Господарят на дъжда

16.

Вятърът донесе дъждовни облаци от Източнокитайско море. Когато излязоха на „Бънд“, ситни капки навлажниха лицата им. Тротоарът беше мокър и краката на Фийлд веднага се намокриха през дупките в подметките на безупречно излъсканите му обувки.

Колата на Джефри чакаше пред банката. През краткото пътуване по улица „Крейн“ Фийлд се изкушаваше да го попита за казаното от Грейнджър. Не беше разбрал кого е имал предвид началникът му, като казваше „ние“. И какъв беше този спомоществователен фонд.

Опита се да не мисли за пари. Ако допълнението към заплатата му беше законно — макар да съзнаваше, че е наивно да мисли така — това щеше да му позволи да плати новия костюм на Капризи и да си купи здрави обувки.

Къщата на „Крейн“ бе в дъното на тиха алея. Дългата дървена веранда беше осветена от една-единствена лампа. Привлечена от шума на колата, Пенелъпи се показа на прозореца. После излезе на прага под цъфналите бугенвилии и сложи ръце на кръста си.

Носеше тясна жълта копринена рокля с дълбоко деколте и голям перлен гердан. Джефри се приближи с накуцване; тя се наведе и го целуна.

Усмихна се на Фийлд и допря бузата си до неговата. Уханието на парфюма й бе силно като предишната вечер. Подът на верандата беше стар и изтъркан, дъските скърцаха.

— Добър вечер, Чан — поздрави Джефри слугата си и му подаде сакото си.

Гостът свали смокинга и кобура си.

— Хайде на масата — извика Пенелъпи. — Сигурна съм, че сте пийнали вече.

Трапезарията се оказа по-малка, отколкото си я беше представял Фийлд. Сребърните прибори на квадратната полирана маса блестяха на светлината на свещите.

— Ричард, ти ще седнеш от онази страна, под Кристъфър Йоркски, един от най-изтъкнатите ни предци.

Фийлд погледна големия тъмен портрет на мъж с военна униформа. Седна и взе ленената салфетка изпод чашата си.

— Червено вино, Ричард. Основното ястие е…

— Агнешко — обяви Пенелъпи.

— Каквото кажете… да, червено, моля.

Джефри стана и излезе.

— Значи оцеля след срещата с доброволките.

Пенелъпи се наведе към Фийлд, докато слагаше салфетката си в скута. Роклята й разкриваше прелестите й не по-малко от онази, с която беше в клуба.

— Беше хубава реч.

— Голям сладкодумец е. Това всъщност е една от причините да се омъжа за него. Не можеш да си представиш колко красив и привлекателен беше с униформа. — Тя се усмихна едновременно плахо и закачливо. — Знаеш ли, Ричард? Ти си едър мъж, но се обзалагам, че по тялото ти няма и грам тлъстина.

Фийлд погледна към вратата, за да скрие смущението си.

— Трябва да си намериш момиче. Пропиляваш младостта си. Изглеждаш толкова начумерен, сякаш си готов да се сбиеш. — Тя имитира позата му. — Нали не смяташ да се биеш с някого?

— Гледам да се владея.

— Ето това е. Виж колко добре изглеждаш, когато се засмееш.

Той се намръщи.

— Пак се начумери.

— Значи мъжът никога не може да излезе победител.

— Разбира се, че не. Това е запазено за жените. — Изведнъж изражението й стана сериозно. — За какво се ядосваш?

— Не се ядосвам за нищо.

— Всеки се ядосва за нещо.

— Може би си права.

— Обичаш ли да говориш за баща си?

— Не.

— Разумно ли е това?

— Навярно не.

Тази прекалена фамилиарност започваше да дразни Фийлд.

— Затова ли си ядосан?

Джефри влезе с гарафа вино. Следваха го двама слуги — старецът, който ги беше посрещнал, и скромно момиче с широко, плоско лице и прибрана назад коса.

— Предпочетох бордо. Одобряваш ли?

Фийлд осъзна, че вуйчо му говори на него, и измънка:

— Да, разбира се… Съжалявам, в стола не сервират вино.

— Трябва да се преместиш в по-цивилизовано жилище.

— Можеш да се настаниш у нас — предложи Пенелъпи.

Джефри напълни чашите и се подсмихна:

— Можеш ли да си представиш, да отидеш на другия край на света, търсейки малко свобода, а да се заробиш при скучните си роднини.

— Говори само от свое име, скъпи!

