена сте били като сестри, Наташа. Как се почувства, когато я намери? Живяла е като сестра ти и е свършила като нея. — Той повдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. — Наталия Симоновна е сестра ти, Наташа. Видях гроба й. А също и този на баща ти.

Очите й се изпълниха с болка, но гневът продължаваше да го изгаря.

— През цялото време се опитвам да открия истината, а ти си ме въртяла на пръста си… — Фийлд я стисна по-силно за ръката. — Ако баща ти е починал в Русия или на кораба, как се е озовал погребан тук?

— Какво те интересува?

— Затова си свалила снимката на Наталия, нали? Опасявала си се, че ще я позная. — Той пусна ръката й. — Знаеш ли как се почувствах, когато видях снимката на трупа й? Мили боже, помислих си, че си ти…

Фийлд се отдалечи до прозореца и отново се обърна към нея:

— За какви цели ме използваш?

Тя се втренчи в него:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да разбера за какво си ме използвала. Кажи ми каква роля играя аз в плана ти.

— Не те разбирам.

— Не е възможно да изпитваш любов към мен, нали? — Той разпери ръце. — Надали го правиш и заради секса. Почувства ли изобщо нещо, когато беше с мен? Или си толкова умела измамница, че…

— Спри, Ричард.

— Да спра ли? — Пристъпи към нея. — Да спра?

— Защо си толкова…

— Била ти е сестра! За такъв ли глупак ме мислиш? — Приближи лице до нейното. — За такъв ли ме смяташ? — Очите му се наляха със сълзи. — Ана-Наталия Медведева. Защо смени името си? Заради срама ли, Наташа? Погребана е в Малката Русия до генерал Фьодор Медведев, обичан баща на Наташа-Олга Медведева.

— Моля те, спри, Ричард.

— Това ти причинява болка, нали? Боли ли те?

— Стига.

— Била ти е сестра.

— Моля те!

— Сестра ти, по дяволите!

— Знаех, че ще откриеш.

— Нима? — Фийлд си пое дълбоко въздух. — Аз съм полицай, за бога! Разбира се, че ще открия. Понякога се случва дори в Шанхай. Къде е живяла? На кой номер на улица „Жофр“?

— Не мога да ти кажа.

— На кой номер?

— Седемдесет и три. На партера…

— С кого излизаше?

— Не знам.

— Били сте сестри.

— Не сме говорили.

— Ами Лена?

— Не знам. — Наташа тръсна глава. — Просто не знам. Въпросът беше деликатен, затова не го обсъждахме. Опасно е да знаеш такива неща.

— Лена обаче ти е казала за доставките.

Тя не отговори.

— Ами аз, Наташа? Къде е моето място? Можеш ли поне това да ми кажеш?

— Не мога.

— Този човек или е убил сестра ти, или е свързан с убиеца, а ти продължаваш да го посещаваш в дома му и да се събличаш…

— Стига!

Очите й яростно заблестяха.

— Видя ли трупа на Наталия? Видя ли какво й е сторил? Снимката е в бюрото ми, ако се интересуваш…

Тя се хвърли върху него, замахна към очите му. Одра бузата му и той инстинктивно я ритна в глезените. Паднаха заедно. Фийлд затисна ръцете и краката й. Тя го заплю, лицето й бе изкривено от гняв.

— Харесва ли ти? Харесва ли ти да те боли?

Фийлд се изправи.

— И ти си като останалите — проплака тя; стана и се отдръпна в другия край на стаята. — Мислиш, че си различен, но си същият.

— Ти ме излъга — прошепна той.

— Не можех да ти кажа истината.

Фийлд докосна бузата си.

— Не те разбирам…

— Тя го правеше, за да не го правя аз. Така се препитавахме. Това ли искаш да чуеш? Тя беше проститутка. Курва. Благодарение на това оцелявахме. Благодарение на нея не се налагаше да върша това, което правя сега. Мислиш ли, че щях да ходя там, ако имах друг избор? Мислиш ли, че не съм мечтала да се измъкна?

— Как умря баща ти?

