Господарят на дъжда

20.

По-късно същата вечер Фийлд влезе бавно в централата на Специалния отдел. Опитваше се да установи дали има част от тялото, която не го боли.

Запали лампата на работното си място и седна. Протегна краката си, изпъна гърба си, после се наведе и разсеяно опипа ключа на лампата.

В кутията му за приходяща поща бе оставен бежов плик с доклада за отпечатъците. Фийлд го побутна, без да обръща внимание на купчината периодични издания, струпани по средата на бюрото. Реши да се наплиска със студена вода, преди да го погледне.

На връщане от тоалетната си наля вода.

Нужни му бяха няколко секунди, за да осъзнае, че кутията за приходяща поща е празна.

Забрави болежките си и се втурна към лабораторията за отпечатъци, взимайки по две стъпала наведнъж.

Елис го нямаше. Посрещна го възрастен сикх, който се намръщи, когато чу въпроса му.

— Не, сахиб, не са ги връщали тук.

— Провери оригиналите, ако обичаш.

Сикхът отиде до един ред шкафчета.

— Как беше името?

— Орлова, Лена.

Фийлд забарабани с пръсти. След известно време сикхът се обърна:

— Не, няма изследване на отпечатъци за случай с това име.

— Къде е Елис?

— В отпуска.

— В отпуска ли?

— Да.

— Къде?

— Струва ми се, че в Сан Франциско. Ще се върне след три-четири месеца.

Фийлд изтича на етажа на Криминалния, но там бе тъмно и пусто като в неговия отдел. От улицата проникваха светли лъчи. Кабинетът на Маклауд беше празен.

Фийлд се върна на своя етаж и застана в средата на помещението.

След няколко минути слезе на партера. Изчака Албърт, нощния пазач, да свърши разговора си по телефона. Албърт бе на седемдесет и носеше рани от Бурската война.

— Албърт, кой идва в управлението тази вечер?

Старецът се намръщи.

— Някой от Криминалния или от моя отдел минавал ли е? Имам предвид в последния един час след мача.

— Господин Грейнджър се отби.

— Грейнджър ли?

— Да.

— Кога?

— Преди двайсет минути.

— Сигурен ли си?

— Маклауд също.

— Маклауд ли?

— И Капризи. Дойдоха заедно.

— Кога беше това?

— Преди четирийсетина минути.

Фийлд се обърна и изтича по стълбите, първо в Криминалния, където бе още тъмно и пусто, после в Специалния отдел, където неговата лампа още светеше. Отново спря по средата на стаята.

— Сър?

Бавно се приближи до кабинета на Грейнджър, потропа и зачака.

Огледа се, после се промъкна в кабинета. Погледна през щорите към асансьора, след това с разтуптяно сърце заобиколи бюрото. Кутията за приходяща поща бе пълна. Той вдигна най-горния документ, който бе нареждане от комисар Биърс до началниците на отдели за „поръчките, използването и злоупотребите с канцеларски материали“.

Остави листа, отново погледна към асансьора и отвори чекмеджето от дясната страна. Вътре имаше кожен кобур и официална покана за някакъв прием във „Фрейзърс“ отпреди четири месеца.

Внезапният звън на телефон го стресна. Той си даде сметка, че е от неговото бюро. Затвори чекмеджето, излезе от кабинета и затвори вратата.

Седна на мястото си и избърса потта от челото си с надеждата, че телефонът ще спре да звъни. Той обаче продължаваше.

— Ричард Фийлд.

— Дики.

— Ало… Пенелъпи.

— Цяла вечер те търся, но все те няма.

— Съжалявам, имаше…

— Бил си зает, знам.

— Мислех да ти изпратя писмените си благодарности за вечерята… за двете вечери. Беше прекрасно…

— Стига глупости. Няма за какво да ми благодариш. Джефри те обожава и много се гордее, че има такъв племенник. Аз също.

Фийлд се изчерви.