Джефри седна, взе солта и поръси малко в чинията си. През отворения прозорец се чуваха цикади. Пламъкът на свещите трептеше под лекия бриз, носещ влажен въздух с миризми от улицата. Фийлд лапна парченце агнешко. Беше печено с ябълки, а гарнитурата бе от варени картофи. Това беше най-вкусното нещо, което опитваше от пристигането си в Шанхай.

— Много е вкусно — отбеляза.

— Цял ден съм готвила, не е ли така, скъпи?

Джефри се усмихна и обясни на Фийлд:

— Сигурно вече се досещаш защо не искаме да се връщаме в Англия.

Фийлд отпи глътка вино. Откъм реката прозвуча корабна сирена. Отговориха й други.

— Кой е Стърлинг Блекман?

Джефри допълни чашите им, преди да отговори. Пенелъпи вече бе изпила виното си.

— Блекман не е… как да се изразя? Невинаги действа в полза на града. Лошото с „Ню Йорк Таймс“, Ричард, е в това, че вестникарите си въобразяват, че винаги са прави. Проблемът е, че писанията им понякога предизвикват реакция от Вашингтон, а тя на свой ред води до неприятности в Лондон.

— Какво става с рускинчето? — попита Пенелъпи.

За момент Фийлд си помисли, че има предвид Наташа, но бързо разбра за кого става дума.

— Като призрак е — отвърна накрая. — Приятелите й са или твърде уплашени, или твърде равнодушни, за да говорят за нея. — Остави ножа и вилицата си и отпи от виното. — Нещастието й явно не среща голямо съчувствие, поне в полицията. Нещастна жена. Започнала е живота си в безгрижие и разкош, а го завърши по такъв ужасен начин. Истинска човешка трагедия.

— Какъв си романтик, Ричард.

— Не…

— Била е курва — прекъсна го Пенелъпи; стисна устни и присви очи. — На твое място не бих се вживявала твърде много.

Настъпи неловко мълчание.

Джефри се покашля:

— Боя се, че Ричард е прав. Не можем да си затваряме очите пред никое престъпление, независимо коя е жертвата.

— Загрижени сме, че може да има зависимост — обясни Фийлд. — Че престъпникът може да убие отново.

Пенелъпи го погледна с блага усмивка, сякаш съжаляваше за предишната си грубост:

— Слава богу, че ни пазят юнаци като теб.

— Проблемът с руснаците е в това, че никой не се интересува от съдбата им — продължи Джефри. — На нас никога няма да се случи, разбира се, но всички сме го виждали на снимки: големите имения, десетките слуги, военните училища и почивките в Крим. Тази мисъл е смущаваща, особено за по-малко заможните европейци тук, които никога не са познавали такъв разкош.

— Човек не може да им се довери — отбеляза Пенелъпи.

— Може би е обяснимо при тези обстоятелства.

— Нищо чудно, че се е случило така. Ако бяха… — Пенелъпи погледна съпруга си; изражението й отново бе станало сурово. — Е, знаеш ги какви са. Нищо чудно, че стана революция.

Джефри се обърна към племенника си:

— Най-добре да стоим настрана от тях. Такъв е съветът ми.

Фийлд си тръгна след полунощ. Над града се беше спуснала гъста мъгла. Носеше се силна миризма на влажни улици — от праха, натрупан при сухо време — задръстени канали и фабричен дим. Младият мъж се изкушаваше да закрие носа си с кърпичката, както беше виждал да правят други. Вместо това си сложи тъмната филцова шапка, подарък от вуйчо му, и запали цигара. Тя поне миришеше по-добре от въздуха наоколо.

Отново тръгна, обувките му зашляпаха по паважа и краката му пак се намокриха. От реката пак прозвуча корабна сирена, по нанкинското шосе зазвъня трамвай. На близкия ъгъл едно китайско знаме бе осветено от газени фенери — в голяма част от града още нямаше електричество.

Фийлд прекоси главната улица, подкованите му токове тропаха силно като кастанети. Мина покрай някакъв човек, увит с одеяло, после си даде сметка, че това е цяло семейство.

Чувстваше се съсипан.

Може би щеше да е по-разумно, ако бе останал у вуйчо си.

Той излезе на нанкинското шосе. Мъж и жена китайци се появиха за кратко от мъглата и отново изчезнаха.

Пъхна ръце в джобовете си. Видя неоновия надпис на „Маджестик“ и ускори крачка. Даде шапката си на портиера и се качи по занемареното стълбище в бляскавата бална зала на първия етаж. В този момент тя запя. Сякаш го беше чакала.