— Ще ти кажа. Всичко ще ти кажа, Ричард. Един ден татко научи. Казвахме му, че преподаваме френски на деца от богати английски семейства, и отначало беше вярно. Скоро обаче семейството, в което преподавахме, замина за Ню Йорк, рускините, които желаеха да преподават френски, английски, музика или каквото и да било, ставаха все повече. Гладувахме, Ричард. Уверявахме татко, че нещата скоро ще потръгнат. Тайно продадохме всичките си ценни предмети, но той научи. Лъжехме го, че още преподаваме. Той знаеше, че нямаме пари, но мислеше, че сме запазили достойнството си. Все повече гладувахме. После татко се разболя, а нямахме пари за лекарства. Отначало Наталия криеше и от мен. После ми каза, не можеше повече да го държи в тайна. Правеше го, за да не го върша аз. За да мога само да танцувам. Бедната, добрата, милата Наталия. Когато ми разказа, не плака. Не й бяха останали сълзи. Затова плаках заради нея, мислех си, че няма да мога да спра. — Наташа избърса очите си. — Получавахме малко повече пари. Казвахме на татко, че преподаването потръгнало, но един негов приятел му разказал истината. — Тя се втренчи във Фийлд и продължи: — Татко беше много горд човек, Ричард. Твърде горд, като твоя баща. Отначало не повярвал на приятеля си. Как би могъл да допусне, че двете му хубави дъщери ще паднат толкова ниско? Невъзможно. Затова дойде да види лично. Беше болен, едва се влачеше. Беше изгубил всичко, но искаше да се увери, че най-ценното, което имаше, още не е продадено. Не можеше да повярва. Той познаваше Шанхай и ако имаше друг избор, никога не би дошъл тук. Когато напускахме Русия, бягството на Запад бе твърде рисковано, затова тръгнахме на Изток, като Лена, с надеждата, че по някакво чудо царските войски във Владивосток ще обърнат хода на войната. Когато стана ясно, че градът ще падне, какво ни оставаше?

Тогава не ни беше останало почти нищо. Къде можехме да отидем? В Шанхай, като много други. Беше по-добре от нищо. Татко не разбираше нищо от търговия, но бе горд и вярваше, че може да започне отначало. Вярваше, че можем да живеем бедно, но да запазим достойнството си, затова не повярвал на приятеля си. Дошъл лично и я видял. Наталия танцувала на платформата в нощния клуб, заобиколена от жадни за секс мъже. Неговата скъпоценна голяма дъщеря, която бе отгледал съвсем сам след смъртта на майка ни и която беше обичал повече от собствения си живот. Била облечена в червено, както сама ми разказа после. Най-еротичното й облекло. Червени жартиери, корсет и кожена яка на врата. Така я видял татко. Мъжете я гледали как танцува, после… просто я повиквали с пръст. На горния етаж, в една стаичка с гол дюшек. За няколко долара можели да правят с нея каквото си поискат, Ричард. Каквото си поискат. Да я бият. Да я унижават. Какво можеше да направи? Едно бедно руско момиче. Някога красива и горда, дъщеря на генерал с благородно потекло, живяла в богато имение. А сега…

— Стига.

— Не, искаше да знаеш… сега ще чуеш всичко.

Наташа отново избърса очи и седна.

— Трябва да ти разкажа всичко, цялата история на Наташа. Любимката на генерал Медведев. Той не можеше да повярва, че тя танцува за пари, че се продава. Наталия — може би… той я обичаше, разбира се, беше първородната му дъщеря, но може би… заради смъртта на мама… тя страда най-много. Можеше да приеме, че й се е отразило, че е слаба. Но Наташа? Той ме обожаваше… гордееше се с мен. Веднъж сънувал, че съм се омъжила за офицер. Или за друг аристократ от Казан, за да остана близо до дома. Сърцето му се разтапяше за мен. В Шанхай аз се грижех за него. „Не. Само не Наташа. Моля те, Господи, ако те има, не позволявай Наташа да падне толкова ниско!“ — така си е мислил. Не можеше да бъде. Не беше възможно любимата му дъщеря да се отдава на всеки мъж, който иска да опипа гърдите й. Курва в нощен клуб. Обичаните му дъщери да продават плътта си, за да го нахранят. Но всичко беше истина. Всичко, което му казал приятелят му. Той ни видя със собствените си очи. Прибрал се вкъщи. Облякъл си униформата. Пазеше я готова като за парад. Сякаш вчера сме били в Петербург и сме се разхождали по красивите улици.

— Съжалявам.

— Само че вече не бяхме в Русия, Ричард. Бяхме в Шанхай. — Наташа заплака. — Налапал дулото на револвера си и дръпнал спусъка. Край. Така се пренесе при мама. В един по-добър свят. Шанхай го уби. Ние го убихме.

Тя се отпусна и заплака, тялото й се разтресе от стонове.

Фийлд се приближи до нея.

— Не — отблъсна го тя. — Аз не те заслужавам, Ричард.

Той мълчеше.

— Ако ме обичаш, върви си веднага. — Изражението й се смекчи. — Ако наистина ме обичаш, моля те, върви си и не се връщай.

— Не мога.

По страните й потекоха сълзи.

— Убихме го преди три години. Оттогава не минава ден, без да скърбя за него.