— Ами, аз…

— Свободен ли си тази вечер?

Той погледна часовника си. Беше осем и половина.

— Нямам планове, но…

— Ела тогава с нас. В Клуба по езда има бал и… слушай, знам, че се обаждам в последната минута, но Джефри иска да те покаже на всички. Нали няма да ни разочароваш? Сигурна съм, че работата може да почака до утре.

Пенелъпи говореше почти без да си поема въздух.

— Не съм зает, но сигурна ли си?

— Джефри настоява. Нареди ми да те убедя на всяка цена. Хайде да се срещнем пред входа на клуба в десет.

Фийлд затвори телефона и се втренчи в слушалката.

— Грейнджър! — измърмори. — Мамка му.

От възмущение започна да му се повдига. Грешката беше само негова. Капризи го бе предупредил. Трябваше да е по-внимателен и да скрие документа. Почувства се като глупак.

Почуди се къде е отишъл Грейнджър. Изправи се с намерението да тръгне да го търси, но се спря. Сградата беше огромна, можеше да е навсякъде.

Фийлд спря пред Клуба по езда и погледна часовниковата кула, после кооперацията „Щастливи времена“, където прозорецът на Наташа Медведева светеше. Самата тя не се виждаше.

Той гледаше как гостите пристигат и се запита защо не си намери извинение да не отиде. Не просто защото не беше подходящо облечен — всички мъже бяха с фракове и бели вратовръзки, каквито той нямаше. Как само копнееше да го приемат в техния свят на скъпи костюми и рокли, бижута и лъскави обувки.

Влезе през високата остъклена врата и спря в основата на мраморното стълбище под прекрасния кристален полилей.

— Дики!

Пенелъпи носеше бяха рокля и на врата й проблясваха диаманти. Целуна го и го погали по ръката с бялата си ръкавица. Леко се притисна до него. Кожата й беше нежна и френският й парфюм ухаеше приятно. Беше силно начервена и когато се отдръпна, се засмя и избърса бузата му. Той за пръв път забеляза колко са дълги миглите й.

— Ела.

Тя го хвана под ръка и го поведе нагоре по мраморните стълби.

— Съжалявам, че съм толкова неподходящо облечен — промърмори той. — Не успях…

— Не се притеснявай.

Фийлд за пръв път я хареса, защото роклята й наистина беше впечатляваща и хората ги заглеждаха.

Качиха се и влязоха в зала, по-голяма дори от бара на шанхайския клуб. Огромните прозорци, гледащи към хиподрума, бяха отворени, но независимо от това в помещението беше задушно. В средата имаше маса със сребърна купа колкото вана, пълна с цветя. В дъното се намираше най-голямата камина, която Фийлд бе виждал.

Беше претъпкано — повечето гости крещяха, за да се чуват — и Пенелъпи го поведе към камината.

Джефри беше заобиколен от неколцина души. Сред тях бяха Люис и дребен мъж с черни коса и брада, който приличаше на арабин.

— Ричард! — Джефри го посрещна и кръгът от хора около него леко се разшири. — Вече познаваш Чарли.

— Добър вечер — поздрави го Люис.

— Това е Саймън Кемдари, сигурно го помниш от онази вечер на събранието на Съвета.

Здрависаха се и мургавият мъж го изгледа изпитателно.

— От Криминалния отдел ли сте? — попита Кемдари.

— Не… по принцип не.

— Но сте детектив — политически, нали?

— Току-що обсъждахме дали генерал Чан Кайши е прикрит комунист — обясни Джефри. — Навярно имаш мнение по този въпрос.

Всички го гледаха в очакване.

— Аз всъщност не работя точно в тази област… — измънка Фийлд, но забеляза неодобрителни погледи и бързо смени тактиката. — Мога да изразя обаче общото мнение на отдела, че той е циник. Готов е да използва всекиго, стига да извлече полза за себе си. Когато някой вече не му е нужен, бързо се отървава от него. Червените имат подкрепа и средства на юг и той ще ги използва в опита си да обедини страната под свое ръководство. Какво ще се случи, това вече е друг въпрос.