Наташа стоеше зад микрофона и той се захласна от красотата и прекрасния й глас, втренчи се като хипнотизиран в стройните й бедра, поклащащи се бавно в такт с музиката. Тя носеше черна рокля. На врата й висеше гердан от едри перли. Косата й проблясваше на светлината и бе леко разрошена. Гласът й звучеше тъжно. Беше затворила очи, но ги отвори и сякаш му се усмихна.

Той излезе две крачки напред и тогава видя Чарлс Люис, който седеше до парапета на балкона и не откъсваше очи от нея. Фийлд бързо слезе и мина зад дансинга. Качи се на срещуположния балкон, където се надяваше да остане незабелязан. Дори горе клиентите не разговаряха много. Всички бяха запленени от гласа й.

Когато тя свърши и се поклони, Фийлд установи, че доста посетители го наблюдават, особено жените до голямата маса наблизо. Той се огледа и забеляза, че за разлика от малките групички в предната част на балкона, тук на една маса седяха десетина. Всички бяха изтупани, мъжете със златни верижки в тон с украшенията на дамите им.

Отново погледна надолу и сърцето му се сви. Чарлс Люис и Наташа се въртяха бавно на дансинга; той бе допрял буза до нейната и обхванал хълбока й с ръка. Тя се притискаше до него и той й шепнеше. Фийлд се отдръпна и си ги представи голи в леглото на светлината на свещи, тя — със завързани за таблата ръце и вдигнати крака…

Той тръгна към изхода. Слезе, мина покрай дансинга, без да го поглежда, и бавно се изкачи по стълбите от другата страна. Момиче със сребриста рокля продаваше цигари до една от масите. Фийлд си купи пакет „Капстан“, като се почуди как ли се чувстват богаташите. Не можеше да си представи да е на мястото на Люис и да не се интересува от цените на онова, което купува.

— Пак сте тук.

Фийлд рязко се обърна. Тя стоеше зад него и го гледаше изпитателно.

— Да.

Макар че оркестърът свиреше силно, на него му се струпаше, че е настъпила гробна тишина.

— Това служебно или частно посещение е?

— Просто посещение.

— Гледахте ме.

— Да.

— Това влиза ли ви в работата?

Той смутено преглътна.

— Само ако поискам.

— Искате ли?

— Не знам.

— Защо?

Фийлд й предложи цигара, но тя отказа; той прибра пакета в джоба си, без да извади за себе си.

— Мога ли да ви почерпя едно питие?

— Съмнявам се, че можете да си го позволите.

— Защо говорите така?

— Не се обиждайте. — Тя го изгледа от глава до пети. — Повечето полицаи могат да си го позволят… но мисля, че вие не можете.

— Никога не съм се срамувал от бедността си.

— О, мисля, че лъжете.

Той се изчерви:

— Винаги ли провокирате мъжете?

Наташа не отговори. Той погледна салона под тях. Люис се беше навел над една маса. Фийлд попита:

— Искате ли да танцуваме?

Тя се засмя:

— Не. Не.

— Какво му е смешното?

Тя отново се усмихна:

— Имате честно лице… Мислите ли, че и моето е такова?

Той едва се сдържа да не каже: „Не знам.“

— Да — рече накрая.

Усмивката й помръкна:

— Може би пак ще се срещнем.

— Лена приятелка ли ви беше?

Наташа се приближи до него, огледа се, за да се увери, че не ги наблюдават, и прошепна:

— Не мога да ви помогна.

— Устата на Лена беше запушена, затова не е могла да вика.

Едно мускулче на бузата й потрепна. Тя прибра кичур коса зад ухото си.

— Той е пробождал плътта й, докато вие сте спали само на няколко метра от тях.

— Не съм била там.

— Не сме сигурни за часа на убийството, значи…

— Не съм била там.

— Лена е като призрак. Никой не иска да говори за нея. Не мислите ли, че след всичко, което е преживяла, заслужава повече внимание?

Наташа се втренчи в пода, сякаш го виждаше за пръв път.

— Мислите ли, че Лена ще е последната жертва?

Наташа вдигна глава и на лицето й се изписа страх. Фийлд се обърна, видя един мъж да се качва по стълбите и веднага позна Лу Хуан. Беше по-нисък, отколкото изглеждаше на снимките, и ръцете му бяха скрити под дълга копринена мантия. Лицето му беше кръгло, грубо и грозно, косата му — сплетена на плитка. Дори на слабата светлина Фийлд забеляза пъпчивата му кожа, която му бе спечелила прякора. Придружаваха го двама едри руснаци с къси руси коси и черни костюми. Китаецът вървеше самоуверено, привличаше вниманието на клиентите, но сякаш не ги забелязваше.