— Когато видях семейната ви снимка, ти завидях. — Той коленичи до стола й. — Прииска ми се поне веднъж баща ми да беше казал: „Обичам те, Ричард. Обичам те, момчето ми. Браво. Ти игра наистина добре, старал си се много, отлично се справи.“ Само веднъж. Баща ти те е обичал, Наташа, видях го в очите му. Долавям го в гласа ти. Това обаче е вече минало. Били сте принудени да постъпите така. Не сте имали избор. Моят баща обаче… Само веднъж, това исках, само веднъж да ме похвали, дори да не можеше да го изрази с думи, поне да го покаже. Да сложи ръка на рамото ми, да разроши косата ми. Звучи толкова глупаво, ако не си изпитал липсата на такава нежност. Ако го нямаш, то се превръща в най-важното нещо на света. — Чувстваше, че и той ще заплаче. — Мразя го, защото той също пръсна мозъка си и не ми даде възможност да му кажа всичко, което съм искал…

Тя сведе поглед и прошепна:

— Моля те, върви си.

— Не.

— Нищо не разбираш, нали? Аз причиних това на баща си, Ричард. Ще го сторя и на теб. Винаги става така.

— Не, ти не разбираш. За мен всичко се промени. Сякаш съм се събудил в съвсем различен свят. Назад всичко е пусто, а пред себе си виждам безкрайни възможности. С теб… Без теб няма нищо.

— Вече няма нищо. Не можеш да промениш положението. Трябва… трябва да го приемеш.

— Кое беше онова момченце, Наташа?

— Не е важно. Не е мое.

— Няма да се откажа.

Тя го погледна, но Фийлд не можа да разбере какво вижда в очите й: мъка, гняв или страх. Те бяха като прозорци на една изгубена душа.

— Ричард, заради теб поех рискове, на които не биваше да се излагам…

— Не мога да приема, че няма път за бягство, и няма да се откажа, докато не те убедя, че има.

Тя въздъхна и наведе глава. После се обърна към него. Сякаш се беше превърнала в друга жена.

— Добре тогава. Ще ти разкажа цялата истина. Защо според теб ходя при Лу?

— Не ми причинявай това.

— Ходя при него, защото съм курва. Не ми е приятно, когато ме опипва, Ричард, не, не изпитвам удоволствие. Не е както с теб. Но какво можеш да ми дадеш ти? Аз имах дом. Имах семейство, но къде са сега? Нямам си никого. Затова ходя на улица „Вагнер“, събличам се пред него и…

— Стига.

— Не искаш ли да чуеш истината?

— Пак лъжеш.

— Казвам ти истината, Ричард, трябва да я знаеш. Принуди ме да ти я кажа. Ти беше едно мимолетно удоволствие. Едно красиво момче, наивно, глупавичко, може би храбро, но това не променя действителността. Ходя при Лу, за да мога да оцелея. Огледай се. Как иначе една бедна рускиня би могла да си позволи всичко това?

— Това е лъжа.

Изражението й бе непроницаемо.

— Какво ти става, Ричард?

— Аз знам истината. Чувствам я тук.

Той докосна гърдите си.

— Чувстваш я, значи това трябва да е истината, така ли? Само че грешиш. Искаш ли да ти кажа истината? Искаш ли да ти кажа как обожавам властта? Ти ме видя в нощния клуб, знаеш как е.

— Видях страх в очите ти, не власт.

— Искаш ли да знаеш какво удоволствие изпитвам, когато ме опипва и виждам каква власт имам над него? Искаш ли да видиш похотта в очите му, да научиш фантазиите му за онова, което иска да прави с мен?

— Стига.

— Искаш ли да ти кажа какво удоволствие изпитвам, когато посяга…

— Стига!

Хвърли се върху нея, сграбчи я за раменете и я разтърси. Изправи се и вдигна юмрук.

Тя го погледна и устните й се разкривиха в злобна усмивка.

— Давай, Ричард, удари ме. Това ли искаш, да ми причиниш болка, това ли? Хайде, бъди мъж…

Фийлд се обърна и излезе, като затръшна вратата след себе си. Затича се по стълбите, тропайки с все сила, сякаш искаше да смачка дебелите пръсти на Лу. Представяше си ги как бавно пълзят по нежната кожа на гърдите й, как безжалостно се промъкват към кичура тъмни косми между бедрата й.

Изскочи на улицата и се преви на две, за да си поеме дъх. Беше се спуснала гъста мъгла и наблизо иззвъня трамвай, невидим в полумрака. Фийлд пъхна ръце дълбоко в джобовете си и закрачи по улицата.

След десет крачки се обърна, искаше му се това да е било просто едно изпитание за любовта му и тя да го е последвала.

Вратата едва се виждаше в мъглата, но на прага не стоеше никой.