— А може би не е — вметна Кемдари. — Някакви сведения за готвени протести?

— Не, доколкото ни е известно.

Събеседниците закимаха енергично.

— Пречупихме ги — заяви мургавият мъж. — Казвахме, че с по-решителни действия ще ги вразумим, и се оказахме прави, въпреки Бородин.

Фийлд не беше сигурен, че безредиците са спрели завинаги и че миналогодишното решение за откриване на огън срещу протестантите е било правилно.

— Сега трябва да покажем на Чан и червените, че няма да позволим на някого от тях да сложи кървавите си ръце върху концесиите в Китай — заяви Кемдари и потърси одобрение в очите на Джефри, който не реагира. — Лу Хуан управлява града, сякаш му е бащиния, и никой не може дума да му каже.

Този път Джефри кимна:

— Ако някой го мисли за застрахователна полица, много се лъже.

— Близък е с Чан — отбеляза Люис. — Знаем го със сигурност. Има връзки и с червените.

— Той е бандит.

— Много си позволява напоследък — съгласи се Джефри. — В това няма съмнение. Така подлъгва някои хора.

Пенелъпи Доналдсън се изпъчи:

— Комунизмът ще залее Китай, както заля Русия. Ако още не сте го разбрали, значи сте пълни глупаци.

Настъпи мълчание. Люис бавно се обърна към нея:

— Пенелъпи, не съм подозирал, че симпатизираш на болшевиките.

Тя веднага омекна:

— Хайде, момчета, цяла вечер ли ще бистрите политиката?

В този момент оркестърът засвири и Люис, който явно се отегчаваше, се измъкна. Пенелъпи хвана Фийлд под ръка:

— Дики?

— Не мога…

— Хайде. Аз ще те науча.

Повлече го към дансинга. Оркестърът ускори темпото.

— Ричард — извика някой.

Беше Джефри. Фийлд спря и Пенелъпи се загуби сред тълпата на дансинга.

— Имам малко работа — обясни вуйчо му. — Досадна история, но трябва да се свърши. Би ли се погрижил за Пенелъпи? Гледай да не си навлече неприятности.

— Да… разбира се.

— Мрази, когато я оставям така, но и без това не мога да танцувам.

— Да… разбира се.

— Внимавай да не пие много.

— Да…

Пенелъпи се върна и хвана Фийлд за ръката.

— Хайде. Или и ти ме изоставяш?

След секунда, когато младият мъж се обърна, Джефри се отдалечаваше към вратата.

Пенелъпи спря до един келнер, който държеше сребърен поднос. Взе чаша шампанско и я изпразни на един дъх, после я върна на мястото й, без да пуска ръката на Фийлд.

Излязоха на дансинга, където някои танцуваха чарлстон. Когато Пенелъпи затанцува, Фийлд си спомни за една статия, която беше прочел в „Норт Чайна Дейли Нюз“, приканваща висшето шанхайско общество „да се откаже от това недостойно рипане и кълчене, показващо пълна липса на уважение към другите танцуващи“.

Фийлд нямаше никаква представа как се танцува чарлстон. Оказа се, че не е толкова лесно, колкото изглеждаше, и Пенелъпи постоянно му се смееше.

— Хайде — каза тя и постави ръка на рамото му, — трябва сърцето ти да играе.

Показа му как да движи ръцете и краката си и той бавно започна да схваща това странно кълчене.

Тя го похвали:

— Справяш се отлично.

На няколко метра от тях Люис го наблюдаваше с усмивка. Той танцуваше с една китайка, която достигаше едва до гърдите му. Фийлд си спомни проститутката, с която за малко щеше да преспи по-предната вечер, и писъците от другия край на коридора. Тук богатите винаги щяха да правят каквото си поискат, помисли си мрачно.