Наташа се беше обърнала към него, сякаш привлечена от някаква неустоима сила. Бе пребледняла като мъртвец и изглеждаше странно красива и уязвима. Без да продума на Фийлд, се приближи до Лу. Той седна на една маса срещу дансинга, явно запазена за него, а Наташа се настани на стол до него. Не се поглеждаха и не продумваха и едва след няколко минути Фийлд разбра.

Тя седеше с изпънат гръб, като кукла. Ролята й беше само да му прави компания, като скъп трофей.

Хората дискретно се обръщаха към тях. Сега Лу удостои един-двама с кратки кимвания.

Чарлс Люис се приближи към масата им и един келнер побърза да му дръпне стола, за да седне. Лу се обърна към него и лицето му се оживи; главата му бе на нивото на рамото на англичанина. Приличаха на стари познати. Не обръщаха никакво внимание на Наташа, която гледаше втренчено дансинга.

Фийлд не можеше да помръдне, бе загубил способността да разсъждава. Повдигаше му се.

Люис жестикулираше с дясната си ръка, сякаш наблягаше на нещо. Лу го изслуша безстрастно, после кимна.

Вдигна глава и огледа салона. Люис запали цигара и кръстоса крака.

Лу се изправи и обиколи масата. Наташа също стана, приближи се до него и красотата й сякаш бе помрачена. Той я хвана под ръка.

Слязоха на дансинга и се прегърнаха. Главата на Лу достигаше едва до гърдите й и когато затанцуваха, Фийлд почти не го виждаше.

Той потърси погледа на Наташа, но тя сякаш не го забелязваше. Другите двойки им бяха направили място, но се стараеха да не ги гледат; посетителите около масите бяха подновили разговорите си.

Лу и Наташа отново се завъртяха и Фийлд забеляза дебелата му ръка, обхванала талията й.

Младежът се беше втренчил в тях като хипнотизиран. Музиката спря и Лу Хуан се върна на място. Наташа седна до него и отново се загледа разсеяно в една точка.

Фийлд се приближи до двамата телохранители, които се бяха оттеглили при вратата, и се бутна в единия. Мъжагата го изблъска и изпсува на руски.

Фийлд действа светкавично. Руснакът се наведе, но младежът го удари в устата и той падна върху момичето с цигарите.

Другият телохранител понечи да извади оръжието си, но Фийлд измъкна револвера си преди него. Докато търсеше значката си, Люис се приближи.

— Стига, момчета… — Той смъкна револвера на Фийлд и се обърна към руснаците. — Полиция. Запазете спокойствие.

Преди те да реагират, Люис хвана Фийлд за ръката, дръпна го към стълбите и го изведе на улицата. Лу и Наташа сякаш не забелязаха нищо.

Люис спря под един мъждукащ газов фенер и се втренчи във Фийлд. След горещината на „Маджестик“ тук бе приятно прохладно.

— Боже мили! — измърмори Люис.

Фийлд го изгледа безизразно.

— Чакай тук.

Люис влезе в нощния клуб. Фийлд се канеше да си тръгва, когато той отново се появи и нареди:

— Ще влезеш, ще се извиниш, ще наведеш глава и ще изчакаш да заговори. Ако мълчи, си тръгваш.

— Не смятам…

— Ще правиш каквото ти казвам, иначе заминаваш с първия кораб за Англия.

Фийлд побесня от това отношение:

— Значи ще се кланяме на един бандит?

— Не ние. Ти ще му се кланяш. Ти си младши детектив и току-що обиди един от най-изтъкнатите бизнесмени в града. Трябва да се извиниш публично.

— Бизнесмен ли стана вече?

— За теб — да.

— Нямам намерение да пълзя…

— Надут глупак. Помагам ти само защото уважавам вуйчо ти. Затова не се инати повече и прави каквото ти казах.

Фийлд го изгледа втренчено, но се върна в „Маджестик“. Оркестърът още свиреше, но на края на стълбището го чакаше нервен китаец с черен костюм — управителят на заведението, предположи Фийлд. Той го заведе зад червена кадифена завеса в малък частен салон. Когато влезе, вратата се затръшна зад него.

Двамата почервенели от гняв телохранители стояха до Лу. Наташа седеше в ъгъла с наведена глава. Лу бе пъхнал ръце в широките ръкави на мантията си. Очите му блестяха от ярост, Фийлд никога не беше виждал такъв човек, роден сякаш само за да руши и убива.

Не смееше да погледне Наташа, но се смущаваше от присъствието й. Сърцето му биеше лудо, дланите му се потяха, мислите му бяха объркани.

— Име? — попита единият руснак.

— Фийлд.

— Малко име?

— Ричард.

— Полицай ли си?

— Да.

— Кой отдел?

— С1.

— Специалния?

— Да.

— Мислиш, че хората ми са комунисти? — попита Лу с нисък, монотонен глас, едва сдържайки гнева си.

— Не, разбира се, че не. Моля за извинение.

Настъпи мълчание.

— Беше случайно — добави Фийлд.

— Не, господин Фийлд, беше грешка. — Лу не изглеждаше умилостивен от извинението на англичанина. — В Шанхай добрата репутация на полицията е много важна. Не можете да си позволите грешки. — Той въздъхна. — Приятели ли сте с господин Люис?

— В известен смисъл.

Лу се намръщи.

— Да, приятели сме.

Изведнъж китаецът извади ръцете си от ръкавите, стисна десния си юмрук и отново го разтвори, сякаш показваше с каква лекота може да смачка всичко, което поиска.

— Късметлия сте, че имате такива приятели.

— Да.

Фийлд се опита да избегне погледа му. Видя отражението си в голямото огледало със златна рамка над малък бар в дъното на стаята.

— Живеем в размирни времена — отбеляза Лу. — Всяка грешка… — Наклони главата си на една страна. — Всяка грешка се плаща скъпо. — На Фийлд му се стори, че леко кимна към Наташа. — Постъпихте много глупаво.

Младежът с мъка прошепна „да“.

— Махайте се сега от очите ми — процеди през зъби Лу.

Махна леко, за да отпрати англичанина.

Руснакът го изблъска към вратата.

Люис чакаше навън.

— Това не ти е Англия, Ричард.

— Ще го оставим да прави каквото си иска, така ли?

Люис извади сребърна табакера от джоба си, запали цигара и му предложи.

— Слушай, приятел, винаги печели най-търпеливият, ако ме разбираш.

Един келнер излезе от клуба и подаде на Фийлд шапката му.

— Ти си умен младеж — продължи Люис. — Ще се справиш. — Засмя се с цигара в уста. — Може би един ден ще можеш да си позволиш Наташа, ако вече му е писнала и още си струва да спиш с нея… Шегувам се, старче.

— Изглежда, добре се разбираш с Лу.

Лицето на Люис помръкна.

— Надявам се, че не намекваш това, което си мисля, Фийлд. Уверявам те, че щях да съм най-щастливият човек, ако Лу го нямаше, но докато не намерим начин да го отстраним, няма смисъл да създаваме излишно напрежение. По-добре не се съпротивлявай срещу онова, което не можеш да промениш.

— Това може би е твоята философия, но аз не я приемам.

— Тогава животът ти тук ще бъде много труден, младежо.

Фийлд не можа да заспи. В стаичката беше задушно. Той лежеше неподвижно, загледан в тавана. Комарите не признаваха мрежи и отрови и в полумрака той ги наблюдаваше как се събират в ъглите.

Обърна се на една страна и отново се опита да се абстрахира от шума в съседната стая.

Той се усили и нещо — навярно главата на Прокопиев — се фрасна в стената. Прозвуча тихо пъшкане, после приглушен писък и познатият шум от юмручни удари. Фийлд скочи на крака и стисна юмруци.

Притисна кокалчетата си до челото и се опита да запуши ушите си, но посетителката на Прокопиев заплака и руснакът започна да я налага по-силно.

Фийлд скочи на леглото, задумка с юмруци по стената и закрещя:

— Млъквайте, мамка ви!

Ударите спряха и плачът на момичето премина в приглушено хлипане.

— Пази тишина, Прокопиев — повтори Фийлд и се отпусна в леглото.

Прокопиев заговори на момичето грубо на руски и след няколко минути Фийлд я чу как се облича. Прокопиев сигурно й плащаше.

Тя си тръгна и потропването на токчетата й се отдалечи по коридора.

— Намери си някоя да те изчука, глезено англичанче — изкрещя руснакът, но Фийлд не отговори.

Затвори очи, но сърцето му биеше силно.

Спомни си страха в очите на Наташа и думите на Марецки, че Лена не е първата жертва и вероятно няма да е последната. Защо не беше споделил с Капризи? Трябваше да ускорят издирването.

Фийлд с нетърпение зачака настъпването на новия ден.